Запалих свещ в "Невски" и се помолих на Господ за помощ, спомня си академикът
Площадът пред храм-паметника "Свети Александър Невски" вече е театър. Мнозина познавачи на жанра твърдят, че мащабите на "Борис Годунов" на Софийската опера надвишават всичко, показвано досега не само у нас, но и в доста страни по света. Това е поредната авантюра и творческа лудост на режисьора, академик Пламен Карталов.
"Десет години наблюдавам пространството пред храма. Все отстъпвах пред всякаква мисъл да се захвана сериозно с подобен проект. Площадът много често беше натоварван с други емоции, страсти и събития, нехармонични с духа и мисията на светия дом. Сега ясно се вижда, че той получи нова визия, смисъл за възшествие на всички музи. За Борис Христов, чиято стогодишнина честваме, храмът бе единствената сцена, на която пя в България. И той, като истински жрец, възхвали с гласа си името на Господ. Големият артист е тръгнал от тук като хорист. Опелото за последно "сбогом" с него също бе извършено в "Свети Александър Невски", казва Пламен Карталов. Вечно търсещият режисьор превърна в сцени парка на Военна академия и крепостта Царевец във Велико Търново, а сега е хвърлил око на ново загадъчно място в Южна България, което все още пази в тайна.
По света също познават размаха на Пламен Карталов - негови постановки обират овации на футболните стадиони в Бразилия - в Сао Пауло, Бело Оризонте, Форталеза, на каменна кариера в Кампинас, на брега на Средиземно море в Кипър, в римския колизеум в Пула, Хърватска, в древния театър под Акропола. "Най-вълнуващ обаче си остава Царевец", категоричен е шефът на най-големия оперен театър у нас.
Бъдещият академик си спомня, че е чул за първи път ария по радиото: "Драги слушатели, от залата на Софийската народна опера ще ви предадем директно "Гергана" от маестро Георги Атанасов", звучал гласът на говорителя. После мъжът от апарата започнал да чете съдържанието и накрая спектакълът започнал. "Увлякох се и си поставих задачата внимателно да слушам текста. Бях на седем години. Исках да разбера думите. Това беше моята първа осъзната среща с оперното изкуство", връща се с години назад Карталов.
Три години по-късно той се качва в трамвая и съвсем сам отива в театъра, на който днес е директор. Купува си билет, за да гледа "Хитър Петър" на Веселин Стоянов. Това е вторият осъзнат контакт с операта.
"Чувството беше изключително. Истинско. Вече твърдо бях решил да стана режисьор. Записах теоретико-композиторския профил. Изучавахме всякакви дисциплини: от пиано до пеене. Аз обаче исках да поставям, да работя с артисти, да правя театър".
В Музикалната академия професор Георги Робев организира хор, в който пеят най-гласовитите студенти. Предстои заминаването на трупата на прочутия Вагнеров музикален фестивал в западногерманския град Байройт. Вълнението е голямо. Всички чакат с нетърпение понеделник, когато в един часа от гара София ще потеглят с влака за Мюнхен. В събота обаче се разчува вестта, че милицията не дава изходна виза на трима хористи. Между тях и Пламен Карталов. От притеснение и нерви младежът се подува болезнено. Плачещата майка допълва драматичната картина. И все пак той заминава. Как?
"Господ ми помогна. Казах си, че ако има Бог, ще замина. Влязох и се помолих в "Свети Александър Невски". Беше събота вечерта, имаше служба. В понеделник сутринта ми се обадиха от Министерството на културата и казаха да тръгвам за гарата. Ако не бях отишъл на Вагнеровия фестивал в Байройт, едва ли щях да тръгна по този път и да го извървя. Байройт изигра огромна роля за бъдещето ми. И днес ходя в храма, но вече не само за да се моля, а за да благодаря, когато ми се случи нещо хубаво: успех, премиера... Щом съм свършил нещо добро, отивам да се поклоня пред Божията майка."
През 1972 година, току-що завърнал се от Германия, Карталов решава да направи малка собствена пътуваща опера. С дребни пари го подкрепя Благоевският районен съвет за култура. Декорите са готови, репетират на единственото възможно място - къщата музей на Яворов. Операта е "Любов и хитрост" от Йозеф Хайдн. Консултант е големият режисьор Михаил Хаджимишев. Тогава Карталов влиза за първи път в кабинета на директора на Софийската опера.
"Дойдох да благодаря на народния артист Димитър Узунов, който ни разреши да репетираме тук, на малката сцена. Изненадващо обаче той ми предложи работа. Длъжността бе на режисьор, който гледа спектаклите, прави бележки, следи, ако има нещо нередно на сцената, пише доклад и го дава на директора. Той пък взема мерки. Това е практика в Германия и Австрия, а маестрото, който живееше във Виена, реши да я въведе и у нас. Целта е спектакълът да остане винаги свеж. Благодарих и веднага отказах. Работа в операта настина бе голям шанс за всеки млад човек, но аз исках да се образовам, да продължа. Не ми бе нужен поднесеният наготово щат".
Карталов се радва на странстващата си трупа. Две години обикалят градове и села. Кръстосват Странджа, Родопите. Стара шкода и камионетка ГАЗ-ка служат на артистите и декорите. Спектакълът е "Отвличане от Сарая". Чакат ги десетки читалищни сцени. Пристигането им, независимо в кое село се случва, е събитие. Публиката е много и щедра на аплаузи. Книга за впечатления и до днес пази грубите разкривени почерци: "Като се връщах от гората, видях, че в село е дошла опера". "В салона имаше дървари, секачи, брадясали мъже, облечени във вехти антерийки... В село Припек преди представлението салонът беше абсолютно празен. Нито един човек. Ужас. "Те са в кръчмата", каза ми някой. Отидох, облечен със смокинг, папионка, бяла риза... Влязох и няколко десетки очи ме прободоха. Страшно притеснен си поръчах лимонада. Стоя и не зная какво да правя. Как да застана най-отпред и да кажа: "Елате на опера". Всички ще ми се смеят. Засрамен излязох и отчаян тръгнах към читалището. Тогава видях на една стряха да пише: Основно училище "Отец Паисий". До вратата камбана. Попитах може ли да я ударя и дръннах няколко пъти. И тогава хората изведнаж започнаха да се стичат към читалището. Скоро салонът се напълни".
Режисьорът си отдъхва и успокоен излиза на улицата. Тогава от далечината се чува родопска народна песен - идва от жените, които нижат тютюн. В това време завършва спектакълът "Отвличане от сарая". Отляво звучат неповторими родопски мелодии, отдясно - Моцарт, а над главата е бездънното родопско небе с огромните си пламтящи звезди.
Франка не даваше на Борис Христов да пее в България
Съпругата на великия бас се страхуваше, че ще се срине от вълнението
- Кой е артистът, който мечтаете да видите на сцената в операта, на която сте директор?
- Има много хубава песен на Панчо Владигеров: "Няма го Гоце, няма го Даме..." Големите лъвове и тежките орли вече не са тук. Нашата мисия е да създаваме нови.
- Успявате ли?
- Певци имаме, но те нямат търпение да учат. А и добрите учители вече не са много. Липсва старанието, за което толкова пъти е говорил Борис Христов. Няма ги стимулът и мотивацията, нито пък тласъкът към постоянното усъвършенстване. В Софийската опера имаме добри баси, които участват в "Борис Годунов" и аз съм много горд с тях - Димитър Станчев, Светлозар Рангелов, Мартин Цонев, Ангел Христов и Петър Бучков. Пет баси на европейско ниво.
- Да се надяваме ли, че Пласидо Доминго ще участва в спектакъл на Софийската опера?
- Доминго беше тук, в кабинета ми. И пя. От трети балкон, за да провери акустиката. Каза: "Ти ме каниш да пея, но не знаеш, че вече не съм тенор, а баритон". Добре, отвръщам, щом е така, имам нова постановка на "Травиата". Изпей Жорж Жермон. И той започна - няколко фрази. И похвали акустиката.
- Минавало ли ви е през ум да спрете? Да се откажете?
- Да.
В миг на отчаяние и депресия
Но ми минава бързо. Защото мисля позитивно.
- През 1988 година се срещате с Борис Христов. Той е четвърт век по-възрастен от вас и въпреки това ставате приятели. Обръщате се към него с Маестро, а той към вас с Пламене...
- Да, той се държеше с мен като с равен. Вече беше болен и не толкова активен.
- Какво говореше за България, имаше ли нотки на огорчение?
- Пред мен за огорчение не е говорил. Никога. Когато споменеше България, само дълбоко въздишаше. Исках да ги доведа в София със съпругата му, но тя не се съгласи. Страхуваше се от емоциите, които могат да го връхлетят. Вече не беше добре.
- Достатъчно признат и почетен в родината си ли бе големият артист?
- Борис Христов бе получил всички български отличия, но никога не бе пял в Софийската опера. Имаше записи само в "Свети Александър Невски". Това му тежеше. Исках да направя една лудост. Да го накарам да участва на плейбек в "Дон Карлос" тук, в София. С декор, костюми. На 74 той вече нямаше този глас, но имаше уникални записи. Това се прави по света. Например, когато се филмират опери, се използват гласовете на певците, а на екрана са драматични артисти.
- Как реагира маестрото на идеята ви?
- Предложих му и той се съгласи. Искаше. Беше като дете. Съпругата му обаче бе категорична: "Не". Уплаши се, да не се срине на сцената от вълнение.
- Последният ви спомен от великия бас?
- Беше в болницата. Връщах се от Бразилия. Самолетът пристигна рано в Рим. Имах време до отлитането за София и отидох да го видя.
Беше тъжен, въздишаше, плачеше
Дишаше тежко. Питаше защо не съм при него. Четири години работихме заедно. Старост-нерадост. Два пъти го посетих в клиниката. Той твърде дълго се застоя там. Бях вече в България, когато на 28 юли 1993 година научихме тъжната вест. На другия ден написах нещо като реквием за Борис Христов: "Целият културен свят, взривяван половин век от неукротимия му артистичен вулкан, отеква с плачещи камбани. Стихията на родния му талант угасна завинаги. Безсмъртна и во веки остава дирята на магическата му фигура, превърнала мистерията на музиката в златен пантион".
- В последните години от живота си знаменитият Николай Гяуров бе тясно свързан със Софийската опера. По ваша идея той даже стана почетен член на трупата. Какво си спомняте от срещите с него?
- Гяуров често гостуваше в България по моя покана заедно със съпругата си Мирела Френи. Мечтата му беше да направим заедно "Дон Кихот" от Масне на софийска сцена. Този проект, за съжаление, не се състоя, тъй като аз напуснах театъра. След това той отказа да говори повече на тази тема. Искаше да работи само с мен. Вълнуващо беше обаче неговото решение да отбележи четиридесетгодишнината на творческата си дейност със спектакъла "Дон Карлос" на Верди именно тук. Постановката беше моя. Организирахме и два концерта. Имахме проект за бенефис, като венец на славата да поставим "Дон Жуан".
- Ваша е идеята във Велинград, родното място на Гяуров, да се организира певчески конкурс на негово име...
- Той много обичаше своя град и тъгуваше, че не може често да бъде там. Убеден съм, че подобен форум ще привлече много гости, туристи и любители на музиката.
- Наскоро ни напусна Никола Гюзелев, третият велик бас, на когото посвещавате спектакъла си "Борис Годунов" пред храм паметника "Свети Александър Невски". Преди години именно с негово участие като върховния жрец Радамес направихте "Аида" пред бившия мавзолей.
- Никола имаше таланта да приковава зрителите. Работили сме заедно в много спектакли в чужбина. Били сме в Япония, където правихме филм за "Турандот". Аз го предложих. И за мен е чест, че когато завърших мандата си в Рим, точно той продължи започнатото от нас с Борис Христов дело. Той беше приятел и голям творец. Така ще го запомня.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
