Мариус Донкин е готов за поредната акция на ръководената от него академична трупа – третото издание на „Театър пред театъра“, което стартира на 2 юли. Шефът на Народния няма почивен ден – нито в родната, нито в международната дейност. Предстои му подписване на договори за взаимни гастроли с елитни световни институции и фестивали. Самият Валерий Фокин, прославеният директор на Александрийския театър в Санкт Петербург, е останал много впечатлен от Асоциацията на балканските театри, създадена по идея на Мариус Донкин, към която тези дни се присъединиха Хърватия и Босна и Херцеговина, а следващият член е Турция.
- Господин Донкин, колко важни са парите за изкуството?
- Много са важни, разбира се, но не са фактор № 1 за качеството. Парите идват, когато действаш със съвест, но не я предопределят. Ние, както винаги, избираме обратното. И никой не си задава въпроса: Какво промених в себе си, какви са аргументите ми, за да искам повече? Лично аз имам сериозни основания, за да искам субсидия за театъра, различна от тази, която се предоставя в момена на Народния.
- Каква е тя, назовете цифра...
- Няма да я назова - не е за интервю. Но ще цитирам цифри на Националния статистически институт – от всички изкуства само и единствено театърът бележи повишение на зрителския интерес и на посещаемостта - със 7 процента и половина. Четири трупи в държавата имат заслугата за този ръст и определено се гордея, че академичната е една от тях. За сезон 2018/2019 сме изиграли 586 представления – средно около 60 на месец. А това води и до много добро допълнително материално стимулиране. Обезпечава по-нормално лято на колегите.
123 000 са гледали постановките ни
на трите сцени. Да не се хваля, но обществото трябва да знае.
- Как се постига подобен успех?
- При нас – след промяната в отношенията. Днес те са много различни от тези, каквито бяха преди 3 години. Тогава хората се разминаваха, без да се поздравяват. Ширеха се интриги, конфликти... Не се познаваха, питаха се помежду си „Кой е този?“, „Кой е онзи?“. Отчуждението беше физически осезаемо. Беше много тежко – и си личеше. Сега е друго. Кога Народният театър е имал толкова много номинации за Икари и Аскери, толкова много награди? Ясно е, че оценките са субективни, но броят на зрителите е реалност, нали? Както е реалност, че колегите, които бяха стръвни, които се гледаха накриво и не желаеха да общуват, вече са добронамерени един към друг, искат да се виждат – готови са на взаимност, на състрадание. Аз съм възпитаван във всичко това не само в семейството на баща ми свещеника и майка ми домакинята, а и още от първия ми ден в Народния театър – беше преди повече от 40 години. Бях посрещнат от поколение на забележителни личности. Не казвам, че в онези времена по театрите беше някаква страхотна идилия – да не се заблуждаваме – но коректността, колегиалността, професионализмът на тези хора бяха на изключително високо ниво. Спазваха се простички закони.
- Кои бяха вашите учители?
- Всеки един от тях, светла им памет. Когато през 1976 година за първи път минах през служебния вход, Георги Раданов само с очи ми посочи, че трябва да сваля шапката си. И ми рече: „Мойто момче,
тук е храм - не се говори високо, не се псува
Това, последното, не знам дали ще съумееш да го спазваш, но поне се старай!“. И Рачко Ябанджиев, и Гец, и Черкелов, и Любо Кабакчиев – титани. А Стефан Гецов – макар че изглеждаше мастит, грамаден, гръмогласен и го смятаха за грандоман, индивидуалист, безкрупулен, беше толкова раним и уязвим. Викал ме е в гримьорната си, за да споделя трудности – имало е сълзи в очите му. Артистът не е този, за когото хората го мислят понякога.
- Вечният въпрос: Може ли да си голям актьор и калпав човек?
- Не. Само изключителната личност владее публиката. Защото нашата професия е кауза. И личният пример е от значение – иначе как ще ти вярват или ще ти подражават. Всеки момент трябва да си на ниво – каквото и да се случва в живота ти. Ти си надарен и отличен от Създателя – той те е избрал, затова не можеш да отстъпваш. Дарованието е дадено, за да го даваш. Няма случайности. Нито кой ти е таткото, нито коя ти е майката – те също вдъхват възможността да възпитаваш у себе си възпитаемите неща: физика, глас, дисциплина, организация. Онова, другото – което или го има, или го няма – ти се дава от Него.
- Вашите родители подкрепиха ли ви, когато ги информирахте, че ще ставате актьор?
- И татко искаше да бъда друг, и майка искаше да бъда друг. Той – да го наследя като свещеник. Тя – да стана лекар, това беше идеалът й. Но нито един от двамата не ме спря, когато стана ясно, че ще кандидатствам в Академията.
- И нямахте колебания?
- Не. Бях категоричен. Още от 5 клас.
В 9 клас дебютирах на сцената
във варненския театър – момче с колело в „Майка земя“. Венета Славчева, изключителна актриса, играеше главната роля, а постановката беше на Любен Гройс. Вероятно тя ме беше препоръчала, защото в продължение на 2 години ми беше ръководител на драмсъстава в Пионерския дом. Първото ми излизане беше голямо преживяване – коленете ми омекнаха, краката ми се подгънаха.
- Мислите ли, че театърът е по-хубав от живота?
- Да, след като го променя. Щастлив си, когато потъваш в мечтата си. Връщането в действителността обаче е ужасна плесница. А от теб зависи как и до колко публиката ще прекрачи в драматургията. Най-важното - и ти, и зрителите сте разбрали, че животът може да бъде и по-добър. Само трябва да открием пътя.
- Това ли е основното послание на вашия прочут господин Ибрахим в хитовия ви моноспектакъл по Ерик Еманюел Шмит?
- Да. Той знае каква е причината, заради която не живеем толкова прекрасно, колкото бихме могли. Тя винаги е една и съща - лошотията. И трябва да бъде изкоренена, за да властва добротията. Понякога лошотията е убийствена - накърнява, обижда, обезсилва, обезсърчава. Въпреки че все по-често хората се отместват от пътя, за да минат другите, все по-често си казват „Благодаря“ и „Извинявайте“.
- Как се преодолява, според вас, изкушението да пофлиртуваш с лошотията?
- Не е чак толкова сложно: човек не бива да се подава на личните си страсти под изключително ужасяващата енергия на егото. Особено драматично е, когато започне да подчинява хора и институции. Никой няма право. Така, както няма право да съди. А е толкова благо и красиво, когато направиш добро – чувстваш се прекрасно. Изключително състояние на духа. Само трябва за малко да спреш и да погледнеш пред себе си.
- Какво да очакваме през следващия сезон?
- Първа ще излезе последната засега пиеса на Недялко Йорданов - „Колкото, толкова“. Премиерата е за камерната сцена. 9 от 11-те роли ги играят колеги, които са от 70 нагоре. Животът и държавата са вложили толкова много в тях, че е жалко те да не го споделят със зрителите. А от нас – уважението. Те са Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Рут Спасова... На голяма сцена първото ново заглавие е „Хубава риба“ - постановка на Ивайло Христов с Марин Янев, Стоян Алексиев, Стефан Мавродиев и Елена Телбис. През септември е планиран гастрол в Париж с „Моята скъпа лейди“. В края на годината репетиции на „Орфей“ започва Йерней Лоренци. Следват проектите на Тиери Аркур /трети след „Идеалният мъж“ и „Балът на крадците“/, Боб Уилсън - с „Бурята“, Иван Панталеев... През пролетта ще излезе спектакълът за 170 години от рождението на Иван Вазов. След дълго мъдруване решихме да направим нещо, което не е правено. Юрий Дачев ще драматизира „Нова земя“ – изключителен роман, който по принуда е бил захвърлен. И крайно актуален, стане ли дума за единението между интелигенция и народ в името на национална кауза. Всъщност това е единственият подобен акт в новата ни история – спасяването на българските евреи е по-различно. Искаме да създадем награда на името на Иван Вазов – за духовен принос. Единствена –няма втора, няма трета. Идеята ми е на втората година номинирани да бъдат хора и от Балканите, а на третата – личности и от Европа. Не е задължително да са само артисти. Надявам се, че някои политици също ще получат привилегията да бъдат номинирани.
- Това с политиците не е ли твърде оптимистично?
- Нека да мечтаем. Тогава и Вселената помага...
- ... Само ще я разсмеем тази Вселена с подобни блянове.
- Убеден съм, че както в културата трябва да има политика, така и в политиката трябва да има култура.
- Няма как да стане, докато парите за култура не стигнат поне 1 процент от държавния бюджет.
- О, пътят до въпросния един процент е много дълъг. Този надпис, който толкова ви хареса -„Театр лучше жизни“ – всъщност ми е подарък от колеги от Перм. Само за сцената си те са получили 4 милиона и половина във валута.
- Кои от известните БГ режисьори ще се подпишат под следващите спектакли на Народния театър? Сашо Морфов?
- Не.
- Галин Стоев?
- Засега е много ангажиран – нали е директор в Тулуза.
- Теди Москов?
- Имаше идеи за версия по филм на Фелини, но програмата за следващите две години вече е пълна.
- Иван Добчев, Маргарита Младенова?
- Не. Иска ми се млади режисьори да поработят повече на Четвъртия етаж. А пространството на „Кирил и Методий“, където са нашите ателиета, ще обявим за арена на експерименти.
Това ще е нашата четвърта сцена. Първото представление вероятно ще е на Васил Дуев – по „Антихрист“ на Емилиян Станев. Ще ремонтираме помещението зад камерната сцена на първия етаж, за да го превърнем в галерия, в място за премиери на книги, за срещи с артисти. Трудно и бавно работим за музейната експозиция. Очаквам движение и по проекта за улицата на изкуствата - „Иван Вазов“.
- Ще ви убедят ли да влезете в някоя от новите постановки?
- Не знам. Може да дойде и този момент. Но и аз бих казал, че е жалко за неприсъствието на някои режисьори. Но дали е достоен онзи артист, който зад гърба на трупата „навива“ колеги да отказват постановка в Народния театър. Не уточнявам за кого говоря. Надявам се, че той ще прочете тези мои думи. Мога да разкрия и защо го прави, но не искам. Никога нямаше да си позволя подобен коментар, но усещането е много болезнено. Защо ни е нужно това? И то се случва не само в културата, има го и в спорта, и в политиката... Неволно се сещам за онзи стар и отвратителен виц за българския казан в ада, около който нямало нужда от дяволи.
- Може би понякога егото е по-силно от всичко останало...
- Ние, хората на изкуството, трябва да докосваме с чисти ръце душата на зрителите. Иначе спокойно можем да заблудим публиката с едни фанфари форте.
- Как върви личният ви живот?
- Какъв личен живот – и в събота, и в неделя съм на работа? От време на време все пак подхвърлям на дъщеря ми, че и аз искам внуци.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
