Неотдавна издателство "Захарий Стоянов" пусна на книжния пазар албум за цялостното творчеството на Любен Зидаров. Един от най-емблематичните творци в съвременната българска пластическа култура дълго време упорито работи в няколко направления и жанрове - рисунката, илюстрацията (предимно на литература за деца и юноши), акварела, маслото, пастела, смесената техника.
На илюстрацията - една от първите си любови, Зидаров е посветил повече от шест десетилетия. Нашият автор притежава рядкото умение да разбира единичното и общото, да усеща националното и космополитното като всеобща задължителна специфика на персонажите - български и световни. И може би най-важното - художникът има усет за неповторимата игривост на детското самосъзнание и светоусещане. Преди да подходи към която и да било илюстрация, Зидаров търси познание за историческата специфика на персонажите. Специалният фокус върху автори като Андерсен, Вилхелм Хауф, Хофман, Марк Твен, Робърт Луис Стивънсън, Жул Верн, Карл Май, Майн Рид, Лафонтен, Оскар Уайлд, Александър Дюма, Хариет Бичер Стоу показва не само богата култура, но и вникване в индивидуалната характеристика на всеки автор. С всичко направено в тази област творецът извърши модернистичен пробив в закостенелите художествени конвенции на 60-те години на миналия век.
Ако разгледаме някои от най-ранните негови акварели, какъвто е "Автопортрет" от 1945 г., както и "Спомен за стария град" от 1946-а, до последните му работи от началото на 2009-а, например "Тройка", "Краят на сезона" или "Родопски дъжд", не може да не ни впечатли удивителното постоянство на автора в стремежа да преоткрива нови и нови духовни пластове и пространства. Мечтателят Зидаров размишлява в багри и тонове. Неговите акварели приличат на своеобразна безмълвна звукова палитра. На пръв поглед акварелистът залага на наивизма, на небрежната мазка на четката, но всъщност зад дори най-игривия акварел стои упоритата работа на един интелектуално ироничен ум. Пластическата философия на художника съдържа ясното разбиране, че пейзажът е въплътеният дух на Словото, както и Словото е квинтесенция на кодираните в човешката душа божествени мащаби, роли, задачи и цели. Но ако в градските пейзажи авторът е концентрирал своето вдъхновение върху идеята за глобалното село, за неизбежното отчуждение и резигнация, то в друга голяма група работи художникът насочва вниманието си към селската космогония. Любими негови персонажи са птиците, цветята, магаретата, кучетата, дърветата, деформираните фигури на селски жени и мъже, насекомите. Много красноречиви в това отношение са "Два пътя към Бога", "Пълнолуние", "Магарешки квартал", "Сметище", "Верният пазач", "Село Злокучене", "Крос", "Кокоши час", "Таванска фауна". Иронията на Любен Зидаров е незлобива, неосъждаща, състрадаваща. Художникът сякаш ни казва: ето човека на днешното време - той би могъл и би трябвало да не губи най-ценното от своята личност, онова, което ни е завещано от приказките и литературната класика - достойнство, чест, гордост, самочувствие, добродетелност, идеализъм, благородство и прочее. Лаконизмът, смелото използване на декоративни принципи, упоритото себевглеждане в безкрайността на собствената душа (неслучайно Светлин Русев посочва, че нашият автор е "основоположник на нов сатирично-автобиографичен жанр в живописта")а- всичко това превръща Любен Зидаров в един от най-интересните и ярки съвременни български художници.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
