Не съм алчен, но очаквам още от живота, казва Стефан Данаилов
Стефан Данаилов още не е забравил да бъде "по-истински от свещ и от сълза", както се казва в любимото му стихотворение от стария приятел Мишо Белчев. Така че спектаклите в живота му надали ще приключат с почетния "Аскеер". Когато го получи на 24 май в Армията, Ламбо разсмя и разплака България - като хулиган и мъдрец, който винаги е бил и ще бъде фаворит на нацията. Званията и ролите му остават в историята, но страхотният му талант на номер едно и чарът му на мъжкар са все така актуални. Защото се оказва, че професорът депутат хич не се е отказал от умерената алчност, очаквайки още от Съдбата - превъзмогнал личните и народните драми.
"Безкраен, тежък и труден преход - а аз си представях български ренесанс. Да ни стане едно красиво, благородно и умно", каза преди време той. Но засега всичко върви на бавни обороти. Ламбо обаче натиска газта - въпреки опитите на биологията да го победи и напъните на диагнозите да го сломят. Духът владее материята - и той е категоричното доказателство. Мотивиран е от автентични чувства. Внуците му го обожават - Александра и Виктор на доведения му син Росен Цанков и Стефана, дъщерята на племенницата му Росица Обрешкова. Предишните и сегашните студенти - също. Не само защото се раздава до безобразие на всичките си випуски - осем дотук.
На онези, първите, които днес играят като бесни по сцени и пред камери, им носи закуски в Академията, когато по очите им познава, че са свършили парите. Жена му Мария по традиция изхранва неговите хора - някога групата му от ВИТИЗ, после "децата" от класовете му. Той пък заразява и едните, и другите с дивия си работохолизъм и омразата към лъжата. "Аз съм приятел за дълъг път. Усмихнат човек съм. Не си слагам всичко на сърцето, за да го преживявам трагично. Но това не означава, че съм лекомислен. Когато трябва, съм достатъчно сериозен и амбициран", самоанализира се Ламбо. Но отчита, че всекидневието толкова ни е ошашавило, че всеки се плаши да бъде герой, добър и влюбен. А пък той от половин век налага този образ.
През 80-те иска всички да го харесват, да им е симпатичен. Скоро разбира, че това няма как да стане - а и не е задължително. Обаче силно преживява репликите зад гърба си. Партиен секретар е на Народния, когато заради първата реформа безмилостно пенсионират 37 от актьорите. Ламбо се разтичва и прави втори списък - 17 от най-добрите да останат в трупата. После му се налага да лети до Прага по работа и добри хора набързо подлъгват директора Дико Фучеджиев да подпише съответните заповеди. Стефан мъчително приема факта, че негови партньори, дали живота си за Народния, остават на улицата. "Друг въпрос е, че тогава между 95-те човека в състава имаше и хора, които за последен път бяха излизали пред публиката през 1972-а, а през 86-а все така получаваха заплати и допълнителни суми по всякакви параграфи. Така ме обявиха ако не за убиец, то поне за човек, който е съсипал еди-кого си. Точно тръгваха дисидентските истории - изведнъж всички станаха добрите, а аз - лошият".
През 90-те черната тенденция продължава - той просто е "червен боклук". Така наречената нежна революция се готви да изяде чедата си. Некадърниците активисти му обръщат гръб. Разбира се, най-близките му приятели не го предават, макар и изключително "сини" - Йоско Сърчаджиев и Марин Янев. Но му се чудят на акъла - защо е толкова отдаден на идеала, който в космически смисъл няма общо с конюнктурата, но в българския модел означава БКП.
По улиците чува дори заплахи. Остава категоричен, заявявайки го на висок глас - както е свикнал. С Мери, съпругата му, се затварят вкъщи. Тя е тази, която му казва: "Трябва да издържиш, нещата ще дойдат на мястото си".
Ламбо всъщност е първият, пожелал свобода от щата артист. Дори е сред пионерите в гилдията, които се пробват и като търговци. Дебютира като частник в алъш-вериш с луковици за цветя. После - мръвки за Италия. Но го лъжат - по банки и други пирамиди. Преди време той забавно коментира икономическия си статут. "Ален Делон е малко по-стар и много по-богат от мен. Но едва ли е кой знае колко по-щастлив. Стряска ме бързината на времето. Всичко се превръща в мигове, а не в години. Но не се оплаквайте, за да не ви стигне лошото - баба ми така ме е учила. Усмихвайте се като американци - каквото да им се случва, те не го показват".
Прочутата самоирония на Стефан Данаилов е яка част от личната му философия. Професорът, който напоследък сваля килограми, не крие проблемите си с кантара. "Когато снимахме вторите серии за "На всеки километър", започна кризата с моето напълняване. Отдадох се на някакви диви диети. Стисках зъби и гладувах като куче. А Черкела все ми викаше: "Хъшче, вземи бе, не се мъчи, рано ти е още" и ми подхвърляше бял ухаен хляб". Ламбо се опитва да игнорира дори капризите на така досадното му кръвно налягане. Някога носи японска гривна, донесена от Испания. Не я сваля 15 години и вярва, че е почти магическа. Потъмнявала, когато е напрегнат и лъщяла като слънце, когато е спокоен. После Андрей Баташов му подарява друга.
Много го е яд, че днешните българи не четат. "Разбира се, не искам да кажа, че на 20 години съм разбрал докрай Достоевски. Едва когато започнахме да репетираме "Бесове" в Народния, прочетох повечето му романи. Дълго време гледах "Иван Кондарев" в нашата библиотека, внушителна и богата, и не посягах към него. Може би заради обложката, на която бяха нарисувани пушка и червено знаме. И когато Никола Корабов ми предложи да изиграя Джупуна, отворих книгата с предубеждение и уплаха. След това я изядох с кориците".
Суетата е друг акцент в митологията за Ламбо. Той обаче нито се застоява пред огледалото, нито бърше прахта от наградите си. "Хубавото е, че са пластики, а не грънци. Имам ги много, каквито се сетиш. Някои ги дадох в музея. Но особено държа на най-абсурдната - "Златната обувка". Преди много години играхме футбол - актьори срещу певци. Голямо тичане падна, страшна битка. И понеже вкарах два гола, Иван Славков, тогава директор на телевизията, ми връчи "Златната обувка". Спомените са важните. И досега не съм изхвърлил огърлицата, с която играех Борис".
Преди няколко години го запитах кога, според него, ще получи почетния "Аскеер". Той отговори: "О, има време, още съм млад". Човекът, който, ако искаше, досега можеше да е станал президент, със сигурност няма да се откаже от своята публика. Сума ти от героите му са възкръсвали - от майор Деянов в "На всеки километър" до Димитър Касабов в "Стъклен дом". И е биткаджия като тях. Нищо че звучи по холивудски - клише, което никога не е възбуждало Ламбо.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
