Лиза Шопова: Баща ми мълча два дни, когато скъсах с актьорлъка

Зрителите сме садисти, казва дъщерята на великия Наум Шопов, която пише пиеси и поставя спектакли

Лиза Шопова: Баща ми мълча два дни, когато скъсах с актьорлъка | StandartNews.com

Лиза Шопова преди броени дни прие овациите на публиката след две премиери, които направи в Хасково и в Сатирата  – „Верига от думи“ от Жорди Галсеран и „Трима мъже и една Маргарита“. Втората пиеса е и вторият й авторски драматургичен текст, който категорично разкрива, че дъщерята на легендарните актьори Наум Шопов и Невена Симеонова има талант на писател. След  постановки из цяла България също така категорично се оказва, че сестрата на Христо Шопов я бива и за режисьор. Сега тя се шегува, че е малко нахално да „извади“ два нови спектакъла само за месец, но пък точно този екшън я държи в супер форма. В „Трима мъже и една Маргарита“ – драматичната комедия, с която Лиза Шопова спечели конкурса в Сатирата, тя дирижира Христо Мутафчиев и сина им Асен – всъщност я измисля специално за тях. Сюжетът е повече от забавен – след пътен инцидент трима пациенти на „Бърза помощ“ не само се озовават в една една и съща стая в болницата, но и бързо става ясно, че животите им са преплетени съдбовно и завинаги. Докато вървят репетициите в Сатирата, Христо Мутафчиев е сполетян от нещастие – умира баща му, който не може да понесе неотдавнашната смърт на съпругата си. Така за съвсем кратко време Мутафчиев остава без родители. „Беше голям удар за всички нас. Те ми бяха като второ семейство, изключителни хора. Както винаги, Христо беше железен. Не позволи да отложим дори една репетиция“, казва Лиза.  Самата тя също понася твърде жестоки загуби – баща й, майка й и съпругът й, прочутият художник Кольо Карамфилов, отлитат към небето един след друг.                 

- Лиза, какво ви вдъхнови за новата ви история, която вече е хит в Сатирата?
- Един ден Христо Мутафчиев ме запита защо не напиша пиеса за него и за Асен. Първоначалната ми идея беше съвсем друга – тежка психологическа драма. Но не след дълго мислите ми тръгнаха в напълно различна посока. Случи се, когато на разклона за летището, където чаках трамвая след дублаж, двама души засякоха автомобилите си. Слязоха и започнаха да се карат.  
- Интригите и емоциите в „Трима мъже и една Маргарита“ са в традициите на най-атрактивната драматургия, позната ни от френски и британски автори – обрати, шок, объркани чувства, връщане на събитията към кармични моменти...
- Работейки доста години в дублажа и гледайки по принуда толкова много сапунки, осъзнавах, че мисълта ми е станала значително по-рефлективна. Зрителят иска да гледа динамика - и понеже аз го уважавам, без да критикувам вкуса му – му давам това, от което той има нужда. Но го правя не по булеварден, а по по-интелигентен начин.
- За първи път ли режисирате Христо Мутафчиев?
- Да. Ако въобще имам мисия в театъра, то тя е да докажа, че на сцената всичко се получава добре, когато се съберат хора, работещи с любов. Не бива режисьорът да е „и сам войнът е войн“, а актьорите по-скоро да му пречат, отколкото да му помагат. Но Христо не ме изненада – той е много опитен. Изненадата дойде от Асен. Прояви се като мислещ актьор, който не се дърпа да опита - готов е да стигне до крайности. Имаше и много смешни моменти. Но ги изчистих – да не пресоля манджата. Искам да дам смеха на зрителя, но без да го обслужвам, а да го радвам. На репетициите се появи единствен проблем – през цялото време се обръщах към Асен с „маме, маме“, което сигурно го е дразнило безкрайно. Елица, съпругата на Христо, много ми помогна – през цялото време тя беше с нас. Може би

на Христо не му беше лесно с бившата и настоящата

жена, но атмосферата беше много семейна и приятелска.
- Бяхте ли убедени – вие и Мутафчиев, че Асен ще остане в правата вяра на династията – особено, след като прекъсна Академията и замина за година в Лондон?
- Там работеше при съпруга на леля си – интернет окабеляване. Изпитваше необходимост да се отдели, за да се изясни със себе си - какво да прави, как да го постигне. Когато се завърна от Лондон, бях на косъм от това да кажа със съжаление „Не се е отказал да бъде актьор“. Но сега, след премиерата в Сатирата, вече съм убедена, че сцената и екранът наистина са неговото бъдеще.
- Когато пишете, правите ли аритметики – колко да е смешното, колко да е тъжното, та да „хванете“ публиката?
- Никога не се впускам в подобни сметки. Моят стил е да комбинирам - комедията идва от драмата на героите.  Действието, репликите – всичко трябва да бъде като електрокардиограма:  да има събитие на определено време, за да се поддържа интереса на зрителите. Драмата идва от душевния гърч на героите,  от шока,  в който изпадат. Така ситуационната комедия се превръща в драма.  Аз съм зрител, който обича персонажите да се мъчат.  По принцип зрителите сме садистично настроени. Голяма тръпка е да очакваш реакцията на героя. Залагам на всички тези похвати.  А и няма нищо битово в пиесите и спектаклите ми. Каквото и да правим в театъра и в киното, всичко е за хората. Не мисля, че зрителите имат нужда някой от екрана или от сцената да им размахва пръст и да им обяснява колко зле живеем и какви сме тъпаци, да им напомня постоянно че няма с какво да си платят тока. Битът не е моята бира – натоварвам и разтоварвам публиката само с емоции.
- Дебютирахте като драматург с „Всичко или нищо“ – сюжет, писан специално за брат ви Христо Шопов и партньорките му Лили Маравиля и Ирини Жамбонас: какво е да режисираш актьор, работил под палката на Мел Гибсън и други световни майстори?  
- „Всичко или нищо“ беше първата професионална среща с брат ми – аз като режисьор, той като актьор. Христо е твърде  респектиращ – макар че не го налага, няма как да не се съобразиш с това.  Е,

понякога се налагаше да стискаме зъби

за да не влизаме в творчески конфликти.  Той  държи първо да си  направи неговото,  да си го подреди, да си го уплътни, а аз съм доста по-експресивна. Имаше по-напрегнати моменти. Но сега, в Хасково, вече имахме пълна хармония.      
- Работите ли над трети текст?
- Да. Имам и страхотен стимул след успеха в Сатирата. Там категорично ми се получи – от А до Я.  Непрекъснато се оплакваме, че няма българска драматургия. Не е така – има автори, но те не намират смисъла.  Да пишеш пиеса е самотно занимание, което отнема време. И трябва да бъде обезпечено. Затова подкрепата на Калин Сърменов и Сатирата е от огромно значение.
- Засега сте единственият режисьор в династията – искат ли ви съвети? Племенникът ви Наум Шопов пита ли дали го харесвате в „Откраднат живот“?
- Всички бяхме напълно убедени, че Наум ще стане актьор, а той безкрайно ни изненада с решението си да бъде лекар. Но той няма нужда от съвети - стои изключително добре пред камерите: талантлив, красив, харизматичен, органичен, естествен.
- А вие съвсем ли се отказахте от актьорлъка?
- Това е изключително тежка професия. Едно е да репетираш активно 2 месеца. Друго е след това да поддържаш психофизическото ниво в продължение на няколко сезона. Като актриса най-обичах премиерите. Но най-много до второто представление – и повече не ми се искаше да играя. Не можех да съхраня нагласата. И реших да се оттегля. Но знам какво им струва на актьорите да бъдат всяка вечер на сцената. И съм наясно, че те не са инструмент в ръцете на режисьорите. Киното е друго, то би могло да ме изкуши – отиваш, снимаш и си тръгваш. Но има толкова по-млади, по-красиви, по-талантливи ...
- Но все пак не сте имала колебание за пътя...
- След като завърших, си казах, че няма веднага да кандидатствам във ВИТИЗ. Работих година в галерията на „Шипка“ 6. После попаднах във великия златен клас на Крикор Азарян, Тодор Колев, Елена Баева... Но не оценявах какво имам. Малко ме вееше вятър на бял кон. А майка ми и баща ми бяха убедени, че трябва да се занимавам с тази професия. Но никой не ме е манипулирал.  Мария Карел ме подготви за изпитите – изключителна жена, светли й облаци. Майка ми пък ме „прослушваше“, също и Оги Желязков – приятел на брат ми. Бяха ме направили войник – когато работиш с различни хора, ставаш много рефлективен.
- Какво каза Наум Шопов, когато се отказахте от сцената?
- Когато разбра, че напускам театъра, просто замълча - два дни отказа ди ми говори.

Беше лично наранен от решението ми

Може би ми вярваше повече, отколкото аз на себе си вярвах. Не доживя режисьорските ми проекти. Точно тогава започнахме да правим с Кольо в Кърджали „Кукувицата“ на Елин Рахнев. Когато се върнахме оттам, татко вече беше в болницата.
- А Кольо насърчаваше ли ви?
- Всъщност той е причината да започна и да пиша пиеси, и да ги поставям. Когато загърбих  актьорстването, каза: „Окей, но трябва да останеш в театъра“. За известно време ме остави на мира, но след това категорично ми заяви, че е време да се захващам. След “Кукувицата“  трябваше да ми бъде сценограф в  „Любов“ на Елин Рахнев на Четвъртия етаж в Народния театър, но 20 дни преди премиерата реши да отлети.  Тогава в Народния директор беше Павел Васев – той много ме подкрепи в ужасното състояние, в което се намирах. За година и половина си отидоха и тримата – татко, майка и Кольо. После имах

дълъг период, в който ближех раните си

Но в един момент разбрах, че трябва да се събера и да продължа.  
- Можете ли да рисувате?
- Изненадвала съм Кольо с шрифтове. Той ужасно много ми липсва и в театъра, защото като сценограф щеше да надгражда моето. Със сигурност щяхме много да се караме, но и със сигурност щяхме да сме прекрасен тандем.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай