Утре в Сатирата е премиерата на книгата "Уморих се", посветена на бляскавия талант
Страхотният актьор можеше да навърши 60, но сърцето му не издържа на БГ модела
Кирил Варийски - орисан за бляскав актьор и изтънчено-саркастичен поет - на 28 октомври можеше и трябваше да разлее вино за 60-ия си рожден ден. Жена му Елза Лалева, дъщеря му Лора и много бойни другари ще го направят утре в Сатирата, но без неговото физическо присъствие. Защото Киро падна със смъртта на храбрите: на тези, които не успяха да надживеят архетипите на българския модел - бездарието, безхаберието, безочието, бездуховността, безумието, бездушието, без... Пиратът с многото таланти остана със своите герои от сцената и екрана, но сърцето му не издържа на антигероите от улицата и задкулисието. Заради тях и въпреки тях се чувстваше "сгъваем" и "преполвен", както признава в стихотворението си "Театър". И си тръгна на 42 - от държавата на милионерите, кучетата и пенсионерите, както казваше самият той. Стиховете му обаче са тук - втрещяващи в своята актуалност. От тях става ясно до ужасяване, че Варийски абсолютно излишно е пожертвал сърцето си - защото нищо не се е променило. Става ясно и още нещо - че в лириката му до толкова висока степен се оглежда болезнената ни действителност и националност, че тя, лириката, го нарежда между най-ярките страдалци в арт пейзажа. На 14 юни 1996 г., седмица преди да се оттегли от терзанията на суетните, Варийски пише автобиография от 15 реда, която завършва с изречението "В момента съм безработен" - игралият в 6 театъра и 39 филма, участвалият в десетки предавания на телевизията и радиото, посветил стихосбирката "Лора" на момиченцето си.
Утре в Сатирата издателство "Захарий Стоянов" представя книгата за Киро "Уморих се". В нея има спомени, стихове, интервюта, снимки. Гостите ще са много - така, както винаги е било в дома на семейството не само по празници. Варийски вече има внуци - 6-годишният синеок като него Кирчо и 11-месечната Яна.
Като истински артист в космополитен смисъл, Киро изигра сума ти роли, с които казваше страшно много във времето, в което искреността и бунтът си бяха чиста проба ерес. Роден естет в Пловдив, Варийски завършва класа на Сашо Стоянов във ВИТИЗ. Професорът е от малкото действителни интелектуалци на родния Бродуей. Той учи студентите си първо да мислят и чувстват, а след това да се правят на "звезди". Между тях са страхотни аркашки - Пламен Сираков, Йорданка Стефанова, Ивайло Христов...
Младокът, който още тогава е като експлозив, пее прекрасно, свири на китара и нарича себе си Робърт де Киро - цар е да се присмива първо на себе си. Разпределението изстрелва полуусмихнатия, полумрачноватия чаровник в театрите на Смолян и Пазарджик. В сърцето на Родопите играе Симеон в "Монахът и неговите синове" - напористият царски син, който е готов да жертва принципи и емоции в името на България. В Пазарджик е Меркуцио от "Ромео и Жулиета", който му пасва като второ "аз" - обаятелен, непокорен, глух за законите на Княза, водопад от ирония, сръчен с думите и дамите...
А после Крикор Азарян го вика в Сатирата, където всичко е парцелирано според йерархията - роли, гримьорни, общуване по интереси, покровителства, вражди, любовници... Някои титани на смеха имат дори линия на сцената, която не бива да се прекрачва от новодошлите - за да не им пречат на визуалния контакт с публиката.
Острият език на Варийски мъти статуквото, въпреки че когато му идва прекалено отгоре, остава в гримьорната, за да плаче през зъби. Неслучайно е близък приятел с Пепа Николова - друга скандалджийка, която предпочита да казва истината. Киро успява да бъде разпределен в дузина спектакли за няколко сезона - доста сериозен успех на фона на протокола. Той е Славчо в "Максималистът" и архитект Петър Стилянов в "Животът, макар и кратък" на Станислав Стратиев - твърде неудобни текстове за нашенския абсурд, надживели своя автор. Варийски се чувства като риба във вода в драматургията, посветена на интелектуалците, които са трагично неадекватни в соца. Славчо убеждава жена си, че е достатъчно да се обичат, но момичето иска да си купят гардероб - двукрилен, защото за по-голям няма място. Тогава той й обяснява, че заплатата му ще стигне да платят на хамалите само до третия етаж, а те живеят на седмия. Архитектът пък тъкмо решава, че вече ще бъде смел и ще промени битието си, когато съдбата му погажда гаден номер - човекът къса копче на панталона си. Киро е смешно-тъжен - като всичко останало. Той играе още Горилков в "Големанов", дяволът/редакторът в "Приказка за стълбата", Иван Бодков в "Господин Балкански", Нерон в "Антихрист-суперзвезда", Хилавия в "А на сутринта те се събудиха", Крал Юбю... Той е Дьо Гиш в първия "Сирано" на Стефан Москов. След като умира, Теди вади персонажа от постановката - защото не предава аверите си. Композиторът Димитър Вълчев - невероятен ерудит, тънък психолог и аристократ по дух, се обръща към него с въпроса "Как си, гений?".
А после Варийски отива в друг бастион на "народните" и "заслужилите" - Народния театър. Там го допускат в "Престъпления на сърцето", "Бресткият мир", "Пред залез слънце", "Животът на Галилей", "Синята птица". В НДК участва в крайно нашумелия мюзикъл "Нека да е лято" по Миряна Башева и Стефан Димитров. Умее всичко, няма как да бъде "разталантен" - друг негов "термин" от близкото минало. През юни на 1994-а казва в "Нощен хоризонт" по БНР: "Театър няма, а мен така ми се играе". Пее в "Златният Орфей" и "Златният кос", но златното у него дразни апологетите на сивото.
Йо-хо-хо
Варийски тъкмо завършва ВИТИЗ, когато Зако Хеския го избира да изиграе главната роля в "Йо-хо-хо". Всичко, свързано с този филм, е много особена страница от историята на родното седмо изкуство. Режисьорът всъщност първо вика на пробни снимки Елза Лалева - наперена актриса от кукления театър. Тя, като всеки фанатичен поклонник на своя жанр, гледа с леко небрежен шик на киното. Зако обаче й изпраща сценария, сътворен от самия Валери Петров. Киро, с когото по това време все още са гаджета, я кара до Бояна. И Хеския снизходително му позволява да й подава репликите. На финала Зако извиква: "Ето това е главният ни герой!"
Литературната идея в "Йо-хо-хо" тръгва от сценария за научнофантастичния "Главата горе, Командоре". Но хипотеза за идеологически препратки проваля случването му. Много години по-късно Валери Петров преработва историята. 9-годишният Виктор Чучков партнира блестящо на Варийски. "Йо-хо-хо" печели няколко отличия в България и в Русия.
Вторият филм на Киро също е висока класа - "24 часа дъжд" на Владислав Икономов. Той е фелдшерът Марински, който трябва да мери мускули със Стефан Мавродиев, Стефан Данаилов, Вельо Горанов... При това за сърцето на самата богиня на полското кино Ева Шикулска. Като автентичен комедиант, актьорът успява да наложи сравнително второстепенния си образ в категорично първостепенно измерение.
Следват "Синът на Мария", "Инспектор без оръжие", "В името на народа", "Ударът", "Борис I", "Жребият", "Комитски времена", "Единственият свидетел"... Последният е с Орнела Мути - френската кримка "Бюро за убийства". Ако трябва да я допишем по български, може би ще се получи "... на таланти".
Роля. Живот.
Не ме обичаш.
Чудя се защо?
Нормално
Скандално живея,
скандално обичам.
Скандално немея.
Скандално се вричам.
Скандално пия.
Скандално мразя.
Не се и бия.
Какво да пазя...?
Скандално ме гледат
и все е скандално...
А всичко свързано с тебе
е ужасно нормално.
Завещание за сбогом
На Лора
Когато настане време,
когато светът ми задреме.
Ти не плачи за мене.
Моля те, не плачи за мене...
Когато отида дори в рая -
и това не е сигурно, Лори, и това не зная...
Помни, това не е края.
Remember me, това не е края...
Защото когато и ти ще създаваш.
Чрез теб, Лори, и аз малко оставам.
Така че недей се предава.
Моля те, не се предавай...
Та когато, коте, настане време,
когато светът ми задреме,
ти недей плака за мене,
моля те, не плачи за мене.
Знай, че ще ми е страшно прекрасно,
дори и в съня ти,
да чувам отгоре по няколко пъти, ясно,
твоето нежно и моето любимо
"ТАТИ?..
... И следващата пряка
ръка отново сочи
посоката умно и яко
с безочие...
... Безвремие...
... Протоколна почит!
Възторжено блато
бълбука поколение
живяло на колене!
Точка.
Умиление и
паметник сочещ
бъдеще...
Не?
Тези стихове са от многото тетрадки на Варийски. Елза Лалева ги предостави едно към едно на "Стандарт", без редакция. Писани са през 90-те, но уникалната интуиция на Киро за родния социум ги прави повече от актуални - те направо си стрелят в бъдещето.
Елза Лалева: Той е филмът на моя живот
Противно на схващането, че Щастието е мимолетно, по-скоро отделни блестящи моменти от живота, аз съвсем осъзнато твърдя, че то е нещо перманентно - като вдишвания въздух, като светлината, в която съществуваш. Дори и сега, толкова години след отлитането... сиянието на онзи живот, щастливия, просветва или притъмнява в зависимост от това дали съм "пуснала филма". Любимият ми филм, филмът на моя живот, с главен герой - Киро.
Първата среща - във ВИТИЗ, между два шкафа е напъхан стол, на стола седи с книга на коляното един първокурсник. Тъмнокос, мустакат, наметнат със светъл кожух (модерни бяха), зачетен в книгата, върти незапалена цигара в ръка. Червената ми рокля го разсейва, вдига глава и виж ти! - нещо се закача с мен - четвъртокурсничката... Видях най-невероятно сините очи (и досега мисля така). От този поглед тръгна всичко... познавам го в хиляди състояния - и грейнал, и тъмен до черно... И публиката го познава (особено когато операторът на филма е добър). Придърпващ поглед, изпаряващ равнодушието, прозиращ и щедър. В нюансите му разпознаваш онова, неподлежащо на логическо обяснение... нещо... излъчването на Личността.
Лора Варийска: Моят тати не работи, той играе
Пържи тиквички и патладжани с биричка в ръка на фона на "12+3". Спи до късно и сама му правя кафе, черно със захар, нося му го в леглото и е много доволен. Седи по халат на белия фотьойл с отворен сценарий, чете и пуши. "Заплашва" котарака Симеон с чехъл в ръка да не краде от масата. Кара сребърния ни фолксваген костенурка чак до морето, а като стигнем, рецитираме специалното стихотворение за пристигане на морето. Взима ме от детската и си говори с децата. Моят тати не работи, той играе, съм казала в първи клас. Може да пее. Рано сутрин замеря с бирени капачки шумните ни съседи гълъби. Говори френски с гостите чужденци. Гости имаме постоянно и ме слагат да спя при дядо ми. Ходи "на турнета" и ми носи купища подаръци - несесер с цветни моливи, дето могат да пишат, и в училище ми завиждат. Гледа мачове и много се пали. В яслата се маскира на Дядо Мраз, но го познах по часовника. Сребърен със син циферблат. На Нова година си правим дискотека на "Джипси кингс" и Джана Нанини. Не закусва. Слушам го в детските по телевизията. Носи ме на конче и брадата му винаги боде. Чете дебели книги винаги с кафенце и цигарка. Нося му червени точки от детската и се пръска от гордост. Води ме да яздим в Киноцентъра, а понякога и на снимки, както когато в двореца "Врана" с другите деца от екипа ловихме гущери. Нямам твърде много спомени, понеже тати през повечето време го няма. Репетиции. Представления. Снимки. Дублажи. Участия. Фестивали. Турнета. Помня гъсто изписания му тефтер, няма празни дати. Но винаги навсякъде, във всяка поща, банка, гише, всеки път името ми предизвиква усмивка, радост и признанието, че "това беше любимият ми актьор". И до днес.
Моят тати.
Теди Москов: Изпитвахме радост един от друг
С Киро имахме неочаквани, изненадващи срещи по софийските улици. Безмълвно променяхме посоките си, тръгвахме заедно, разказвахме си смешни истории и изпитвахме радост един от друг. Помня го от представлението на Здравко Митков "Ромео и Жулиета" като най-добрия Меркуцио, когото съм гледал. Още тогава се промъкваше силата на саморазрушението като част от неговото аз. С насмешливото си държание към себе си той не ми позволи нито веднъж да изговоря възхищението си. Когато най-сетне имах възможност да репетирам с него, му дадох роля под неговия актьорски талант, но Киро се нахвърли да я направи без никакви резерви. Помня нещо, което ми каза по време на репетициите: "Не бързай пред таланта си!". Никой по-лаконично и по-точно не е изразявал моя характер.
Метеорен талант
Иван Гранитски
Кирил Варийски беше едно от най-блестящите артистични дарования, чиято звезда проблесна като метеор в началото на 70-те години на ХХ век и угасна също тъй ярко и внезапно в края на века. Той е потвърждение на максимата, че истинският органичен талант почти винаги има не едно, а няколко различни превъплъщения.
В годините на най-шумната слава Кирил Варийски изглеждаше силен и недосегаем за клюки, интриги, издигнал се сякаш над суетнята и врявата на деня. Но най-близките му приятели още тогава разбраха, че този храбър и смел дух може да бъде съкрушен от подлости, предателства и неуважение.
Може би в такива именно мигове той е започнал да създава и своите стихотворни опити, които ми донесе неузнаваем и смутен в една опърпана тетрадчица през 1993 година. Книгата съдържаше прелестни лирични въздишки, посветени на неговата дъщеричка Лора.
Радвам се, че сега към читателя тръгва книга, посветена на неговата ренесансово надарена личност. С ранното му отпътуване българската култура загуби много. Дано тази книга положи някои допълнителни щрихи към неговия удивително разнообразен творчески портрет.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
