Добромир Банев е поет, писател и публицист, в чиито творби модерните градски хора често припознават собствените си емоции и преживявания. Преди броени дни юристът с диплома от Софийския университет „Свети Климент Охридски“ представи седмата си книга -„Любов до синьо“. Само две седмици след премиерата й вече е ясно, че тя ще има също толкова хиляди фенове, колкото й предишните -„Еднакво различни“ (2011), „Абсурдни времена“ 1 и 2 - в съавторство с Маргарита Петкова, „В понеделник ще е късно“, „Зад огледалото“ - заедно с Маргарита Петкова, „Аз съм в другото такси“ (2017). В „Любов до синьо“ /“Персей“/ чувствата са с цвета на небето и очите, непредвидими като море, неудържими като болка... Книгата – като своя автор – е изпълнена с надежда и увереност, че най-доброто винаги предстои. Добромир Банев не дава рецепти за това как да обичаме. Той само ни припомня кои сме, за да продължим уверено напред, уповавайки се на любовта във всичките й измерения. Но е и достатъчно социален, за да не пропуска коментарите и за живота извън романтиката – този на улицата, който невинаги е достоен да бъде тълкуван като вдъхновение.
- Господин Банев, кога осъзнахте, че трябва да вършите добро – не само заради името, което са ви дали? Всъщност кой е вашият кръстник?
- Осъзнах го с времето, превърна се във вътрешна необходимост. Вярвам, че доброто се връща. Вярвам, че се връща и лошото - затова е задължително човек да внимава какво мисли и с какви хора се обгражда. Всеки трябва да върши добро, добротата ни отличава като вид. Когато накараш другия да се усмихне, в теб пламва искра, която озарява душата ти. А що се отнася до името ми, моята майка го е избрала. Харесвам го, защото има много послания и все хубави.
- Защо хората в България забравят да бъдат свестни и се превръщат в изпълнени с досада и безразличие от родната действителност?
- Защото
по-лесно е да съществуваш като кон с капаци
Да не мислиш за болката, за унижението, за самотата на останалите. Капсулирани в собствен илюзорен свят, повечето хора се отдадени предимно на страховете си, отколкото на действието. Обзела ни е странна инертност - дори любовта се превръща в разменна монета. Прагматичността убива. Колкото и да звучи като клише, радостта и щастието са в малките неща – да имаш свестни приятели, да уважаваш и обичаш семейството си, да подадеш ръка на другия в нужда…
- Възможно ли е, според вас, да се преодолее отчуждението между властта и нейните избиратели?
- Без да съм експерт в политиката, смятам, че за това трябва да мине много време. Според мен е трагично, че
няма нови лица, достойни за лидери
Изтърканите физиономии на политиците ни правят все по-апатични. Все пак оставам оптимист. Вярвам, че тепърва ще се появят стойностни и безкористни хора, които ще ни върнат вярата за по-уютно бъдеще.
- Вие сте юрист: от какви нови закони има нужда БГ обществото? Хората вече започват да се питат дали да не са Крумови, въпреки че размахването на секирата хич не е хуманно...
- Ще бъда лаконичен: понякога по-твърдата ръка е за предпочитане пред порицанието. Не съм видял скоро да глобят някого заради хвърлен фас на улицата или заради това, че мята боклука през прозореца си. Съзнанието се възпитава и чрез санкцията.
- Помните ли защо написахте първия стих в живота си?
- Нямам никакъв спомен, но със сигурност е било защото съм почувствал потребността да го напиша. Тези моменти са необясними, те просто се случват. Пиша от дете и още в юношеска възраст започнах сериозно да се отнасям към писането. Тогава мой ментор беше покойният Георги Мирчев, когото наричаха „поет на любовта“. На него дължа много. Професионално обаче с поезията ме „върза“ поетът Борис Христов. Той ми даде ценни напътствия и ме окуражи да продължа напред. Но ме и научи, че
„писането е късане на черва“
Уверих се, че е така, но не съжалявам. Нито за миг.
- Как започна приятелството ви с Маргарита Петкова?
- Както се знае - в интернет пространството. Там написахме и двете части на съвместната ни книга „Абсурдни времена“. На живо се запознахме, едва след като я завършихме. Така приятелските ни отношения съвсем естествено се прехвърлиха в реалния живот. Имаме много забавна случка от Тутракан. Срещата ни с публиката се състоя в обредния им дом и се почувствахме едва ли не като младоженци в тържествената обстановка.
Предложиха да ни оженят
наистина.
- Защо, според вас, Холивуд започна нова война между половете?
- Защото има тотално изкривяване на ценностите в световен мащаб. Подобни проблеми, за съжаление, ще се задълбочават, а това е ужасно. Имам чувството, че колкото повече говорим за свобода и равенство, толкова повече ставаме по-несвободни и неравни. Не знам за Холивуд, но нашето общество беше в пъти по-толерантно, отколкото е в момента. Зорлем ни облъчват с „решаване“ на проблеми, каквито нямаме поради бит и култура.
- Открихте ли вашият отговор на вечния въпрос: От къде идва вдъхновението, Господ ли го пуска на богоизбраните?
- Едва ли някога ще имам отговор. Пиша, защото имам потребност и защото това е удоволствие, но е и част от моята работа. Не се имам за богоизбран. Работя много и вярвам, че самата работа върви ръка за ръка с вдъхновението. А вдъхновението идва от всичко, което се случва около нас. Обичам да наблюдавам хората – как се държат, как общуват. Всяка сутрин виждам на трамвайната спирка момче и момиче, които правят едно и също. Той приглажда косата ѝ, тя го докосва по лицето, целуват се... Само това е достатъчно, за да започнеш история, която да развиеш в роман. Животът е пъстър, самият той е вдъхновение.
- Празнувате 50 с „Любов до синьо“, а не с проза...
- С времето осъзнаваш, че животът е повече поезия, отколкото проза. Това в пълна сила важи за любовта, която ни кара да продължим напред. Ежедневието е достатъчно прозаично, а на 50 ти се иска да бъде нещо повече от това. Любовта е разнолика. Метафората е в това, че може да бъде необятна като море и безкрайна като небето, но със сигурност е и болката, която често оставя след себе си. Понякога е толкова студена, за да изпита чувствата ни, а единственият начин да я проумеем, е да потърсим отново топлината на човека, с когото делим живота си. Синьото е свободата, която трябва да споделяме. Достатъчно е виното да бъде червено. Извън романтиката в „Любов до синьо“ има сюжетна линия, която върви от първото до последното стихотворение. Преди две години излезе сборникът ми с есета „Аз съм в другото такси“. Поезия не съм издавал от четири години, така че новата ми книга се появява съвсем естествено след толкова време. А преживял ли си любовта, няма как да звучиш фалшиво. Затова читателите се разпознават в стиховете ми, а това е най-големият комплимент за мен като автор. Хубаво е усещането да бъдеш полезен за някого.
Дори за шепа хора си струва трудът
Удовлетворението не се измерва с броя читатели, а с надеждата и усмивката, която си успял да им дадеш.
- Оглеждате ли се конкретно в някой от жанровете?
- Не бих могъл да направя подобно разграничение. Прозата и поезията са несъпоставими, подчиняват се на различни правила. В едно стихотворение обаче можеш да разкажеш цяла история. Това е нещото, което сякаш определя по-специалното ми отношение към мерената реч.
- Какво разбрахте на 50?
- Че животът е абсурдно кратък, а времето – безмилостно. Човек с годините разбира колко глупава е суетата и колко важни са малките неща. Не се ядосвам за онова, което не мога да променя. Гледам на всеки следващ ден с благодарност за това, че съм здрав, че съм жив.
- Сбъднаха ли се мечтите ви?
- Да. Но човек не престава да мечтае. В това се състои нашата нагласа към света. Винаги искаме нещо повече, нещо различно.
Мечтая да видя Африка
Сигурен съм, че това е континент, който вдъхновява по неподражаем начин.
- Какво следва в предстоящите 50 години?
- Както обичам да казвам, най-доброто винаги предстои. Преди всичко, да сме живи и здрави. Надявам се хората да осъзнаят, че любовта е най-голямото преимущество на живота и че трябва да го живеем заедно. Останалото – както се нареди. Скоро ще ставам и кръстник. Момче и момиче се ожениха покрай моите стихотворения. Поканиха ме да се видим, много се забавлявахме. Оказа се, че са си разменяли като съобщения някои от стиховете ми от „В понеделник ще е късно“. После бях на сватбата им. Никога не е късно за любов, винаги има какво да дадеш на останалите хора. А сега се готвя да стана кръстник на детето им – каква по-голяма радост!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
