„Приготви се да нямаш“ казва Иван Радоев през 1990-а. Няма такова нямане като това на 90-те. Ако го разкажа на тези, които още ги е нямало тогава – няма да ми повярват. Но ние така израснахме. „Няма“ беше мантрата на нашето детство. Заклинанието, което ни държеше крепки. Без съмнение тази проста и красива мелодия на липсата ни възпита. Лесна за произнасяне, лесна за тананикане – „НЯ – МА“. През 90-те дори и градските гълъби по покривите това си гукаха едни на други. Сигурен съм, че първата дума на много тогавашни бебета не е била „мама“, а „няма“. Като се разреве, американския сополанко го успокояват с „There, there”. А на тебе още от люлката ти повтарят с най-любящите нотки на майчиния глас: „Няма, няма“. „Спокойно, маме, няма“. За да свикваш.
После разбираш, че няма Дядо Коледа. И не е чак такава драма – няма проблем. Как да има Дядо Коледа, като няма ток? Да, това го имаше тогава – последните режими на тока, любезно предоставени от зрелия соц. Аз съм роден през 1986-а – това означава, че съм и правен, и раждан, докато траят режимите. Може би трябва да съм благодарен – като нищо тъмното да е спомогнало за появата ми. Колко ли мои връстници са се пръкнали, само защото някоя двойка е останала насаме без ток? Тъмнината винаги е била съветница на влюбените, а и като няма електричество, за да четеш, да гледаш филми и да слушаш музика, какво друго ти остава да правиш, освен любов?
Но да се върнем на Дядо Коледа. Или Дядо Мраз, тогава още не беше сигурно, но подозирахме, че е един и същи човек, нещо като Пъф Деди и Пи Диди по-късно. Представете си, че Добрият старец влиза през комина в български дом през зимата на 91-92-ра. Ами той или ще се пребие в тъмното, или ще му се запали брадата от свещите. Защото свещи имаше. Не много – колкото да се освети една стая и всички да се накачулят вътре. Но това беше достатъчно, защото така или иначе нямаше много стаи.
Малко по малко порастваш – къде на свещи, къде на лампа. Не ти се струва странно, защото алтернативи няма. В училищния двор те издебват побойниците (никога не са по-малко от трима). „Дай си парите за баничка“. „Няма“. Прибираш се вкъщи с бушон под окото. И какво ти казват по случай първия бушон? „Нищо ти няма“. „Няма страшно“. Идва Виденовата зима. Оказва се, че спестяванията ви ги няма. Как така? Еми така, и банката ви я няма. Също и кредитните милионери вече нямат дългове. Няма жито. Няма хляб. Но има купони за хляб. Нищо, де, мама е учителка и има заплата, нали тази сутрин я взе. И докато се свечери, излиза, че всъщност няма. Заплатата на Шрьодингер. Левът пада по-бързо от нощта. Баба ти и дядо ти, които са спестявали, „за да имате вие“, се разболяват. След по-малко от година и баба ти вече я няма. Дядката се държи, но и той повече няма да бъде същият. После. Първа изпепеляваща любовна история: „Ще излезеш ли с мен след часовете?“. „Няма“. Край.
По едно време се усещаш, че разни хора също почва да ги няма. Не са умрели, нищо не им е станало – просто докато ти растеш, те заминават. За пръв път чуваш словосъчетанието „зелена карта“. Незнанието те изпълва с ентусиазъм за света. Например, няма как да знаеш кой звъни по телефона, докато не вдигнеш. Това днес звучи невероятно, нали? Има телевизия, но няма много за гледане. И в имената на самите предавания се прокрадва липсата – „Хит минус едно“. Значи не е баш хит, пак нещо не достига, да му се не види. И това е младежко предаване, така те учат да мечтаеш – твоята голяма мечта минус едно. Или пък „Минута е много“ – аха си се замислил, и човечето почва да те хока: „Няма време!“. Хладни капчици пот избиват по челото... „Ами сега?“. Концентрираш се... И накрая печелиш атлас. Не екскурзия, а атлас – да видиш къде няма да отидеш.
Всъщност имаше само една инстанция, която се грижеше подобаващо за желанията ни тогава. Не Бог и не Цар (царят дойде по-късно) – говоря за кака Лара. „Милион и едно желания“ – никога не е измисляно по-добро име на предаване! Защото „Милион желания“ нищо не е. Но като добавиш единицата, става съвсем друго, конкретно, става литература: „Хиляда и една нощ“, „Милион и едно желания“... Даже обичах да си представям, че тази единица от „Хит минус едно“ са я прибавили към милион желания ей така, от щедрост. После разбрах, че с предаването сме набори – тръгнало е през 1986-а. Значи това е моята година – Чернобил, милиони радиоактивни частици. И милион и едно желания...
От цялата идилия на нямането взе да се излиза едва в зората на новото хилядолетие с помощта на една друга кака – Мария Илиева. Тя тогава пееше „Искаш да имаш, но нямаш...“ и всъщност разказваше живота на всички ни. В клипа държеше някакъв свещник (ахааа, казвах си – режим на тока!) и продължаваше така: „Мен ако нямаш, значи нямаш нищо!“, като нахъсано повтаряше „Нищо!“. И от това „нищо“ сякаш нещо се отпуши и лека-полека проимахме някакви неща. Влязохме в НАТО, после в ЕС. Междувременно аз бях вече безпаметно влюбен в Мария Илиева, но тя не отвърна на чувствата ми – отдавам го само на нейното неведение за моето съществуване.
Защо разказвам всичко това? За да стигнем до Мария Илиева ли? Не, макар че щеше да е по-хубавият финал.
Днес си спомням цялото това изобилие от нямане с усмивка, а не с мъка. Не казвам, че е препоръчително. Твърдя обаче, че закалката на оскъдицата е по-полезна от другата крайност – делириума на охолството. Защото това, второто, не прощава на личността. Най-лошото нещо е вашите да не са ти казвали „Няма, няма“ като малък. Така свикваш не просто всичко да го има, а да го има безусловно. Пари за джип? Има. За университет в чужбина? Има. За протекции – има. А за наркотици? Е, има. За цялата Менделеева таблица? Да бе, има... Има ли причина да гледаш другите с превъзходство? Има, разбира се – ти си специален. Защо, направил си нещо специално ли? Не, но имаш много специални неща. В смисъл, вашите ги имат, значи и ти. Не са ти притрябвали милион и едно желания, защото всяко ти се изпълнява на момента. Ето, сега имаш желание да се позабавляваш, да вземеш това-онова. Ами да, какво – имаш право да ти е готино. А защо не покараш джипа, да повозиш приятели? Докато си го помислиш, вече си се озовал зад волана. И се носиш по „Черни връх“. Има ли начин да е по-бързо? Има, много ясно! А има ли как да стане още по-готино? Да, защо не пробваш да затвориш очи? Давай. Единственото, което го няма в твоя свят, са светофарите. И другите хора. А в нашия свят през това време един човек седи в колата си. И той е от телевизора, и него го даваха през 90-те, като кака Лара. Този човек седи и чака да светне зелено.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
