Любен Дилов: Интелектуалците не плашат властта

С Любен Дилов старши, 1995
Фото Симон Варсано

Любен Дилов син пише сатирични книги, сценарии за кино и телевизия, често е главен редактор – сега на списание „Плейбой“, не се отказва и от политиката. Но най-вече е върл оценител на родната действителност - в гамата на здравословната патриотична ирония.

- Господин Дилов, спомняте ли си деня 10 ноември на годината 1989-а: къде бяхте и с кого, когато по единствената тогава телевизия чухме и видяхме какво се случва?
- Все едно беше вчера. Вечерта бяхме в „Яйцето”. Прочутият ресторант на Университета, бивш параклис, известен освен със знаменитите си посетители и със скулпторната композиция „Дете души лебед”. Така ми се е забило в главата, че и днес като кажат „революция“, си представям не Ленин, Марат и Робеспиер, а именно – дете души лебед... А тогава, когато новината се разнесе - впрочем в Университета се шушукаше още от предния ден - всред всеобщата еуфория чух непрежалимият професор Николай Генчев да казва: „По-кротко, по-кротко... Виждал съм как Мехмед Пети сменя Абдул Хамид Втори...”
- Какъв беше коментарът на баща ви - световният писател Любен Дилов – за събитията: беше ли ги предвидил в рамките на конкретно историческо време или просто ги очакваше? Въобще какви бяха прогнозите за краха на соца на интелектуалците от предишните поколения във вашия семеен кръг?
- Въпреки че събитията се развиха главоломно, сигнали за тях имаше още в началото на годината. Баща ми поддържаше много широка кореспондентска мрежа с писатели от Унгария, Полша, Чехословакия и тогава Западна Германия. Имах възможност да остана в Шлезвиг Холщайн още в началото на 1989-а. Бях направил много добри контакти в немски медии във Фленсбург и Кил, ползвах се с покровителството и приятелството на един от най-знаменитите протестантски пастори и писатели – Петер Шапнгерберг. И тогава баща ми, някъде през март 1989-а, ми писа: Връщай се веднага! Тук ще става все по-интересно... В негова чест трябва да кажа, че той беше един от малкото български писатели, които имаха „ръкописи в чекмедже”. Т.е. текстове, за които беше сигурно, че няма как да излязат при стария режим. „Записки от една планета”, например, или „Сексуалният живот при тоталитаризма”. Готвеше се за това време. Не мисля, че някакви пророчески дарби са му помагали. Просто смяташе системата за отдавна неработеща и задъхваща се от собствените си пороци. Може и да греша, но в неговото поколение сякаш бяха
привърженици на по-мек преход по-постепенен, някаква Перестройка. И това се дължи не толкова на страх, колкото на факта, че се бяха

нагледали на революции

Той е преживявал и бомбардировките на Берлин през 1944-а и 45-а. Не смяташе, че вече съществуват идеи, за които си струва да се лее кръв. Може би мастило по-скоро... То и доста мастило се изля впоследствие. От днешна гледна точка не съм сигурен, че е бил прав. Един по-радикален преход може би щеше да ни освободи от много от призраците на миналото.
- Външният министър на Германия Хайко Маас написа статия за 30 години от падането на Берлинската стена, която излезе из медии в Евросъюза, като в нея благодари на работниците от корабостроителниците на Гданск, на пеещите революционери от прибалтийските републики, на унгарците, които разкъсаха Желязната завеса за първи път, на главните инициатори на Харта 77 в Прага, на демонстриращите със запалени свещи в Братислава, на въстаниците в Тимишора – и нито буква за Комитета за спасяване на Русе, за Екогласност и Клуба за подкрепа на преустройството. Толкова ли незначителни в очите на Европа са родните дисиденти от 80-те?
- Въпреки че нашата съпротива беше „по чехли“, не смятам, че трябва да я омаловажаваме. Държавният апарат беше стиснал абсолютно всичко. Преди появата на Клуба за гласност и преустройство и Русенския комитет, всички форми на съпротива бяха изключително маргинални. Носителите им не бяха носители и на някакъв обществен авторитет. Бяха екзотика. С целия респект към героизма на тези хора го казвам, но това беше факт. Репресивната машина на соца беше направила всичко възможно дори да не знаем имената им, камо ли идеите и постъпките. И въпреки това, свободомислие имаше - особено в университетските и културните среди. Факт е, че

нямаме нито Палах, нито Валенса

Нямахме радикални работници, от които властта най-много се страхуваше. От интелектуалците не я беше страх. Природата им е продажна по дефиниция. И говоря не за продажност като пари и материални успехи, а като его. Погали му егото и е вече е твой... Живков беше хитър и го разбираше. Водеше на лов със себе си най-прочутите ни писатели, ухажваше актрисите и актьорите, флитуваше с архитекти и музиканти...Имахме хем силна тоталитарна власт, хем по андрешковски хитри управници, които тънко разиграваха евентуална бъдеща опозиция. Тези им умения се проявиха и след 10 ноември. Кръглата маса, например. Седнала лисицата с кокошките да обсъждат нов ред в кокошарника?!
- Какво най-много ви впечатляваше по улиците на София в края на 89-а?
- Мизерията. След първите по-свободни излизания в чужбина битовата мизерия действаше много потискащо. Сякаш се събуждахме в някакво албанско село. Но пък го компенсирахме с ентусиазъм и опиянение от уж-свободата. И комичността на първите стъпки на новото предприемачество помня. На площада в голям провинциален град един беше сложил пластмасов бидон с монтиран бозаджийски кран. И точи някаква отвратителна бира. А на бидона върху кариран лист от тетрадка пише: „Офицерско пиво”. Какво е това офцерско пиво, бе?! – питаме го. - Не знам, отвръща предприемачът – такова ми го карат. Офицерско.
- През 90-те вече бяхте сценарист на „Ку-ку“ – колко „висока“ беше цензурата в телевизията?
- Интересно място беше телевизията по онова време. Всичко добро сме научили от нея. Самата идея, че може да има свободно студентско предаване, което да прави каквото си ще, беше чудовищно еретична. Имаше постоянно надлъгване за границите на свободата, но те за това са граници – за да се прекрачват. Всеки ден с всяко предаване „препикавахме” по-голяма териотрия. И често се оливахме – с козлодуйското "Ку-ку", например. И

закономерно ядяхме шамари

Но не мога да кажа, че е имало някаква зловеща цензура. Още второто предаване на „Ку-ку“ беше спряно заради гавра с тогавашния президент Петър Младенов, но след седмица пак ни пуснаха.
- Членовете на прочутата ви телевизионна тайфа - начело с вас и със Слави Трифонов – изживяваха ли се като революционери или бяха просто млади и гладни артисти, които пробиват в шоуто?
- Не мога да кажа, че Слави е бил някакво „чело” по това време. Като изключим голямото му чело, увенчано с опашка в стил „ранния Стоичков”. Челата бяха други тогава – Кошлуков, Курумбашев, Камен Воденичаров, покойният Радо Гълъбов... Заради пестеливостта си от ентусиазъм, минавах по-скоро за ретрограден, макар че някои от най-щурите идеи бяха мои. Няма да ни стигне вестникът да изброя имената на ярките присътвия от онова време – имаше забележителни хора, но най-забележителното е как естествено и без сръдни се раделихме на телевизионери и революционери. Просто едните останаха да правят телевизия, а другите - като Емил – скочиха в „голямата политика”
- Кои бяха за вас и семейството ви най-подтискащите моменти от началото на прехода – освен „опашките“, купоните и режима на тока?
- Бяхме млади и въпреки трудностите не се чувствахме потиснати. Със съпругата ми Елина по това време гледахме три деца и наистина беше трудно. Особено с опашките и купоните. Помня, че понякога

давахме близнаците Мила и Пальо на заем

на съседи - да предреждат опашките. Щото с едно дете изобщо не те пускаха да минеш напред, ама с две бебета на ръце – няма как. Те пък се отблагодаряваха, като взимаха продукти и за нас. Майка ми отиде на екскурзия до Ниагарския водопад. Със самолет, пълен с нейни ученици. Върна се само тя. И още един-двама възрастни ескурзианти. Но за това пък беше донесла един куфар с американски салам. Отвратителен! А митничарите в Канада щели да умрат от смях, като й отворили багажа. После - след обясненията й за положението тук, я съжалили и бяха увили салама в специално фолио.
- Вашият топ 5 на най-големите грешки на прехода?
1. Досиетата. Трябваше или веднага всичко да се отвори, или да се изгори и тази тема да не се повдига повече. Постоянно ни занимават с вербуваните. Някъде да сте видяли списък на вербовчиците?!
2. Кръглата маса. Не трябваше да има преговори, а безусловно оттегляне на БКП от властта.
3. Липсата на лустрация. Не става дума за обикновените партийни членове, много от тях са станали по принуда и безизходица. Но на партийни секретари и членове на върхушката на БКП трябваше поне за 10 години да се забрани всякакво участие в държавната и общинската власт.
4. РМД-тата. Тази хермафродитна форма на приватизация на практика унищожи икономиката ни, вместо да я реформира.
5. Закъснялото пускане на частни електронни медии. Властта в опита си да контролира всичко дълго време се заиграваше с лицензи и честоти. Това пък запази свободната преса за по-дълго, но не беше достатъчно.

Винаги сме страдали от медийна несвобода

- Вашият топ 5 на най-големите абсурди на тези 30 години?
- Сигурно, ако се напъна, ще измисля неща като взривяването на Мавзолея например, който трябваше да бъде запазен като пирамида на комунизма и изобщо да се намери по-артистично решение. Много остро се усеща липсата на артистизъм през тези 30 години! Политиците ни с гробовно сериозни изражения вършеха идиотщина след идиотщина. Да перефразирам руската класика: Не го знаеш в манастир ли ще влезе, или селото ще подпали. Но да проявим разбиране – ние повтаряме библейската притча за Мойсей, който водил 40 години израелтяните из пустинята, докато умре и последният, който помни робството. Не сме по-хитри от евреите, а и си обичаме робството... Ето колко много настояваме в учебниците ни да пише, че сме били под турско робство, въпреки че фактите са съвсем други и българите никога не са били роби. Ама ние си искаме – роби, та роби! Нищо де – вижда му се краят. Още десетина години, да сме живи и здрави, пак да се интервюираме през 2029-а.
- Кое е признанието за възходите и паденията на прехода, което ви е шокирало най-много – на политик или на „обикновен“ човек?
- Човек не се шокира от собствената си съдба. Ние дишаме прехода. Все едно да се шокираш на рибата, че диша във водата...Понякога се чувствам като дете на кентавър и русалка, самото то болно от шизофрения.

Живеем в две епохи

Слушаме Ейми Уайтхаус на ВЕФ...
- Като ходите да се гмуркате по по-далечни морета и океани, питат ли ви от коя страна сте и чудят ли сте що е това българин?
- Преди питаха. Сега вече сме Юръп. ”Ооо, Юръп?! Найс!” Найс, я - викаме им, но не влизаме в подробности за клетата клетост, през която додраскахме до тази „Юръп”. Но – повтарям – да не бъдем прекалено сурови със себе си. Да, можеше много по-добре, но можеше и по-зле. Вижте бивша Югославия през какво мина. Раните от нейния преход са ужасяващи и ще тегнат на хървати, бошняци и сърби още десетилетия.
- Достатъчно ли са, според вас, арт продуктите, които дълбаят в тези три десетилетия, и на колко оценявате тяхното качество?
- Ще ти отговоря с бедуинска поговорка: Попитали камилата „Защо ти е крив вратът?!”, а тя отговорила„То, какво ли ми е право!”. Не са достатъчни, въпреки някои чудесни образци. За мен започват още с „Георг Хених” на Вики Пасков, ще спомена и баща ми, Гого Господинов, Алек Попов, Владо Тодоров, Георги Тенев, Захари Карабашлиев... Милена Фучеджиева с нейния „Секс и комунизъм”. Пропускам много със сигурност. В киното също има добри попадения, в театъра, който си възвърна сериозна територия. Но липсата на общо катарзисно преживяване се отразява и на художествените рефлексии на онова време. Имаме едно

сгушване под юргана на спомените

и тихичко подпръцкване, което трябва да мине за артистизъм. Какво да правиш – векове сме научени да харесваме това, което имаме, а не това, което можехме да имаме. Вера Мутфачиева твърдеше: Основният ни проблем е, че нямаме „гладни гробища”. Имаше пред вид, че никога не изживяхме заедно като нация голям подем - или голяма трагедия. Дори Съединението е дело на шепа ентусиасти и има своите ярки врагове сред собствения ни народ... Ако питаш кое е най-вдъхновяващото от прехода, мнозина ще ти отговорят: Световните финали по футбор през 94-а! Затова и животът ни такъв, и футболът...