Магдалена Ралчева, която на първи юни по традиция ще открие „Златната липа“ – създадения и ръководен от нея фестивал за ново европейско кино в Стара Загора, е изгледала над 200 филма в името на перфектната селекция. Седмото издание на престижния форум ще представи на публиката при вход свободен 54 ленти от 25 страни, като 9 от тях участват в конкурса. Дебют в „Златната липа“ правят Исландия и Португалия. Известната режисьорка /“Още нещо за любовта“, „12А“/ - ученичка на Въло Радев, очаква с нетърпение Ян Енглерт, който ще получи почетната „Златна липа“ и ще посади фиданка в Алеята на славата пред Операта, където се въртят прожекциите. Фестивалът стартира с „Голямото прецакване“ – история за Полша след промените, в която Енглерт играе крупен мошеник.
- Госпожо Ралчева, помните ли кога за първи път чухте името на Ян Енглерт?
- О, да – защото се случи, докато ходех на уроци по солфеж: едни от най-омразните ми. Преподавателките ми си говореха твърде приповдигнато само за Ян Енглерт – по това време в кината на цялата държава даваха „Осъдени души“. И тези дами хем не ми обръщаха внимание, хем аз слушах за него.
- Бързо ли прие поканата ви?
- Сподели огромно удоволствие от нея. Няколко месеца напасвахме графиците и каза „да“ в края на 2018-а. Тогава все още дори не се знаеше, че ще става доктор хонорис кауза на НАТФИЗ. Но Ян Енглерт отдавна е свързан сантиментално с България. „Осъдени души“ е от най-чувствените ни филми, един от шедьоврите на киното ни. Да не забравяме, че именно хитът на Въло Радев изстрелва Енглерт на върха – като звезда в драматичното амплоа след блестящото превъплъщение в отец Ередия.
- След като сте изгледали над 200 филма – какво, според вас, се случва в киното на Европа?
- То е изпълнено с вълнения, които са доста по-различни от тези в блокбастърите, снимани с много повече пари. Екзистенциалните контрасти и битието на съвременния човек отново са водещи в творчеството на европейските кинотворци. Ако миналата година акцентът падаше върху образа на жената, то сега е върху мъжа – върху опита му да се справи с всичко в толкова объркания и забързан свят. Понякога успешно, друг път не, представителите на силния пол търсят начин да излязат победители в ежедневната
битка за правото да бъдат себе си
Героите в драмите се опитват сами да отглеждат децата си, зарязват семействата си и заминават да търсят щастието зад граница, връщат се в семейното гнездо, за да бъдат добри съпрузи, въпреки икономическата безпътица. Изумяват с решителността си, предизвикат възхищение или будят съчувствие със смиреността си - в икономически лабиринти и душевни терзания.
- Как мислите – защо силният пол се оказа податлив на подобен срив?
- Може би ние, жените, допринесохме за това мъжете да се чувстват много по-уязвими, да станат много по-раними. Потъпкахме тяхното его. В един момент жените се оказахме лошите. Не биваше да се случва. Проблемите на пост модерния мъж са своеобразен рефлекс на желанията, идващи от пост модерната жена – да е свободна, водеща, независима.
И той, мъжът, просто се смачка
А най-страшното е пълното съсипване на семейството. Вече са малко семействата, в които децата са щастливи с двама родители – то си е истинско геройство. Но не става дума за това нещата от живота да текат по-старому, а да бъдат съхранени традициите, в които сме раснали поколения наред. Много е важно психическото здраве на нацията да бъде опазено.
- Какъв човек и кинаджия беше Въло Радев, на какво ви научи?
- Въло е най-тънкият психолог в българското кино. Режисьорът с най-безпогрешния усет към актьорите. Кастингът му е безупречен – всеки от съсловието знае, че това е 90 процента от успеха. Завършен интелектуалец ерудит с енциклопедични познания и много финес. С изключителна любов към занаята. Няма друг изящен майстор като него. Аристократ на духа – с изумителен вкус към литературата, музиката. Космополит от класа. Винаги ще остане на върха. Та този човек преди всичко друго ни учеше
да не търсим лесното
Никога да не се плъзгаме по повърхността, а да влизаме в дълбото, да откриваме и изпращаме стойностни послания към публиката. Успя да ни предаде невероятната си любов към детайлите. Беше цар на акцентите. Да си спомним дървената играчка в ръцете на Раде Маркович в „Крадецът на праскови“ – какъв символ, каква метафора за живота. Всяка дума, всеки жест на Въло Радев са ми били от изключителна полза. Той ме е възпитал, че с актьора трябва да се работи персонално, за да се чувства той специален и значим. Безотказен ход.
- Винаги ли сте искала да станете режисьор?
- Не. Първо учих моден дизайн.
Рисувах много добре
Но постепенно разбрах, че трябва и математика. Около мен имаше истински инженери на облеклото, покрай които осъзнах, че това амплоа не е моето. Винаги съм обичала киното, но дори и в мечтите не беше лесно да се видя като режисьор. Открай време имам огромен респект към хората на това изкуство. Освен всичко друго, в онези години режисурата беше доста мъжка професия, а не като сега – достатъчно феминизирана. Днес всеки и всяка твърдят, че правят кино – и има реална опасност от девалвация. Нещата вървят именно натам.
- А какво е състоянието на родния арт от вашата камбанария?
- Със сигурност не е от най-цветущите. Но на хубавите за всички нас дни около 24 май да си дадем сметка, че културата и изкуството ни вдъхновяват. Да не гледаме само с черни очила – но не и само с розови. По-добре е да се обединим в усилията си, а не само да се оплакваме.
- Какво не ни достига?
- Оценка на реалните възможности. Себеуважение. Много колеги имат по-голям потенциал. Но новото поколение ще запълни пукнатината. Ние сме европейци – имаме вековна история, ценни артефакти, големи артисти. Да се освободим от мрачните мисли, които подриват самочувствието ни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
