Вторник,

Максим Генчев: Киното е война

От: Албена Атанасова -
A
A
A

„Смартфонът беглец“ - поредният филм на железния тандем Максим Генчев и д-р Златина Филипова, която този път е не само продуцент, но и сценарист,  тръгва по българските кина на 8 февруари. Тийн екшънът вече обиколи чужди и родни фестивали, получи награди и аплаузи, отвори врати за следващи международни копродукции на „Амрита арт“. Тримата млади актьори, които са в главните роли – Матей Генчев, Симеон Филипов и Василена Стоянова – пък се сдобиха със стабилен, многолюден и разноезичен фен клуб. 
Ето какво сподели пред „Стандарт“ Максим Генчев – за снимките, за киното, за риска да бъдеш толкова смел, колкото си бил през детството, за Дънов.         

- Господин Генчев,  предишният ви игрален пълнометражен филм „На педя от земята" беше вашият „Амаркорд“ в драмата, сега отново се върнахте към детството с тийн екшъна – защо го направихте, носталгията ли ви подгони?  
- Когато се усетиш поостарял и поуморен и в шок релакс на възрастта, нахлуват детски спомени. Те леко стресират – от това, което те очаква. И разбираш, че трябва нещо да промениш – до колкото е възможно. Но не като самонавивка, а като отпускане в молитва – назад, към годините, винаги примесени с дързост, с опасност, с приключения. Сетивата ти започват да се отварят за любопитството, за почудата пред света. Преодоляваш студа и се наслаждаваш на чистия въздух, на процеждащото се слънце, дишаш свободно - за да се отдадеш. В случая – на филма.  За да преживееш безстрашните думи и дела, които тук и сега не би си позволил в реалността. Носталгията е само в този смисъл. По-скоро е 
жажда и копнеж да повториш мечтите 
- Какво не можете да си позволите сега – в сравнение с детството?
- Почти нищо, свързано с наивността, с усещането, че светът е твой, което доминира на онази възраст. Обръщането назад е много трудно, ако го правиш по рационален път - по-добре ми е да го огледам в легото на племенника ми. Животът е пълен със сладки обрати – те са обект на изкуството.  Великите като Уди Алън и Чарли Чаплин умеят да ги въплътят в смях. 

Смехът е милостта на света 

Дава надежда и щастие.      
- Какво е най-важното за вас от онази епоха?
- Изградих характера си. Баща ми беше граничен офицер и сме живели из цяла България – Петрич, Видин, Бяла слатина, Белоградчик , Мадан, Рудозем... През две години се местехме и аз се озовавах на ново място, сред различни деца. Точно тогава се калих – да бъда лидер, с бързи мерки и постъпки да се доказвам: кой съм, защо съм, какво искам.  Честата промяна на средата ме възпита да налагам „аз“-а си.  И формира моята непригодност към стадното живеене, към наложените стандарти, към конюнктурното измерение на битието ни. Винаги съм действал според собствените си желания. Никога не съм си позволявал да се обезлича, да се свия, да се прибера, да се превърна в интроверт.  Винаги съм гледал да бъда открит, отворен, мощен – за да се наложа.  
- Това полезно или вредно е за театъра и за киното?
- За театъра е много много вредно, защото си част от единен организъм. В киното помага. Там цял ден си на терен. Дори да си в главна роля, пак снимаш не повече от два часа. В останалото време чакаш. И когато настъпи твоят миг, разкриваш цялата си индивидуалност.  Режисьор обаче е загубен, ако не носи лидерството в кръвта си -  защото трябва да обединява.  В  „Дякон Левски“ управлявах 700 човека. Има много талантливи режисьори, които не умеят да ръководят със задължителните за киното мащаб и светкавичност.  А за разлика от сцената няма репетиции три  месеца на топло с интелектуални анализи на този миг от текста, на онази критична ситуация, на другата философска интерпретация.  В киното е необходима страшна динамика, защото 

един снимачен час струва 2000 евро

Не пилееш пари - нямаш нито избор, нито изход.
- Оказва се, че сте станал по-железен и още по-труден тъкмо в седмото изкуство...
- Киното е война. Висиш 8 часа в окоп с кал и лед, за да произнеш на края думите „Ще изям всяко късче от теб“ -  моя реплика от американски филм. После едвам движиш краката си, не знаеш дали ще имаш сили да се прибереш –на ръба на смъртта си, но не умираш, разбира се.  Театърът е  тренировка, след която взимаш душ, за да разпуснеш.    
- На какъв етап от битката е БГ киното в момента, според вас?
- То все още е върху стъпалото на примитивизма. За жалост две-трети от хората, които го правят, обичат повече себе си в киното, отколкото киното в себе си. За тях важното е да получат субсидията, за да заживеят по-охолно – а не за да я инвестират в продукта си.  Ако се посветиш докрай на мисията си - да доведеш филма  до публиката – 

можеш да стигнеш до лишения

Колко от колегите са готови на това?  При повечето от тях първостепенно е да вземат от киното, а не да му дадат.  В този смисъл родното седмо изкуство е в детството си – първите думи на малчуганите най-често са „дай“ и „искам“.   Има режисьори, които 40 години чакат субсидия. Когато я получат, вече на 60, започват да снимат това, което са искали да кажат преди 40 години. Съвремените хора няма как да го разберат. Снимах кадър, в който единият от актьорите не знаеше какво да прави с телефон от миналия век – първо завъртя шайбата, а после вдигна слушалката, а друг пък се чудеше как да подготви писмо за пощата. 
- Какви са другите проблеми в индустрията?
-  Първият е, че под българско кино се разбират само финансирани от държавата филми – от НФЦ, от БНТ, от Столична община. За онези, другите, от така нареченото независимо кино – тоест с лични инвестиции на частни продуценти –на държавата й все тая. Конюнктурата казва:  „Въобще не ни интересува за какво си харчите парите“. Все едно,  че не представят България. Така че тази неразбория в жанра – не като акт на правене на изкуство, а като акт на взимане на милиони от администрацията – няма да доведе до никъде. Внесох в ГЕРБ искане: сценариите, които влизат в НФЦ за оценяване, да бъдат публикувани. 

Да се знае за какви сюжети се гласуват и отпускат милиони 

от републиканския бюджет. Повечето от тези текстове нямат нищо общо с киното.  
- Къде са корените: „старите“ идват с привилегиите от соца, „младите“ – с протекциите на актуалните политици?
- Мога да го кажа, но надали бих успял да го докажа – убеден съм, че в продукциите се използват само 30 процента от субсидията. Останалото се отчита с фактури. Но това всички го знаят. Случаен човек не може да получи субсидия – защото ще я вкара във филма си, а няма да я разпредели по веригата. Друг тежък проблем е, че 70 процента от комисиите, „пускащи“ проектите, са от хора, които, примерно, никога не са прочели нито ред от Петър Дънов. Все едно аз да давам оценка на сюжет за Айнщайн.   
- Вероятно говорите за това, че вашият проект за Учителя беше отхвърлен вече два пъти от статуквото?
- Да, така е. Нима някой от тези хора беше подготвен, нима беше се запознал поне с една от беседите на Дънов, които са на 8000 страници? Не, разбира се.  Дълбоко непознаващи материята направиха изказвания, които звучат като реплики от комедиен сериал.
- Но на вас вероятно хич не ви е смешно...
- Още повече, че аз 

въобще не се вписвам в схемата

Получа ли милион за Дънов, ще снимам Рилските езера с хеликоптери – тоест ще изхарча парите за тоя, дето духа. 
- Кой от световните артисти, с които сте снимал доста през годините, преценявате като изключително сериозен разбирач на кино?
- Люк Бесон. Работих с него в „Хит мен“. И въпреки че не съм на „ти“ с английския, успяхме да се разговорим на дълго и на широко за професията. Бесон е жив учебник. Той е категоричен в концепцията си: Характерът на конфликта определя жанра: ако се караме за копче, е комедия, ако се караме за изневяра, е драма, ако се караме за идеологии, е трагедия. Бесон е цар, когато контролира действието.  Полезен човек – малко по-млад от мен, но доста по-мъдър. 

Взимал съм уроци от Ким Ки-дук

без да сме снимали заедно. Скоро се чухме с него. Този гениален режисьор търси 250 000 долара за следващия си филм – няма, държавата му не дава.  А у нас за 500 000 долара се правят филми, които са негледаеми.  В България е голям рай откъм държавни пари – вярно е, че се финансират няколко души през година, но все пак се показва отношение. По света е съвсем различно. Дори Тарантино се оплаква, че институциите в Щатите се стискат за изкуство. Друг въпрос е, че при него всичко е игра, всичко е блясък. Той прави театър в киното. 
- Имате ли фаворит сред холивудските актьори?
- Да: моят голям приятел Рой Шайдър, светла му памет. Бяхме рамо до рамо в „Добрата война“. Колеги идваха да ме молят за ходатайство пред него дори за автограф. Станахме близки, когато се изяснихме, че сме играли едни и същи роли в театъра – като Джейми в „Дългият път на деня към нощта“. Много хубави разговори ни се получаваха.  Когато си тръгна от България, ми написа „Max forever“. Покани ме на риболов в Щатите – много сърдечен тип, въпреки краткото време на общуване. А тук, в България, живееш сред колеги по 40-50  години, а в един момент между тях се намират хора, готови да те унищожат. Парадокс на ента степен.  
- Разкажете смешна случка от терена на „Смартфонът беглец“?
- Един ден бях приготвил позицията на камерата около „Свети Александър Невски“ и чаках Матей, Симеон и Василена да се появят, а те отишли, видите ли, да хапнат кюфтета. Но го разбрах, едва когато извиках „Начало“ и нито един от тях не влезе в кадър. Златина затича около храма, за да ги търси. Изгряха на терен 20 минути по-късно – щастливо усмихнати и похапнали. Друг ден бяхме подредили машината за пари в казиното, в която трябваше да гръмне Вълчан войвода - идващ от миналото, за да раздаде правосъдие в настоящето. Машината  гръмна, ние аплодирахме, а операторът се изцепи: „Много ефектно, защо не казахте да го заснема?“.  Смях в залата, за мен – на ръба на инфаркта.
- Сигурно не са липсвали тежки моменти, докато снимахте и „Дякон Левски“...
- О, и още как. Пуснахме дрон над Бабини Видини кули, а отдолу трябваше да се разхождат 200 турски войници – в униформи, с оръжия. Скъпо, та скъпо. Погледнах на монитора: дронът си лети, а в крепостта нито един статист. Започнах да креща по мегафона: „Къде са турците?“ Асистентката ми отговори: „Не съм получила заповед да ги пусна“.  А 1200-а лева за 40-те минути на дрона вече бяха заминали.  Не издържах и отново се разкрещях: 

Донесете ми пистолет да се гръмна

Инспициентката се засуети: „Бързо, дайте пистолет на режисьора“. Така побеснях, че направих кълбо напред и съборих 20 души – актьори и масовка. Трябваше някак да изкарам гнева си. И всичко се превърна в комедия. 
- Вашето лично послание в „Смартфонът беглец“?
- Внимавайте колко е умен вашият умен телефон. Защото може да ви изненада с невероятни приключения, но понякога ви отказва да четете книги и да участвате в живия живот, докато се фиксирате в него. Опасностите дебнат.  Но това е пенсионерска поука. Младите се развиват по свои закони. До голяма степен ние не ги разбираме, изолирани сме от тях. Самите деца не разбират какъв ни е проблемът – та нали всичко е написано в гугъл. Моето усилие като режисьор и баща е за това ненатрапчиво и под формата на забавление да се получи връзката между поколенията.
- До къде стигнахте с проекта за Дънов?
- С продуцента д-р Златина Филипова сме се спрели на единствена случка от живота на Дънов и тя е описана много добре от сценариста на филма – доцент Димитър Калев, изключително задълбочен в изследванията си.  Нямаме амбицията да разкажем за целия живот на Учителя, а само за политическото покушение срещу него. Посред бял ден го удрят по главата и той получава инсулт. Успява да се възстанови за четири месеца – без да използва езотеричните си възможности. По това време той е на 72 – в активна физическа, умствена и духовна форма. Живее още 8 години. 
- Предполагам, че е много сложно с актьорите...  
- За всички останали роли мога почти веднага да ги избера и дори да им покажа как да изиграят образите си – и мъжките, и женските. Докато личността на Дънов не може да бъде манипулирана. 

Той е свещен и непознаваем за простия ни ум

Ще има огромен кастинг – няма да се ограничим само с български актьори на около 70.  
- Вие бихте ли се наели с образа?
- Когато си сложа брада и коса, постигам прилика с Дънов. Но не мога да рискувам – хем да играя, хем да режисирам. Ако се изкуша да застана пред камерите, трябва да извикам друг режисьор – Люк Бесон или Ким Ки-дук, например.          
- Кои са най-силните ви роли в театъра?
- Може би Силов в „Лов на диви патици“ на Вампилов. Няколко пъти съм бил Д’Артанян – скачахме, падахме, младост... Бях добър в „Асансьорът“ на Георги Марков с Ани Вълчанова в Сатирата. След премиерата Христо Калчев, светла му памет, искаше да правим сериал по негова книга и аз да бъда главната мутра – като в „Седем часа разлика“. В театър „София“ се изявих в „Шест лица търсят автор“, в Народния – на гастрол в „Църква за вълци“. Отдавна не съм излизал на сцената. Но отпреди това имам около 70 роли. Тези дни от Пловдив ми се обадиха доста зрители от едно време – там съм изиграл 5000 представления, по 50 на месец: детски, за възрастни, турнета... 

От ВИТИЗ – направо под тепетата

Бях с дълга черна коса, с мустаци, готин... Но кой ги помни тези неща – освен връстниците ми.       
- Ще пишете ли спомени?
- О, рано ми е. Когато човек загуби връзката с действителността, започва да си спомня детайли от миналото – като вкуса на някогашните малини. Тогава се отдава на писмеността, а забравя да си върже обувките...
- Е, вие пък, Жерар Депардийо, например, го направи доста по-рано...
- Ама той е много харесван от жените, иска вечно да блести, да е в центъра...

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички