Малко преди да си отиде от грешния ни бял свят Крикор Азарян се обажда на своя възпитаник Владимир Люцканов и жена му Антоанета Бачурова, за да сподели за последно пред камерата на прочутото им тв предаване „Умно село“ размисли за изтичащия живот. Датата е 14 ноември 2009-а. Точно месец по-късно, на 14 декември, Азарян поема към Рая. „Професорът ни извика с ясното съзнание на личност с мисия. Той никога не е живял в самодостатъчност“, разказва Антоанета Бачурова. Ако Коко беше оцелял в битката с „този убиец – времето“, на 15 март можеше да празнува 85, но той остана във вечната „вишнева градина“ на щастието. И тъй като физически отсъства, в чест на безсмъртния му дух негови актьори и режисьори направиха „Чехов х 3“ – в театъра в НДК, който носи името на Учителя. Както се знае, Азарян успя да осъществи знаменитата трилогия по може би най-сродния до душата му автор, въпреки напредването на болестта – всъщност той остана до последен дъх край сцената, доказвайки за пореден път, че роденият за театър е готов и да умре за него. Обаче през 1997-а, отново в „Умно село“, Коко признава:
Исках да стана поет
и писател. Може би защото Ара, мой приятел, ме въведе в света на Рембо и Верлен“. Но в заника се „поправя“: „Театърът е чудесна възможност да изразиш себе си. И да не полудееш“. За него най-важното е да остане верен на автора – защото не е морално само да кажеш болките си чрез думите на Шекспир и Чехов. А докато поставя пиесите им, те го очовечават. „Колкото и самоуверено да звучи, чувствам Чехов много близък. Имам усещането, че го разбирам. Четох, че е работил над „Вишнева градина“ в тежко състояние между кръвоизливите от туберколозата, но въпреки това я определя като „комедия“, откровен е Коко. И пуска фадо във „Вишнева градина“ – напълно субективно и малко притеснено от това своеобразно своеволие.
В „Умно село“ Азарян разкодира и личната си тайна –
бягство в другата реалност
„На хората от XX век не е дадено да бъдат герои. Ние сме клоуни на арената, наречена „живот“. И при най-идиотските ситуации трябва да съхраним чувството за хумор. Мъдростта е в това – да не се смяташ за велик“, категоричен е Азарян. Самият той до края лее мисли, идеи, предположения и „даже глупости“ в тетрадките, в които пише преди всяка премиера. Докато репетират „Уестсайдска история“, „процесът“ наистина е кървав – не само защото сума ти народ действително се осакатява. „Януари“ пък е песен, независимо, че го спират и забраняват. А Коко разбира и още нещо – че той, момчето от пловдивските тепета, което никога не е имало нищо общо със селото, постепенно започва да чувства чудаците на Радичков като кръвни братя. Затова е убеден, че винаги има нещо, което остава „извън“ волята на автора – и да го хване, доколкото е възможно, е майсторлъкът на режисьора. „Но осъзнавам, че понякога съм се лъгал – може и да съм открил тайната, но тя е била за моето време, за моето мислене. Макар че при мен работи ефекта на потапянето. Когато репетирахме „Уестсайдска история“, тръгнах със скъсани дънки и риза на райета. Когато репетирах Георги Марков, вече се носех със съвсем различни дрехи и дори думите ми, речникът ми се промениха. В театъра влизаш в измисления живот, за да го превърнеш в реален“, твърди още професорът в „Умно село“. Но и припомня - само посредственият автор пише комедия, когато е весел - и трагедия, когато е тъжен. Не крие, че понякога съжалява, че не е бил по-смел. И връща времето към онзи момент, в който в Народния театър му натрапват два състава за „Крал Лир“, като го грози опасност и от трети. Тогава обаче Коко
тропва по масата
Но има и още изненади. След една от репетициите драматургът към спектакъла го информира: „Тук не е прието да се правят забележки на актьорите“. Коко обаче никога не се е възприемал като дисидент или жертва на социализма. Според него само Леон Даниел е наистина пострадал от политическата система. Азарян по-скоро усети жилото на „капитализма“ в нашенската арт гилдия. Всички помним как Чочо Попйорданов искаше да подпали ВИТИЗ, след като стана ясно, че тамошните синекури са се отрекли от Азарян, гласувайки да му отнемат класа – вече бил болен и възрастен. Човекът, който е кръстен на Свети Крикор, въвел християнството в Армения,тогава дефинира ситуацията като „вечния конфликт между младите и старите“. Историята помни, че Коко доста сложно влиза сред преподавателите в Академията. Идвайки от Пловдив в София, получава покана от професор Желчо Мандаджиев да стане негов асистент в класа на Явор Милушев, Мишо Мутафов, Киран Коларов. Отива във ВИТИЗ, но лелята на вратата го спира – имало нареждане от ректора. Той пък вероятно е получил нареждане от службите, според които Коко е пускал „Шуми Марица“ в свое представление. Във войнишкото му досие пък дори пишело, че баща му е фашист, а той е съвършено благ човек, който членува в единствена организация – в арменската „Ташнаги“.
В „Чехов х 3“ - с откъси от “Чайка” на военната трупа, “Три сестри” на Младежкия и “Вишнева градина” на Народния – играят някои от любимите студенти на професора. Той винаги е бил идол за възпитаниците си, а те му вярват и вървят след него, каквото и да се случва. „Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост. А за това са нужни артисти емоционално възбудими и заразителни”, се казва в „10-те Кокови заповеди”. „Учениците ми са братство. Това е най-голямата награда за всеки учител. Нито един успех не може да ме зарадва повече“, искрен е Азарян. И малко преди да си отиде е максимално прям: „Театърът те обсебва – всичко друго ти се струва еснафско и тъпо. А на тоя свят човек трябва да бъде малко по-практичен“. В чест на юбилея на Коко във фоайето на Театър Азарян в НДК има изложба с плакати от негови постановки през годините.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
