Дългоочакваният нов роман на Милен Русков ще бъде по книжарниците до броени дни. "Чамкория" излиза в два тома на четвърти май, а денят за премиера е 24-ти май. Историята е от 20-те години на ХХ-ти век, в която един шофьор на такси, по силата на професията си, се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време. Бай Слави, който води разказа на откровен софийски диалект, разкрива онези жестоки времена и сблъсъка между Военният съюз, Демократическият сговор и ВМРО, от една страна, и Единният фронт, от друга: без да бъде част от тях, сравнително безпристрастно. Същевременно той се бори с живота като обикновен човек и разказът му за градския бит възкресява неистовата атмосфера на 20-те. Русков писа романа четири години, след големия успех на "Възвишение". Ето какво сподели той пред "Стандарт".
- Г-н Русков, с какво чувство предадохте новия си роман "Чамкория" в печатницата?
- С облекчение и радост. Облекчение, понеже беше много трудна книга – писах я около 4 години. И радост, защото мисля, че стана хубав роман и ще допринесе за българската литература и за моето име като писател.
- Откъде дойде трудността?
- Историите от 20-те не може да са камерни. Исках да направя мащабно платно, панорама на времето. Това е най-панорамната моя книга, с много персонажи, образи, богата картина.
- Какво е ставало в душата на онзи човек от миналото?
- Бил е много огорчен и гневен заради загубата на България в Първата световна война и изключително острите вътрешнополитически борби. Хората се връщат от фронтовете гневни, с чувството за загуба: загубили са войната, години от живота си, някои са загубили здравето си и дори части от тялото си. И за какво? За нищо! Всичко е свършило с провал.
Когато тези хора се връщат в България и се заемат отново с мирния живот, те няма къде да насочат натрупаната агресия и гняв. Разрушителната енергия се обръща навътре и води до гражданска война. Това са сурови години, с много огорчени хора, част от които са станали напълно безскрупулни заради войната: там са видели, че човешкият живот няма никакво значение. Ожесточението - това е основната характеристика на онова време.
- Как бай Славе, вашият главен герой, шофьорът на такси през 20-те, ще се справи с конкуренцията на Гичо и Асенчо, чийто език, мъдрости и глупости са вече пословично известни след "Възвишение"?
- Бае Славе е най-добрият герой, който съм създавал. Като жив е – имаш чувството, че ще стане от страниците и ще тръгне. Сравненията с "Възвишение" не ме плашат. Сигурен съм, че съм написал хубава книга, и това ми е достатъчно. Ще има хора, които ще кажат, че "Възвишение" е по-добра, а други – че "Чамкория" е по-хубава. Впрочем едната наистина е малко по-добра от другата. Но аз не зная коя.
- Бяхте разказали за надписа "Помогни ми да те возвися" в Котленското училище, който се е явил като знак за предишната ви книга. Имаше ли подобна история сега?
- Да. Моят герой Славе го видях на една снимка на сайта lostbulgaria.com. Тя стана и корица на книгата. Става дума за шофьора на омнибуса София – Самоков – Чамкория. Много ми хареса излъчването на този шофьор, и си го представих с необикновена яснота.
В главата ми текна един негов монолог и аз го записах веднага. Изведнъж във въображението ми изникна нравствения облик и социалното битие на този човек, сякаш ми дойде свише, тъй да се каже. Впрочем всички лица от снимката на омнибуса се превърнаха в герои от романа.
Имаше още едно интересно знамение. Първия път, когато съм говорил за тази книга, беше в едно интервю за националното радио, на 9-ти юни, когато става Деветоюнският преврат и Военният съюз сваля Александър Стамболийски и го убива. А после завърших "Чамкория" на 19-ти май миналата година: датата на Деветнадесетомайския преврат, организиран от същите хора – Кимон Георгиев и Дамян Велчев.
- Романът излиза в два тома, защо се наложи да се раздели?
- Книгата е общо 630 страници. Първият том е 400, а вторият - 230. Неравни са, понеже разделянето не е механично, а следва вътрешната логика на книгата, тя по начало е замислена в две части. Та тези 630 страници щяха да са малко неудобни, ако бяха събрани в една голяма книга и поради това е по-добре да се разделят на две. Впрочем аз исках да съкратя страниците с 25%, но успях да го направя само с 10%. Понеже в един момент установих, че печеля обем, но губя качество, а това е кон за кокошка.
- Как говорят героите в романа ви?
- На софийския жаргон, съобразен с особеностите на 20-те години. Той е подобен на днешния, но много по-"екав", понеже ятовата гласна тогава преминава навсякъде в "е". Извиневайте. Моле ви се. Хлеб. Требва. Бегам. Бел. Дори вестниците, които използват опростения правопис, пишат всичко на "е", което ме кара да мисля, че така са говорели и обикновените хора.
- Появяват ли се най-важните фигури на епохата в романа ви? Гео Милев например?
- Да, Гео специално се появява за кратко и задочно. В един момент бае Славе вози майка му, която го търси из затворите в България. Повечето важни действащи лица от онова време са споменати и обговорени по някакъв начин.
- Кое е най-важното за вас самия в книгите ви?
- Преди си мислех, че стилът е най-важното. Затова първата ми книга, "Джобната енциклопедия на мистериите", е пълна със стилистична еквилибристика, тя е стилистично виртуозна книга. Но аз много лесно се подлъзвах в чисти упражнения по виртуозност, игра със словото. Това го правят всички, които вярват, че стилът е най-важното нещо в литературата. И затова в книгите на "стилистите" има едно увличане по самоцелна виртуозност. Това го преодолях с втората си книга, "Захвърлен в природата". От тогава досега смятам, че най-важното в една книга са героите.
- Промениха ли се по някакъв начин навиците ви на писател за тези четири романа и повече от 10 години време?
- Да. Като започнах с "Джобната енциклопедия", планирах всичко - всяка глава, всеки момент...Това беше грешка. Ако планираш всичко, не си оставяш възможност да се изненадаш сам. Не можеш да разчиташ на вдъхновението, а то е най-важното. Сега пиша по обратния начин. Имам един период, дълъг около година, в който записвам всичко, което ми хрумне и ми харесва. Без да се интересувам къде ще влезе, как и защо, трупам пасажи, които са ми дошли наум. Вече не пиша последователно. Знам само началото и края, а края понякога го променям. Натрупвам голям брой откъси, писани по вдъхновение и без оглед на реда им в книгата. После ги напасвам в реда на сюжета, намирам им място, подреждам, свързвам, разширявам. Моето писане вече е комбинация на план и импровизация. Но на второто разчитам повече.
- Четете ли художествена литература, докато пишете?
- Не. С изключение на тази, която е свързана с историята, за която пиша.
- Не сте чели въобще романи в последните четири години?
- Да. Когато пиша, аз съм толкова погълнат от темата си, че всичко друго ми изглежда скучно. Вниманието ми се насочва към определени неща, а за всичко друго имам чувството, че ме разсейва и ми е досадно.
При мен писането е като навлизането в къртичина: колкото по-дълбоко навлизаш, толкова повече неща изскачат. Неочаквани подробности, обстоятелства... Аз например съм сравнявал по стари снимки цялата „Мария Луиза" от „Света Неделя" до Лъвов мост, какво има адрес по адрес. Имам три юбилейни сборника на София със снимки от магазини - в единия сборник са заснети "Мария Луиза" 21, 23 и 27, да речем, защото има три магазина там, които общината е решила да включи, а в другия е включен номер 25. Или пък той ми изскача от някоя снимка от сайта stara-sofia или lostbulgaria. Така си ги нареждах нещата и знаех какво има почти по цялата улица, и решително по целия „Цар Освободител". Тези неща ги научих от стихиен инат, тъй да се каже, стана ми любопитно да видя какво има адрес по адрес, не че това за нещо ми трябваше. Друг е въпросът, че после по най-неочакван начин някои от тези неща ми послужиха. Писането за мен е опознаване на друг свят, който се разкрива пред очите ти като непознат континент. Това ме държа четири години. А впрочем то може да е интересно и за много по-дълго време.
- Кои са авторите, които са ви повлияли най-много като писател?
- Аз деля качеството на един роман на три съставни части - стил, герои и сюжет. И понеже всяка една от тези три съставни части на романа има различни най-добри представители, то аз харесвам далеч стоящи един от друг автори. Като стил харесвам много Пруст, например. Ако говорим за герои – тези на Достоевски. Ако говорим за сюжет, там изключително добър е жанров писател като Стивън Кинг: той е гений на сюжета. Понеже в моите книги грамадна роля играят хуморът и иронията, то за мен са изключително важни писатели като Сервантес и Вонегът.
- Не изглеждате като човек, който възлага особени надежди на политиката. Как гледате на ставащото в нея - ново правителство, актуални конфликти, кризи и т.н.?
- Не искам нищо от политиката и ми е безразлично кой ще управлява, стига да не ми пречи и да не прави глупости. Дали ще управляват леви или десни, ми е все едно. Тъй като в живота си съм стигнал до извода, че нито дясната, нито лявата идеология е изцяло правилна. Има случаи, в които трябва да вземеш десни решения и те са правилни, и случаи, в които трябва да вземеш леви решения и те са правилни. И всеки, който управлява, ако иска да управлява страната добре, трябва да прави това - да се съобразява с реалността и да взема прагматични решения. Много често прагматиката изисква да направиш обратното на това, което си говорил преди изборите, и на онова, което твоята идеология препоръчва. Много често всъщност и тъкмо това става. Понеже никоя идеология не може да обхване добре света – светът е много по-сложен от нея. И освен това има свойството да е реален, а не словесно умопостроение.
- С какво съвременният човек не издържа в сравнението с онзи от междувоенния период, за когото пишете?
- Първо да кажем хубавото: Сегашният човек е много по-безопасен. Донякъде защото е по-слаб като характер. И няма как да е иначе, понеже той не е минал през такива грамадни изпитания, през каквито е минало онова поколение. Сегашният човек не е и толкова лош, колкото лоши са можели да бъдат онези хора. Нашият съвременник не може да бъде жесток, той е в голяма степен безразличен, но не е умишлено жесток, а онези хора често са били умишлено жестоки. Със сигурност можеш да разчиташ на онзи човек от миналото, че ще се пребори с повече трудности, че е много по-устойчив. Но той ще извърши и повече зло. В този смисъл съвременният човек е тъй да се каже посредствен. Той е по-обран, посредствен в точния смисъл на думата, умерен, човек средна ръка. Обран е като характер отгоре и отдолу, откъм най-доброто, но и откъм най-лошото. В края на краищата да живееш в един свят с хора от средна ръка не е толкова лошо. Проблемите възникват, когато за хората стане лесно да бъдат екстремни. Екстремното добро може да прерасне в екстремно зло. Тези неща много лесно преминават едно в друго.
- Какво губим ние при орязването на върховете и низините на тази диаграма?
- Много похвални човешки качества. Упоритост, борбеност, издръжливост, мъжество, воля, сила на характера, умение да се преодоляват трудности, устойчивост, търпение и дързост... Хората на 20-те са смесица от възхитителни и чудовищни неща. Виждаш човек със страхотен, смел, възхитителен характер, и в същото време жесток като звяр.
И не знаеш какво да кажеш.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
