Мариус Донкин на 13 февруари празнува 70 с „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, а с него на голямата сцена в Народния театър ще излезе и авторът на изключителния текст Ерик-Еманюел Шмит. Дуетът им определено ще бъде необикновен – на различни езици, но в пълна хармония с категорична цел: възхвала на духа, който превъзхожда тленното. Разказът на еврейското момче Моисей е за страданието и просветлението, за най-важните уроци за живота и смъртта, които научаваме, когато най-малко очакваме. Сред големите отсъстващи от юбилея ще бъде един от най-скъпите приятели на Мариус – Стефан Данаилов. Между двата века двамата играха сезони наред друга велика пиеса на световноизвестния драматург – „Енигматични вариации“. Шефът на академичната трупа има поне 100 роли в кариерата си, но образите на Шмит са ключови в нея. Ето какво сподели още той в навечерието на рождения си ден.
- Господин Донкин, как станахте толкова близки с Ерик-Еманюел Шмит, та той идва за рождения ви ден?
- Не е твърде удобно да се правиш на много близък с толкова изключителна и популярна личност. Шмит се появи в период, в който започнах да виждам по малко по-различен начин нещата от живота. Някои го наричат помъдряване. Аз го определям като натрупване на познание за света чрез биография. Сред възможностите за достигане на това познание се оказаха пиесите на Шмит - и посланията в тях. А когато започнеш да работиш тестовете му и да прекарваш посланията не само по пътищата на рациото, а и по онези другите, неведомите пътища, близостта става по-реална. Когато човеците общуват в подобен момент, се откриват с други сетива и връзката им е по-особена. Като философия, като разбиране се оказахме близки с Шмит – в усещанията, оставащи далеч от бита. Пътищата, които съм извървял, съвпаднаха с тези на героите ми от „Енигматични вариации“ и „Господин Ибрахим и цветята на Корана“.
- Къде се запознахте?
- Преди повече от десетина години – на международния фестивал на монодрамата, който правех във Варна. Там той ме гледа за първи път в „Господин Ибрахим“ и каза, че е много доволен. След време се видяхме в София – беше дошъл на гости за премиера в „Сълза и смях“. Тогава, през 2016-а, му заговорих за възможността да играем заедно. Казах му, че хората могат да се разбират, дори да не знаят езиците си – ако, естествено, говорят на езика на изкуството и предаността към него. Той ми отговори, че е невъзможно. После се втренчи в мен и ми рече, че идеята е достатъчно идиотска, за да си заслужава опита. Притурих към молбата и дата – да бъде на рождения ми ден. Знаех, че няма да ми откаже. На един друг юбилей ми прати послание, а сега ще е на живо. Щастлив съм. Шмит допринесе за развитието в моето мислене през последните години. Поставих страхотната му пиеса „Хотел между този и онзи свят“, макар и с непрофесионални актьори. Надявам се посланието ми за различността в еднаквото да стигне до Шмит. Това казах и на Стефан, светла му памет, когато започнахме работа по „Енигматични вариации“. В онези времена той нахлузваше шапката ниско над очите, вдигаше яката на балтона си, за да не го познават по улиците и да го псуват, че е мръсен гаден комунист. Сега, когато си отиде, всички казват, че винаги са го обичали. Съвсем не беше така през 90-те – бил съм свидетел на ужасно отношение към него. А той страдаше като никой друг. Беше страшно. Веднъж Мария, жена му, ме спря на „Евлоги Георгиев“ и „Графа“ и започне да плаче. Неистово плачеше, милата, докато ми обясняваше как Стефан не желае да вижда никого – дори и нея. Влизал вкъщи, дърпал пердетата, лягал на дивана и се завивал през глава. Три дни, седмица, месец... Не му беше лек животът на това момче. Та точно тогава отидох и му дадох „Енигматични вариации“ – да я прочете и ако му хареса, да действаме. На другия ден го видях – сам на масата в кафенето в Народния. Сам самичък. Иначе не можеше да се отърве от хора. „Прочете ли я?“ – „Да!“, „Хареса ли ти?“ – „Да!“. Ами да я качим на професор Васил Стефанов, той да реши кой да е режисьорът. В онзи момент отношенията между сини и червени, между привържениците на едната и другата идея – ако изобщо можеше да се говори за идеи - бяха крайно изострени. Противопоставянето беше страшно: едните с надежда да променят живота си, но без ясна представа как може да се случи, другите – да съхранят статутквото и начина си на съществуване. Оттогава няма промяна – все така сме противопоставени, без да знаем коя е идеята и каква е идеологията. Без да разбираме, че съсипваме действителността ни. Благодарение на това противопоставяне, много хора правят каквото си искат – не сме съгласни с поведението им, но не променяме и своето. Защо? Къде е единението? Ще загубим идентичността си като нация. Това е бърз процес, няма връщане назад. Оставаме без сетивата си за духовното - обърнали сме се към временното, загърбили сме вечното. Какво се случва с културата, образованието и религията? Дали не ги унищожаваме?
- Как реагира Стефан Данаилов на вашето предложение?
- Обясних му, че двамата с него – с някои доста различни представи и принципи за реалността – бихме могли да работим заедно, да живеем заедно, за да дадем пример. Той, милият, само рече: „Няма да ни разберат“. Отвърнах му: „Един в залата да ни разбере, стига ни“. Репетициите преминаха с някои неразбории, защото не бях съгласен с всичко, което искаше от нас режисьорът Христо Христов. Но спектакълът излезе и се превърна в твърде значим за нас двамата. По-късно в интервюта – и аз, и той - казвахме, че подобна пиеса за любов не сме играли, въпреки че сме влизали в най-емблематичните роли на „любовната“ драматургия. След началото на „Енигматични вариации“ отношенията ни със Стефан станаха други – много по-различни от преди. Винаги съм изпитвал огромно уважение към него като към личност. И си мисля, че много хора не стигнаха до изключителната му дълбочина, някои от тях дори не разбраха, че той я притежава. И затова си позволяваха разни словесни волности.
- Плетяха ли интриги между вас?
- О, да, разбира се. Идваха, за да ме информират какво уж бил казал за мен, отиваха при него, за да го убеждават, че съм бил рекъл еди-какво си... Но ние вече бяхме толкова близки, че ги коментирахме с усмивка. Всеки от нас можеше да запита другия „Вярно ли е?“.
- Спряхте „Енигматични вариации“ при пълни зали, при абсолютен триумф...
- Когато в началото на новия век Стефан влезе в политиката, ми призна, че графикът ужасно му тежи: „Марчело, не мога повече. Мозъкът ми се натовари с други понятия – страх ме е някой път да не объркам текста си“. И в „Енигматични вариации“, и в „Пигмалион“ играехме очи в очи - и аз виждах всичко в тях: кога е разсеян, кога му убягва реплика, кога импровизира, кога има нужда от помощ, кога се шегува с колега...
Докато бяхме в едър план един за друг, се убедих, че Стефан спазва абсолютния морал в професията. При нас е неписано правило, че не бива да отклоняваш вниманието от този, който движи действието в конкретния момент. Едно мърдане с глава, особено на камерна сцена – и край: публиката е излязла от концентрацията. В един от най-важните монолози, в които моят герой Ерих Ларсен в „Енигматини вариации“ разказва за смъртта на жената, която и двамата са обичали, Стефан сядаше на бюро с гръб към зрителите и не мръд-ва-ше. Знаеше, че неговият образ няма да се получи, ако не стане моят. В това е силата на колективното изкуство, наречено театър.
- Това обаче е мега етика само за посветени и просветени...
- Хора ме срещат по улицата и ми казват: „Стефан вече го няма. Няма с кого да изиграеш онова представление“. Даже няма нужда от заглавие.
- Защо „Господин Ибрахим“ се превърна във ваша лична изповед?
- Исках да открия текст, който да отговори на въпроса „Защо живеем лошо?“ Обсъждахме с колеги, с писатели, с духовници, но все не успявахме да стигнем до конкретика. Негово светейшество дядо Неофит ми беше дал дебела папка с притчи от Библията – чудех се дали мога да ги превърна в драматургия, та да стигнат до хората и те да размърдат мозъците си. И тогава ми попадна „Господин Ибрахим“ – веднага го заобичах. Не е представление, а разговор между човеци – откровение. Истината е неговата сила. Подсказва, че изкуството може да възпитава – чрез философията, чрез историята. Чрез споделянето и провокацията – в емоциите на другите. Те са основното средство за въздействие.
- Какво е да седите под портрета на Иван Вазов?
- Като че ли ме ръчка постоянно. Скоро ще започнем репетиции на „Нова земя“ – драматизацията по негови роман за Съединението на България. Ще питаме защо преди повече от 100 години е имало нещо, което днес го няма - единението на интелигенцията със силата и енергията на народа. Резултатът е Съединението на България. Какъв урок ни е дало? Помним ли го? И какво следва, след като сме го забравили? Вазов пише: „Театърът е най-прекият път към зрителя - предизвиква емоционална реакция, склонна да те доведе до саможертва“. Затова да не подценяваме театъра. А да му служим. Ако го караме той да ни служи, всичко ще се обърка и ще стане страшно. Като ти е дадено от Създателя, като си белязан от него, трябва да даваш. Ако не го разбираш, ще има наказание. Ако не разбереш и него, тези около теб ще бъдат наказани. Прошка няма. Това е Божия искра. А хората, които управляват държавата, трябва да се грижат за изкуството. Който е водач на народа, е длъжен служи нему, не на себе си.
- Докато играехте Симеон в култовия тв сериал „Златният век“, подобни мисли ли ви спохождаха...
- Симеон е роден и подготвян за ролята си на владетел в едни други измерения. Той е човек като всички други – сърцето му е от ляво, черният му дроб е от дясно, влюбва се, посещава мястото, където царят ходи сам. Но е различен – вижда напред във вековете, може да си позволи деяния, нетипични за интелектуалеца – отнемането на човешки живот. В името на нацията. Как ще го преживее, си е негова работа. Това е цената на месианството.
- Не бяхте ли твърде млад за тази роля?
- Бях на 33. Не са малко. Зависи как е живял човек, какви поуки е взел. Какво е излъчването на погледа му. То не се учи. Идва от възпитанието на чувствата в училището на живота. От това дали е попаднал на мястото, за което е роден. Иначе – лошо.
- Кои са най-горчивите ви сълзи в киното?
- Византийските хронисти пишат, че в битката при Ахелой цар Симеон два пъти пада под коня си - човекът се е сражавал заедно с войниците си. Тъкмо за крайно опасните каскади дойдоха професионалистите – всичко друго си правех сам. Имаше още доста снимки – нямаше как да се продължи, ако името ми останеше в каренце. Та за тази сцена трябваше да спънат коня. Моят кон – млад жребец на две години и половина, никой не можеше да го спъне. Доведоха Център - винаги беше в главната роля – царският, генералският, хайдушкият кон... Бял, красив. Но вече доста възрастен. Затова и падна много лошо. Счупи врата си. В кадъра, в който Симеон седи до него и държи главата му, Център умираше наистина. И аз, и той плачехме. Плачехме заедно, а дъхът му ставаше все по-остър.
- А с вашия кон как се спогодихте? Изглеждахте доста впечатляващо върху седлото...
- О, яздех всеки божи ден в годината преди началото на снимките за „Златният век“. Грижех се моя Регент от сутрин до вечер – хранех го, поих го, чешех го, миех го... Но за да се стигне до там, се опознавахме цял месец – бая чифтета, врътканици и галопи му удари, докато ме приеме за приятел. Кара, кара, наведе главата – и фрас, фрас. След като се заобичахме, ме усещаше от километър. Неговият бокс беше последният на редицата – далеч от входа. В момента, в който влизах в конюшната, започваше да цвили. Дори без да чуе гласа ми. Конярите все ми подхвърляха: „Той те обича повече от нас“. Страхотно животно. За един кадър трябваше да слезем по доста страховити урви – подковите му се хлъзгаха, камъните се търкаляха под тях. Абе, направо не знаех какво да предприема. Само му казах: „Не знам от къде и как да минем. Ти решавай, ти избирай“. И му отпуснах юздите. Тръгна и намери точния път, като през няколко минути спираше, за да усети одобрението ми. Но много ме ревнуваше. Спирах ли да поговоря с някого, хич не беше доволен. На петата минута идваше и започваше да копае в земята и да пръхти. Все едно ми казваше: „Тук съм, обърни ми внимание“. Бяхме неразделни.
- Склонен ли сте на компромиси в името на професията?
- Не. Колкото повече минава времето, толкова по-малко компромиси ми се правят. Има страхотна реплика в „Зидари“: Човек трябва да даде парче месо от себе си, иначе няма смисъл. Вълнуват ме други въпроси - защо нямаме право на познание по трите основни теми: от къде идваме, защо сме тук и къде отиваме. Случайности няма. Неслучайно нямаме тези отговори. Какво ни липсва? Морал, способности на мозъка, на гениалната система, наречена тяло. Както казва Шекспир, жената ражда, разкрачена върху гроб... Но къде отива нетленното? За това трябва да се правят документални сериали... Има изключителни постижения на институти в Щатите и Русия, които ровят, дълбаят, анализират... Но не се говори. И ние не говорим. Наскоро бях на делово посещение в Саудитска Арабия. Стана дума, че през шести век преди новата ера там е имало йероглифи. Аз пък казах, че писмеността на траките е от преди тази епоха – именно от нея са взели знаците египтяните и са ги усъвършенствали. Тракийският часовник е по-точен от сегашния. Цялата философия на траките се оглежда в мита за Орфей - любовта може да върне човек от онова място, за което нямаме право на познание. А любопитството е най-големият порок в зримия свят.
- Какво ви впечатли в Саудитска Арабия?
- Хората отсега работят за след 50 години, когато нефтът ще свърши. Влязохме в уникална зала в пустинята – цялата в огледала. Отдалеч изглежда като мираж. Невероятна красота. А вътре – огромни зали за театър, концерти, събития. Строят оазиси за спане, храна, забавления – подготвят мощен културен туризъм. Изключително спазване на йерархия. Когато в България поръчаш на някого да свърши саквото и да било, той винаги си мисли „Ти ли ще ми кажеш?!“, а реакцията му е „Аз не мисля така!“. Имаме ли ние перспектива в каквото и да било 50 години напред? Впечатли ме чувството им за чест, достойнство, отговорност. Едно от момчетата, които се грижеха за престоя ни, разказа, че е завършил в Канада и е отказал да остане там, защото майка му е била категорична: родината има нужда от него. Българските майки съветват децата си: „Учи английски, за да се махнеш от тази страна“. Може би ни липсва религията.
- Липсва ли ви морето?
- О, разбира се. То носи друго усещане. Е, сънувам го понякога... И плуването ми липсва. Направо страдам. Физически ми се отразява лошо. Ето я кутийката с хапчета.
С Емануела Шкодрева в "Осъдени души"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
