Любомир Левчев, който очакваше Смъртта на „бледен кон“, се остави да бъде отнесен от нея във вечните вселения след продължителни мъки на тялото му. До пролетта Левчев мъжкарски правеше трудни, но сладки крачки в Докторската градина, но после физиката взе връх над духа му. Но преди това да се случи, той почерпи приятели и колеги за премиерата на „Носачът на мълнии“ – елегантната книга със стихове, посветени на живи и мъртви бойни другари. Международни критици казваха, че в поезията му е събрана философията на света - с неговите любови, нежни и жестоки сълзи, и трудно спечеления хляб. Че на езика му не можеш да устоиш, защото в него се преливат всички възможни чувства през човешкото съществуване. Висоцки с радост слушаше строфите на събрата си, Уилям Мередит се прекланяше пред таланта му.
Роден на Велика събота
Авторът на легендарното признание „Любов, колко много ми даде! Любов, колко много ми взе!“, е роден на Велика събота и е кръстен в Боянската черква. Левчев обаче не търсеше обяснение за Възкресението, просто беше щастлив, че всеки път го връща към живота. Не се задълбаваше в мистиката, вярата му беше достатъчна. Вярваше, че нацията ни има таланта да възкръсва. „Срещал съм самотни хора, които изповядват мъртви религии и хора, които вярват, без да знаят в какво. България не би могла да съществува без вярващите в нея хора. На Великден баба ми ме водеше на черква. Вятърът почти веднага духваше свещичката. Аз се ядосвах и я припалвах. Носех свещта като нож. Накрая у дома се смайвах, защото свещичката отново гореше над мрачината като възкръснала“, разказваше Левчев пред „Стандарт“.
Всъщност в семейството му са убедени, че той трябва да стане цигулар. Майка му настоява да ходи на уроци при известния педагог Константин Зидаров. „Той я предупреди още в началото, че нямам музикални заложби. Не може от сутрин до вечер да играеш футбол и със счупени пръсти да свириш. Но мама не се отказваше. Зидаров ми разказваше интересни истории за музиканти. Малко преди да умре, сподели, че съм бил най-добрият му ученик“, връщаше Любо лентата към детството си. Там някъде усеща, че в семейството биха предпочели да наследи баща си, уважаван лекар. Но и това не става. „Лекуването на душите има своите тайнствени храмове и болници“, не се колебаеше поетът.
Историята на фамилното му име е не по-малко интересна. Войниганското селище Етрополе посрещнало въстаниците от Второто търновско въстание през 1686 година. Те поръчали златни лъвчета на Уста Пацо. Преди да убият майстора златар, го нарекли Уста Пацо Левчето.
„Наследникът му – Даскал Дойно, моят дядо, бил преводач в Руско-турската освободителна война. След Октомврийската революция починал от мъка по избитата руска царска фамилия. Баща ми е приет да следва медицина, за да лекува сираците. Участва в освиркване на царя и е изключен от университета, защото наивно си признава. Опростен, завършва и странства по болниците с мълчаливо досие. По време на Втрота световна война е мобилизиран в Гърция. Умря при операция, преди да навърша 11 години. До смъртта на баща ми семейството ни изглеждаше заможно. В кабинета му имаше рентгенов апарат. Нямаше никаква друга собственост и спестявания. Майка ми продаде рентгена и пианото. И се преселихме в София в дома на дядо ми. Майка ми започна работа в стъкларска фабрика. Тези игри на съдбата ни правеха богати в очите на бедните и бедни в очите на богатите“, редеше Любо спомени.
„Почувствах свободата, когато за първи път останах сам с козата на хазяйката в село Демиев хан, където бяхме евакуирани пред 1944 г. Всички други кози се губеха напук на малките козарчета. Само моята се грижеше аз да не се загубя. По небесния път димеше огромен военен самолет. Майка ми се грижеше за сестра ми в санаториума в Трявна. А аз лежах под сянката на свободата. И се мъчех да прочета стихотворението „Каменарче" от книжката на Смирненски, която сестра ми ми подари. Към тайните на политиката ме отведе вуйчо ми Драгомир – Железния човек, комунист и професионален революционер. Много отдавна съм станал зоон политикон както ни наричаше Аристотел“, споделяше Левчев. Приключения никак не му липсват – и през социализма, и през демокрацията. Академик Тодор Павлов през 1964-а го заклеймява като „бивш комсомолски поет", „агент на империализма" и „шизофреник". Изпращат го в Баня, Карловско, да „изучава живота" - да се подписва всяка сутрин, без право да напуска селото. Книгата му „Но преди да остарея" е беше свалена от печат. След шест месеца все пак излиза, а той се връща в София. Йордан Радичков и художникът Здравко Мавродиев съживяват книжката, а виното се лее в Клуба на журналистите.
Любов от пръв поглед
Любо живее повече от 60 години с Дора Бонева. Първата им среща е през едно магическо лято, което се готви да стане есен. Бъдещата прочута художничка се появява на Орлов мост. И се усмихва леко иронично: „Никога не съм закъснявала толкова малко". Седят в сладкарница „Савоя". Подарява й бележник и я моли да нарисува нещо. „Да не мислиш, че е толкова лесно. Напиши ти нещо", отвръща му тя. И той пише: „Обичам те", а тя се нацупва. „Не влизай в този тон. Поетите не бива да пишат по шаблон". Започват да се виждат всеки ден. Вричат се никога да не се разделят и никога да не се женят. Но се венчават след два месеца. Сред най-близките му хора са и две изключителни жени, белязали най-новата история на България – Людмила Живкова и Ванга. „Срещите ми с Ванга бяха не магия, а тайнство. Първата беше по нейно желание. Дойде вкъщи. Първите думи, които чух от нея бяха иронични: „Абе, Левчев, много на меко ви седят задниците на вас, комунистите. За това ли се борихте? Баща ти за това ли се бори?" Поздравих я хладнокръвно и й казах, че никога няма да я питам за свои работи. Така започна нашето приятелство. А ето как завърши: Отидох при нея без предупреждение. Сляпата ме видя отдалеч. Аз чух гласа й от невидимото: „Любчо, Любчо, лошо, много лошо идва". Наруших своето заклинание и попитах: „Какво идва? Какво е това лошо?" Ванга беше в транс: „Парите сменят своето место". Нищо не разбрах. Но скоро светът щеше да разбере какво значи това. След дълга пауза последните й думи бяха „Няма страшно, Любчо!".
И въпреки че Левчев не обичаше равносметките, припомняме важни моменти от кариерата му. Автор е на 75 книги, преведени в над 36 страни. Председател на Съюза на писателите от 1979 до 1988 г. През 2005 г. е удостоен с орден „Стара планина – първа степен“ за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“. Носител на наградите: „Никола Вапцаров“ (1977), „Пеньо Пенев“ (1984), „Димчо Дебелянов“ (1990), „Хр. Г. Данов“ (2008), „Иван Вазов“ (2013).
Член е на Европейската академия за наука, изкуство и литература – Париж, член-основател на Европейската академия за поезия – Люксембург. Носител е на Златен медал за поезия на Френската академия със звание Рицар на поезията (1985), Голямата награда на института „Пушкин“ и Сорбоната (1989), Световната награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993), „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010) и други.
Първата му стихосбирка „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г. Сред най-известните му поетични книги са „Обсерватория“ (1967), „Дневник за изгаряне“ (1973), „Заклинания“ (1981), „Лък“ (1983), „Самосъд’83“, „Метроном“ (1986), „Небесен срив“ (1996) и др. Автор е на поредицата „Романи от спомени“ – „Убий Българина!“, „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време“, както и на сценариите за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
