Иван Ласкин, който си тръгна от грешния ни свят на Богоявление, до последно се канеше да прави шоу за малкия екран. Той е от сценаристите, режисьорите и продуцентите в БНТ, които се разписаха в нейните хроники с продължително и триумфално предаване –„Спукано гърне“. От 1999 до 2002-а детското зрелище с Дони, Сашо Дойнов, Мира Гоговска и Ненчо Илчев се въртеше всяка неделя сутрин, а после, до 2007-а – в събота по същото време.
“Понякога биехме по рейтинг дори „Панорама“. Това го пише черно на бяло в документи, които можете да откриете в “Маркетинг и реклама” на “Сан Стефано”. Но тъкмо този факт не се хареса на тогавашната директорка Уляна Пръмова. А всяка телевизионна продукция зависи от мераците на авторите й – ако искаш да се появиш, само за да говориш глупости и да си като всички други, не си струва. Това ми е изключително чуждо. Гледам сутрешните блокове и какво виждам – абсолютен клонинг. Прогнозите за времето са ми по-интересни – времето винаги е различно и водещите винаги са сексапилни. Искам да има повече арт, повече шантавост. А сега – пълно копиране. Няма фантазия! Ето защо
не мога да бъда рубрика
беше категоричен порасналият Васко да Гама от село Рупча. Всъщност той влиза в ролята на невръстния авантюрист мореплавател за сериала на БНТ, благодарение на вуйчо си. След като емисарите от продукцията го харесват и го викат на снимки в Киноцентъра, Иван ги „финтира“ в типичния си стил – за да се отърве, обявява, че не може да плува, а по това време се състезава за Левски. „На вуйчо ми обаче тия не му минаваха – като разбра какво съм наговорил, ме качи на автомобила си и ме закара право в Бояна“, връщал е лентата Иван.
А докато напоследък бистреше концепции за малкия екран, се лееше в изящна словестност. „Много е хубаво да се затвориш в себе си и да пишеш – дори да излизат само фрагменти. Тогава светът става различен. Друг въпрос е, че все се намира някой да ме поокраде. Вече останах разочарован от разни личности, които пощипват от идеите ми. Но това не ме прави негативен. Аз съм положителен човек, въпреки че изглеждам доста намусен“, казвал е той пред „Стандарт“. Ласкин беше убеден, че рано или късно ще започне да прави проекти само с частни пари. „Артистът пълни душата си на сто процента, когато сам си е господар и избира – пиеси, колеги, роли. Не откривам топлата вода – това е бъдещето на комерсиалния театър в България. Със заплатата в държавния какво по-напред да платиш?! Досега не съм се впускал достатъчно напористо в тоя бизнес - обикновено не съм алчен. Но в крайна сметка винаги се стига до подобен момент“, споделяше той. Когато напусна трупата на Армията през 2014-а, първо се заговори, че е от солидарност към Александра Сърчаджиева, която вече си беше тръгнала от театъра. Но решението на Иван беше подплатено и от непоносимостта му към някои колеги.
„Най-лошото е, че младите мечтаят да се впишат в шуробаджанащината, която се шири в гилдията ни. В нея има некоректни хора, които се занимават най-вече с това да властват и да печелят субсидии, за да показват тъпите си представления, вместо да се стремят към нещо качествено. Режисьорите си ходят със своите актьори, които пък псуват „чуждите“. Когато си изморен от постоянни репетиции и представления, не можеш да правиш нищо друго. Актьорската главоблъсканица е вечна - да приемеш или да не приемеш. Отдавна обаче съм достатъчно опитен и преценявам. Не завършвам сега ВИТИЗ, за да се нахвърлям на всичко като невидял. От години не искам да играя каквото и да било - не мога да приемам всякакви роли и малоумни режисьори да ми казват какво да правя. Вече не ми се тича напразно нагоре-надолу по сцената – не само защото понатежах.
Днес култура няма
Създаването на ценности става все по-трудно“, беше откровен Ласкин. Но и докрай разкриваше кривините си. „Характерът ми пречи – повече се занимавам с грешките на другите, вместо да кастря своите. Но да те мрази някой в моя случай е като да хвърля тор на цветенцето – то си расте. Факт е обаче, че ми липсва действеност, не съм и амбициозен. Аз съм ученикът с най-ниска диплома в историята на 7-мо училище – 3, 66. Няма друг като мен, наред се тюхкаха как ще изклася... Нали знаеш – напред-назад, “Васко да Гама”, театралното студио на Бончо Урумов в “Сълза и смях”. Накрая по всичко 3, а по литература – 6. Даже на учителката по български език й бяха правили забележка – как е възможно само при нея да съм добър. Най-зле, естествено, бях по математика. Аз съм доста любознателен, така че сега съжалявам. Имам комбинативно мислене, но при мен всичко е леност“, отпускаше се Иван на маса в Банско, където всяко лято се засичахме на фестивала на Нона Йотова и Богомил Бонев, а след това и на киномаратона "Златната липа" на Магдалена Ралчева в Стара Загора. И колкото и да се опитваше да остане недосегаем, родната реалност го торзомеше.
„В България хората са изключително ограничени –
живеем в нещастно време
Много по-лошо от комунизма – защото тогава имаше само една стена, а сега са доста повече. Грубиянщината страшно ме подтиска. Тя е отвратителна. Хора се убиват, деца загиват“.
За Ласкин най-важно беше качеството на общуване. Семейството – над всичко, приятелите – на пиедестал. „Макар че веднъж отказах на Велко Кънев, с когото бяхме много близки, да вляза в негов спектакъл. Мафията на рибарите ни обединяваше. Винаги сме се подържали, каквото и да става. Трофейната риба е невероятно изживяване, красиво и спокойно. Водата изпива негативната енергия, натрупана в града. Спя на палатка, пърпоря с гумена лодчица – огромна наслада. Няма как да ми се случи пред НДК. Пристрастих се още, когато дядо ми водеше като малък на рекичката в Банкя да дебнем мренките. Но и ловът е голяма тръпка - кефът от мъжката дружба. Разговорите са различни, храната е по-вкусна. Всички са чревоугодници - като мен. Абе, много е приятно. Рядко и малко жени се допускат“, разкриваше той моменти от приключенията с дружинките на Ути Бъчваров, Валери Йорданов и други авери.
Сред най-задушевните му бойни другари в миналото беше и Пепа Николова. „Тя много ме харесваше. Сближих се с Александра в години, в които не обръщах особено внимание на хората. Бракът ми се разпадаше, през повечето време бях сам. Много уважавах Пепа за нейното предаване – в студиото идваха само личности и се говореше само истината. Ето това ме блазни.
Нямаше имитация – много я мразя
Затова съм се дистанцирал от дивотията. Създал съм си кръг - по-камерен, доста по-ограничен. Това е единственият начин да се спасиш от помията. Нещо, което преди 10 години стоеше ужасно, сега се тълкува като проява на артистичност. Такъв гьонсуратлък! Чудовищен!“.
С Александра често бягаха сред природата. Докато тя е бременна, изминават 17 000 километра. Иван обожаваше Банско и Разлог. „Истински рай - свобода, планина, мръвки. Обичам да поемам дълбоко въздух, да се чувствам извън всякакви ограничения. Поръчваме телешки пържоли от Якоруда и майсторите ги пекат на камъни. Край пътеките има подредени и чисти места за пикници – истински лакомо. Прескачаме и до Бяло море. Там е по-нормално. Възхищавам се на гърците – решават, че има за какво и протестират. Ние има за какво да протестираме, но не го правим.
Защото сме мухи – дори не сме мухи
Защо ни управляват идиоти? Защото идиоти ги избират. По-скоро – кучета. Най-обидната дума в мюсюлманския свят“.
Не ревнуваше Александра – нито от вероятните обожатели, нито от ролите й, нито от големите й хонорари в Нова телевизия. „Аз се чудя как малко да се дръпне от мен, за да си вземем въздух, че сме непрекъснато заедно, а така наречените жълти медии насаждат чувства. Като Бог. Абсолютни олигофрени“. Двамата не говореха често за черните дни, след като става ясно, че Пепа Николова няма да оздравее. Красивата и талантлива Сашка тогава е толкова отчаяна, че иска да се откаже от професията – и то тъкмо, след като е назначена на щат в Армията. Ласкин успява да я разубеди и да я върне пред публиката.
Иван обаче се хвалеше, че е спокоен баща, който никога не повишава тон на децата си – прекрасните Люба на 21 и София на 8. Обичаше кучето си Бъста - родезийски риджбек, който го пазил пред палатката из планините, много верен, въпреки че понякога Иван го определяше като „страшен интересчия и подлец, който рядко се издава какво точно е намислил“. Имаше страх от Бога, въпреки че изглеждаше обратното. „Опитвам се да живея праведно - общо взето по разпоредбите на Господ. Обаче понякога се чудя – това са правилата на Стария завет, писан от евреите. Пък аз съм християнин. Но дали съм, след като в Новия завет няма подобни работи. Тогава се питам: “Кой съм аз, какъв съм аз?” Така че - както ми е угодно! Да си горд не е грях“. Тъкмо заради пословичната си арменска гордост Ласкин нито веднъж не даде знак на когото и да било, че напоследък сцената и екранът фатално му липсват. Може би ако имаше поне две-три роли, щеше да ограничи пиенето, което безвъзвратно унищожи физиката му.
„Всичките ни филми днес са еднакви. Едно и също – имитация. Въпреки че актьорите ни са много добри. Нещо, което се е правило преди 15 години в Англия, сега го повтарят хора, които не са никак гладни, а имат сериозно CV като продуценти. Лошо няма – всеки както може, но без въображение. Комедиите са глупашки смешни, трагедиите са си “трагични”.
Българинът няма фантазия, нито авторство
Дават награди на пиеси, които като ги четеш, можеш просто да починеш. Всъщност сега ме вълнува режисурата. Надали бих влязъл в политиката, макар да са ме канили няколко пъти. Не ставам – не умея да наричам черното бяло. Постоянно се чудя защо нацията е разединена – всеки втори мрази третия и го съди, без да го познава. Трябва повече да се усмихваме и да се гледаме в очите“.
Ласкин винаги сваляше шапка на класиците и учителите. „Когато снимахме „Хайка за вълци“, всичко беше толкова истинско, че чак ми се плачеше. Теренът беше край река по пътя за Ловеч. Ивайло Петров дойде, за да види как се справяме. Аз играех Иван Шибилев – огледалният образ на големия писател. Ивайло ме хареса, одобри ме – нищо друго не ми трябваше. По-късно жена му ми подари три от най-хубавите картини, рисувани от него“.
„Преди 4 години Иван започна да ме разпитва за Ордена на рицарите тамплиери. Запознах го с дейността ни, представих му основните принципи. Приехме го в командерията, в която доминират хората на изкуството и културата, а той доведе още артисти. Направихме ритуала в Девин. Когато Иван идваше на събития, винаги наставаше приятно вълнение – даваше автографи, всички му се радваха. Не че сме го използвали за рекламно лице, но личности като него винаги акумулират особен вид позитивна енергия – с малко думи успяват там, където на други не им стига словото. Жена му Александра Сърчаджиева пък стана наш симпатизант. Иван постепенно узря за себепознание и себеизграждане чрез още една философия в живота. Друга тема е, че имаше различни пречки, които изкривяваха намеренията му“, каза за „Стандарт“ Румен Ралчев, Велик приор на Велик приорат България.
"Ванката никога не е сторил зло никому. Но беше откровен, безкомпромисен и изискващ до крайност – а това в България не се прощава“, обобщава Вежди Рашидов трагедията на Ласкин, който можеше да изиграе още десетки роли в театъра, киното и телевизията. Но, както се „изцепи“ Сашо Морфов през 2004-а, системата убива някои актьори. Тогава световният режисьор дефинира, че най-чувствителните жреци на изкуството са жертва на наглото и цинично отношение на „захапалите кокала“, че критериите в България са най-вече „лобистки“ и че ставащото в политиката се пренася и в театъра.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
