Стефан Данаилов разсмя и разплака Армията и България
Бях бодряк и оптимист, вече започнах да се съмнявам, сподели големият актьор, който получи почетния "Аскеер"
Сълзите и смехът белязаха повече от всякога церемонията, на която бяха раздадени Аскерите във военния театър навръх 24 май. Но на 25-ото издание на наградите Стефан Данаилов - който получи войника на Чапа за цялостно творчество - отново блесна като най-големия мъжкар в гилдията и постави нещата от живота на истинското им място. Сред нестихващи аплаузи и викове "Браво" Ламбо анализира професията и съдбата в автентичните им метаморфози, от които никой не е застрахован и пред които всички сме равни - дори той, абсолютно надареният, безусловният любимец на нацията, символът на актьорлъка, красотата и чара от българския ХХ век. С думите си, с тяхната философия и послания Стефан Данаилов още веднъж доказа, че за него няма тайни - нито в занаята, нито в битието. Че орисията му да бъде гуру на седем випуска студенти във ВИТИЗ никак не е случайна.
"Много ви благодаря, скъпи приятели. Честит празник. Той е най-красивият, защото го правят млади хора. Извинявам се, че моят прекрасен баритон днес нещо го няма. На всичките ми зорове, някаква кашлица ме мъчи от два месеца. Както виждате, вече съм с очила. Мога и без тях - но сте ми малко особени. Така се случи в моя живот, че и двата пъти, когато получавам това мило войниче, моментът е доста особен.
През 1992-а бях в страшна криза - творческа, политическа... Пълна бъркотия. Не знаех къде съм, кой съм. Когато разбрах, че съм номиниран за "Аскеер" и го получих, беше огромна радост. Разбрах, че има много хора, които искат да бъда с тях, да работя с тях и за тях. Сега, след толкова години - отново. Не е леко наистина. Доста неща най-неочаквано ми се стовариха върху главата. От бодряк и оптимист, започнах да ставам съмняващ се в себе си. "Дотук ли беше?!", "Има ли смисъл?!", "Защо?!". Но вярвайки в предишния "Аскеер", съм сигурен, че и този ще ми помогне. На тази сцена - преди повече от 40 години - ме поканиха да дойда като щатен артист. Заварих тук най-прекрасните ми колеги от Академията - Меглена Караламбова, Илия Добрев, Елена Райнова, Йоско Сърчаджиев. Първите преживявания бяха свързани с участието ми във "Време разделно" по Антон Дончев. Голям епос. Не разбирах много от драматургия и театър. Повече бях наясно с киното. Асен Шопов, този буен човек, ми даде Венецианеца - як герой. Монолог. Литература. С мен започваше спектакълът. Мащабен. Васо Михайлов, мадами, турци. Крупен план - прожектор в очите. И започвам. Ей, хора, не си чувах гласа - такова шубе ме хвана. Вече бях Стефан Данаилов - "километри", ала-бала. Говоря текста и си казвам: "Ламбе, батко, ще те съсипят".
Тогава имаше критика. Мина тая драма. Второ представление. А то винаги е по-кофти от премиерата - да не ходите. Та излизам аз - топъл кинаджия, убавец - и давам литературата. И погледът ми - който беше орлов в тия години - вижда на първите два реда граждани със затворени очи. Ама не един и двама - много. "Ламбе, Ламбе, отиде, братче, давай, махай се оттук - не е за теб тази работа". Потиснат, съсипан. Ние сме чувствителни хора. А когато виждаш провала пред теб, е страшно. И рекох на колегите: "Абе, хора, аз ги приспах". Мисля, че беше Кокаланов, Бог да го прости, ме успокои:
"Спокойно бе, Ламбе, имаме договор със съюза на слепите". Е, живнах. Много работи са се случвали ей, тук, в този театър - главно хубави и щастливи. Тук сме плакали, тук сме се смели, тук сме се целували - на сцената, разбира се - нали, Васко. Тук сме се обиждали, ругали сме. Живели сме със самочувствие, че Армията беше най-добрият театър в България. Господи, Боже мой, какво чудо беше. Аз рано бях разглезен от вас, от публиката. През годините са ме аплодирали повече, отколкото са ме ругали. Сега това ме радва. Защото животът е един.
Вярвам в България
Вярвам, че театърът го има - и ще го има, докато има артисти. Напук на всичко, което ни се стоварва върху главите. Нашата професия е най-древната - наред с проституцията. Пожелавам ви да бъдете щастливи, обичани и, дай Боже, по-често - усмихнати".
Докато Ламбо говореше, половината зала бършеше очи - от доведения му син Росен Цанков до Мария Каварджикова, Мая Новоселска, Силвия Лулчева... Малко преди това дамите с "Аскеер" за изминалите 25 години пък му изпяха балада, в която се казва "Ти мой си кумир, ти мой си везир", а пък София Лорен му пише писмо.
Ламбо продължи с откровенията вчера сутринта. Пред Антон Хекимян по Би Ти Ви дори призна, че е оптимист.
"Младите се интересуват най-вече от това какво ще се случи с тях, какво ги очаква. Тези деца, моите студенти, ще се реализират трудно - сценичните пространства са все по-малко. Но им казвам, че има смисъл. Защото този, който носи дарбата и хъса, той ще успее. Едно време нямаше безработни артисти - всички ни разпределяха по театрите. Откриваха бройки. Но сега те трябва да имат много по-силна подготовка, за да преборят конкуренцията.
Интелигенцията - и дори творческата - не помогна във възраждането на нацията. Замълча. Това никак не е хубаво. И затова разни некадърници скочиха напред. Нямам обяснение защо стана така. Не знам дали е национална черта, но
кичът и пошлостта ни натиснаха
Нещата обаче ще се оправят. Не може все така да продължава. Поколението се преточва. Идва друго. Колкото и да са хаймани и да ги мързи да работят, има толкова кадърни млади момчета и момичета. Непрекъснато се чувствам горд като българин - дали съм в Германия на операция, дали съм в Италия на снимки... Знам кой съм. Знам своя род. Нямам никакви скрупули. Колкото и да искат да ми докажат, че ние сме втора ръка хора.
Имал съм толкова хубави дни в живота си. Може би ще има и занапред. Щастие е да бъдеш актьор".
Ламбо не крие, че след определена възраст човек вече добре знае, че естественият край наближава, но въпреки това загубата се преживява тежко. "Много по-трудно е, отколкото съм си го мислил и представял. Има и сълзи. В соца не признаваха мелодрамата, не била соцреализъм. А тя е от най-красивите форми в театъра. "Обичам" е най-силната дума - на български и на всички останали езици. Хиляди на сто съм сигурен - за да получиш обич, трябва да даваш два пъти повече. Иначе не става. Това е моето кредо.
Каквото и да става, е по-хубаво да си сред хора - независимо дали ти въздействат с положителна или с отрицателна емоция. Това помага за раздвижването на организма и мозъка. Защото самотата понякога може да те отведе в неправилна посока. Разбира се, не съм толкова алчен, та да искам още и още. Но как да кажа "вече няма какво"? Нима трябва да вдигаме гълъбите и да отиваме в Бояна? Все нещо още ще се случи".
Мастера е категоричен - въздухът на сцената е най-хубавият. "Велико нещо. И в най-лудите години - когато играех всяка вечер и ми се струваше, че краят е далеч от мен - винаги съм си представял момента, в който ще мина за последен път по пътеката, която води към сцената. Младостта свършва много бързо. Аха, да я захапеш - и е приключила. Но всяка вечер бях такъв, какъвто в живота никога не мога да бъда - влизах в образ и за два-три часа си вярвах. Някакви юнаци, някакви герои. Не съм изморен. Пак ми се иска да бъда толкова енергичен и див, колкото съм бил. Трудно би могло, но пожелавам да ми се случи".
Стефан Данаилов коментира и тракийската изложба в Париж и някои емоции около нея. "Да стъпиш на територията на Лувъра е огромно нещо. Вежди, който е мой приятел, не си сдържа страстите по повод хориста от "Йоан Кукузел" и това му изигра лоша шега. Редно е певците да заработят нещо - това няма да ощети нито държавата, нито министерството. Сега Вежди съзнава грешката си и му е болно - представям си какво му е било. Той обаче успя да извоюва и завърши "Квадрат 500" - това е голямо събитие. Голямо събитие, ей, хора! Знам какво е. Прави му чест. Вежди застана и зад паметника на Валентин Старчев. Той защити творците. Това е достатъчно. Е, разбира се, има трески за дялане и той ще си ги дяла."
Теди Москов: А на мен вече ми омръзна
Два аскера отидоха у Москови. Теди получи третия войник в кариерата си - за своя спектакъл "Каквато ти ме искаш" в Народния. "Имах шанса да бъда в Агридженто, родното място на Пирандело в Сицилия. Текстът ме заинтригува. Започнах да го чета на италиански, но беше трудно. Дадох го на Ернестина Шинова да го преведе. След това се срещнах с блестящи артисти. Сближи ни това, че нито те разбираха какво искам, нито пък аз знаех какво искам. Това ни направи един отбор", сподели известният режисьор преди награждаването. Когато стана ясно, че печели, обаче той вече не беше толкова хумористично настроен.
"Знам, че очаквате смешки от мен. Но днес се навършват шест месеца от смъртта на баща ми. Така че няма да има смешки. Искам да кажа: "Тате, реализирах теб чрез себе си". Той беше изключителен композитор и изпълнител на мултхармоника. Мир на праха му. А на мен вече ми омръзна. Ще изпълня ангажиментите си за тая година и няма да се виждаме повече, освен по кафенетата. Всичко добро, не ми ръкопляскайте", рече Теди.
Другият аскеер се оказа първата голяма награда в кариерата на сина му Иван. Наследникът на Теди и Мая Новоселска спечели за видеоконцепцията си с постановката на баща си. И цитира част от любима източна мъдрост: "От глината правим делва, а полезното е празното в нея". Свила Величкова и Чавдар Гюзелев бяха другите отличници за визията в представлението, което звучи в стила на италианския неореализъм.
За най-добро представление бе обявено "Къщата на гнева" на Диана Добрева в театър "Възраждане". Режисьорката посвети статуетката на покойната си майка, Елизабет Карагеоргива, която повече от 15 сезона играе на общинската сцена. Шестте дами - Донка Аврамова-Бочева, Николина Янчева, Филипа Балдева, Лиляна Шомова, Яна Кузова и Жана Рашева - които се подвизават във версията по "Домът на Бернарда Алба" на великия Лорка пък бяха отличени вкупом за поддържащи персонажи. Те не успяха да се справят с благодарностите и преиграха, въпреки че имаха право - истинската работа в театъра е споделянето. При водещите партии победи Илка Зафирова - за нейната Госпожа Клайн в "199".
При мъжете спечели Герасим Георгиев за своя Пони в "Семеен албум" от Малин Кръстев. Въобще около Младежкия се развъртяха няколко от интригите. Малинко остави зад себе си двете баш отличнички в драматургията напоследък - Яна Борисова със "За теб" и Елена Алексиева с "Мадам Мишима". Гого Лозанов, който му връчи наградата, направо го заклейми: "Много алчни станахте това, актьорите". "Ужас! Нямам реч. Както казваше моят духовен баща Крикор Азарян - взаимно се учудваме, значи се обичаме", рече Кръстев, а от първите редове го аплодираха няколко от господарите на ефира. Стефан Мавродиев пък прибра "поддържащия" "Аскеер" - като майката на Станка Калчева в "Кривите огледала". "24 май - това сме ние. Този празник е нашата същност. Писмеността. А ролята много ме забавлява", сложи ръка на сърцето Маврото, който някога беше изключително близък със Станка Калчева и извън професията. За дебют бе отличена Радина Думанян за Матилда в "Чиста къща" на Иван Урумов в Пловдив.
Христо Намлиев отново беше пръв за музиката си в "Антигона" и "Момо".
Гилдията почете артистите, които напуснаха грешния ни свят през времето между двете церемонии - Невяна Кавалджиева, Даниела Олег Ляхова, Румен Цонев, Кольо Карамфилов. Както каза вече покойният Димитър Гочев при взимането на "аскера" преди години: "Никой жив не трябва да забравя мъртвите си". Атанас Атанасов пък подхвърли, че напоследък вали и трещи на всеки 24 май. "Защо небето винаги се бунтува по това време? Може би ние нещо бъркаме", беше лаконичен той, визирайки някой и друг грях. Йоана Буковска изрецитира "Хвърчащите хора" на Валери Петров. Публиката видя и клипове с най-емблематичните реплики на носителите на приза за четвърт век.
"Да не оставяме българския народ да заспи", викна от миналото Петър Слабаков.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
