Мирела Иванова, която е родена навръх 11 май – деня на светите братя Кирил и Методий, започва да печата стихове в списание „Родна реч“ още като ученичка в Немската гимназия. Първата й лирическа сбирка „Каменни криле“ излиза през 1985-а във варненското издателство „Георги Бакалов“. Днес тя е автор на седем поетични книги - „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“, „Любовите ни“... Има и два сборника с разкази - „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, както и два тома с публицистика. Носител е на престижни национални и международни отличия – наградата, присъждана от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, приза за съвременна българска литература „Христо Г.Данов“ за „Еклектики“, признанието на името на Николай Кънчев, както и на „Перото“ за „Седем. Стихотворения (с) биографии“. Творбите на Мирела Иванова са превеждани и публикувани на множество езици, включени са в представителна антологии на българската и европейската поезия и проза. В Германия издават „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. Мирела работи над 15 години като главен уредник на къща музей „Иван Вазов“ в София, а от 2016-а е драматург в Народния театър.
- Госпожо Иванова, всички говорят за тържествата, посветени на 170 години от рождението на Иван Вазов в Народният театър...
- В Народния театър, който от 1962-а носи името на патриарха на българската литература Иван Вазов, много всеотдайно и отговорно се подготвихме за празника на патрона ни. Нещо повече – направихме програма под наслов „Необозримостта Вазов. Юбилейни години“, защото не пропускаме факта, че през 2021- се навършва и век от смъртта на поета. Да, поводите са с обратен знак, но това е и възможност да „преговаряме“ националния си класик с различни по рода си и патоса си събития. Вазов е безкрай - първосъздателят на българския език и българския свят, в който и до днес живеем. Нашият стремеж е не само да припомняме тези несъмнени истини, но и да ги осветяваме по нов, модерен и съзвучен с времето ни начин, да откриваме нови сияния около Вазовия ореол, да събуждаме различно самочувствие и самопознание сред мислещите българи. Макар насред тягостната разпарчетосаност и ожесточението на времето ни да сме позанемарили смисъла и значението на думата дълг, в Народния театър ги ценим високо и и чествайки Вазов, искаме да се отдължим и на него, и на своята многобройна и многолика публика...
Естествено, основният акцент в афиша ни са спектаклите. На голяма сцена върви подготовка за първата драматизация на „Нова земя“, обсъжда се и постановка на комедия, за да се разгърне цялата палитра на Вазовата народопсихологическа прозорливост. На камерна сцена е премиерата на лиричния спектакъл „О, ти, която и да си...“ по стихове, спомени и писма на поета, който красиво и почтително се вглежда във вътрешния му, интимен свят. Да не пропускаме „Препрочитаме Вазов“ по БНТ с участието на стотици най-различни българи и осветяването на текстове, които са се превърнали в част от същността ни, но и които откриват съвсем непознати или забравени страници от Вазов.
- Вие сте от хората, които знаят най-много за Вазов, в театъра на шега и не съвсем ви наричат „модерния аватар на Вазов“. А какво знаем най-малко за него? Какво винаги е оставало далеч от най-тиражираното за писателя?
- Ще проявя скромност и ще призная, че наистина зная много за Иван Вазов, но по различен – да го нарека метафоричен, а донякъде и мистичен начин. Въз основа на разножанровия необят, създаден от националния ни писател, на прочетеното в изследванията и книгите, в периодиката от онази епоха, на фактите и документите притежавам и мога да споделя информация, но същностното ми познание за Вазов е в друго – в интуицията и досещанията ми, в често необяснимото разбиране, което един поет притежава за друг поет. Просто проумяваш, че е така, а не другояче, узнаваш го от въздуха, след като дълго си пребивавал в словесната вселена на Иван Вазов... Съществува бездна между високото Вазово присъствие, което сме възприели през годините, и прочита на неговия съкровен, вътрешен, несподелен и несподелим живот. Почувствали сме духа на поета, защото знаем наизуст неговите шедьоври или поне имената им: възприемаме ги като святи и ненакърними и в тази почтителна застиналост на прочита и тълкуването се съдържа и много красота. Според мен тя е неразчетеният копнеж на българите по духовно величие - открили са го у Вазов, вероятно защото и той го е откривал у тях. Но това пък ни лишава от по-интересната и драматична сложност на българския свят, която прелива от творбите му. Не е достатъчно да припознаваме само патоса, защото ни е потребен патос – добре е да се взрем и в болезнените си, често жалки отношения със свободата и представите си за нея. Какво не знаем ли? Не знаем душата на Вазов, приключенията и изпитанията, през които върви с изправената си осанка. Не знаем страданията, които премълчава, за да се удържи в достойнството и силата си, да работи посветено и всеотдайно, да понесе и народната любов, и всеподавящите го зависти, обиди, омрази... Той наистина е монументален и в самотата си, и в споделеността си със своя народ.
- Вие сте автор на драматургичния колаж, върху който е изграден премиерният спектакъл „О, ти която и да си...“ с режисьор Бойка Велкова. Споделяте ли със зрителите тъкмо „душата на Вазов“, неговите вдъхновяващи влюбвания, музите, които озаряват личния му свят?
- Идеята да надникнем в интимния поетичен свят на Вазов бе на Параскева Джукелова. Споделихме я с директора на театъра Мариус Донкин, той я хареса и благослови, и тя започна да се разгръща отвъд лириката - разрасна се до разказ на модерен наш съвременник, в чиято роля влиза Ненчо Костов, който деликатно и във въображението си прекрачва границите и се вживява във Вазовия образ. Неговият герой търси изворите на любовта у поета, сенките на музите, сдържаната страст, с която Вазов обича и е обичан, с която пише стихове, писма или пък разказва полушепнешком спомени пред професор Шишманов. Също толкова всеотдайни са Ева Тепавичарова, Радина Боршош, Биляна Петринска. Идеята да създадем особена, мистична атмосфера дойде от заглавието на Вазовата поема „В царството на самодивите“, която той пише в Пловдив, за да заглуши огромното си любовно страдание и мъка след раздялата с любимата Пелагия. Към романтичната трепетна красота на спектакъла несъмнени приноси има целият екип: сценографката и сътворителка на прекрасните костюми Нина Пашова, Мила Искренова с нейната изящна хореография, Теодосий Спасов със своята музика . Представете си всичко това, надградено върху митологичната Вазова фигура, върху неговите съкровени, чувствени думи и спомени.
- Преди време преживяхме скандал с „превода“ на "Под игото"? Какви са другите подобни скандали, свързани с личността на Вазов или с негови творби?
- Е, истината е, че тук не можем да се оплачем от липса на скандали – но нека си признаем, че те люшкат и обществото ни, и българската преса още от следосвобожденско време. Няма милост нито за миг – и май за никого. Та можем ли да си представим, че Вазов е бил пощаден? Още додето е съдия в Берковица се започва с вестникарски доноси срещу него. Източнорумелийските му политически и естетически врагове също не му прощават, особено активен е един „поет“ - Пеев-Плачков. Няма да споменавам големите имена. Ще премълча и списъците с „черни души“, в които Вазов е включен и принуден да емигрира от свободното си „отечество любезно“, защото не ми се иска да преговаряме от кога ни разтърсва тази взаимоунищожителна страст всеки да е срещу всекиго. А с каква злост е посрещнат романа „Нова земя“! Ето как го разказва Вазов: „В тоя роман аз описах първите прояви на политико-обществения живот в току-що освободената България и новите веяния, и новите нрави... В лицето на Стремски изобразих себе си. За жалост, критиката, сякаш по един заговор, нападна „Нова земя“ най-безпощадно. Едва ли друга българска книга е предизвиквала такъв поток от хули, отричания и нападки. Тия хули силно ме оскърбиха и обезсърчиха, защото аз намирах и намирам и днес, че като историко-битов роман „Нова земя“ стои може би по-долу от „Под игото“, но го надминава като художествено произведение.“ Тази безмилостна, зла, хулителска атака срещу романа сякаш предопределя съдбата му да остане в сянка, несправедливо подценен, прочетен-недопрочетен – а честно да ви кажа, ние и сега живеем във Вазовата „Нова земя“.
- Вие имате сериозно участие и в новата програма „Театър зад театъра. Срещи под звездите“.След Вазовия юбилей ще водите вечерите на другите двама големи поети на Народния - Яворов и Лилиев на 16 и 17 юли, ще имате и две авторски вечери „Всички разкази са за теб“ с обичани актриси и актьори...
- Срещите на открито се превърнаха в много различен и съкровен разговор между актьори и публика – спокойно можем да наречем този „експеримент“ успешен. Това е неочаквана възможност за общуване с любимците ни, с театъра, с търсения и преживявания, със Словото. На 12 юли Илиана Коджабашева и Вяра Табакова правят своеобразни моноспектакли по мои разкази, като дори и аз съм включена в артистично превъплъщение, имам мъничка роля . Вълнувам се много, защото именно тези надарени, мислещи, прекрасни актриси открай време засвидетелстват обич към написаното от мен, а и самата аз ги обичам и им се възхищавам. Съзаклятничеството, екипната работа в театъра са от огромно значение. Втората вечер е на 23 юли с Радина Боршош и Зафир Раджаб и ще изглежда съвсем другояче, защото гледната точка и перспективата на младите е различна. Пък и в центъра й ще поставим разкази за любовта. Вечерите, посветени на големите ни поети Пейо Яворов и Николай Лилиев са под наслов „Да събудим великите сенки на театъра“ и ще бъдат на 16 и 17 юли в обичайния късен час: 21, 30 – вече със специалното участие на професор Михаил Неделчев и Александър Овчаров, младият майстор на контрабаса.
- Разкажете за пиесата ви, чиито репетиции започват в началото на новия сезон.
- „Бележките под линия“ има почти приключенска участ и се надявам, че благодарение на режисьорката Катя Петрова и възхитителното й театрално въображение и духовен опит, ще създадем истинско събитие. Пиесата ми събира шест героини на различна възраст, омотани в неочаквано трагикомично кълбо, които препускат задъхано, направо „на преметушки“ из днешния ден, водят своите си битки за любовта, за професионалните си реализации, за децата си, за достойнството и красотата. Всъщност е автентичен разказ или пък събирателен, метафоричен образ на съвременната жена в многобройните й ипостаси и роли, в дарбата й да спасява ценното в живота, да се опазва смисъла, да върви изправена – с рамене направо в небесата.
- Остава ви ли време да пишете стихове или още се осланяте на успеха на последната си книга „Седем. Стихотворения с биографии“, която получи много и заслужени награди?
- Е, вече си признах, че сега обитавам други жанрове. Поезията не търпи моето разпарчетосано битие, главата ми, изпушваща от триста работи, текстове, организации и препускания – поезията те иска само за себе си, цял, съсредоточен до несвяст.
Тъй че нито имам време, нито ми остава дъх за стихове... Но – поезията е мистично тайнство, синоним на свободата и току-виж в някой миг силата й се всели у мен и ме преизпълни с храброст да „разкъсам всички окови“. Никога не изключвам възможността за вдъхновяващата внезапност на думите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
