Онлайн изложба на Кирил Прашков предлага столичната галерия „Структура“. Художникът, който умело работи с текст, образ и метафори, създава провокиращи мисълта и сетивата произведения. В тях той коментира днешния ден през миналото и историята, през културните наслоявания и инерцията на възприемането. В далечната и едновременно близка 1995-а година Прашков сътворява енигматичния триптих „Надгробия“ I, II, III, в който разказва неслучили се сюжети.
Ателието му във Виена, където пребивава със стипендия на „КултурКонтакт“, се населява с духове от предишни времена, които предизвикват настоящето. Претенцията за историческа достоверност е налице – и в звученето на текста, и във външния вид на обектите. При поглед отблизо обаче се вижда, че разказът е измислен, а камъкът на надгробията е фалшив. Защо е цялата тази бутафория? Какво е общото между хана, княза, царя и обикновения мигрант? Прашков въвлича български национални фигури в иронични и самоиронични приказки, които нямат общо с истината, но отлично „работят“ в съвременния контекст. Стремежът да се открие „цивилизацията“ не е изчезнал и продължава да е актуален, а на него дължим както много от световните трагедии, така и много от постиженията.
„Седях през 1995-а във Виена с нелекото предложение да правя каквото искам и с приятната надежда да направя някому впечатление… Не ми беше за първи път – две години по-рано бях в същата ситуация в Швейцария. Там се бях вторачил в „швейцарски“ теми, например в Gruezi Kreuz Book – един доста ироничен, дори солен прочит на „швейцарскостта“, за да усетя, че не съм поканен за това. Бях гостенин с всички полагащи му се прерогативи, но с очакването да се науча, да поема нещо от „рая“ там… Във Виена - едно много „по-балканско“ място, си помислих, че самоиронията ще е по-уместна - още повече, че разселването откъм Балканите бе здраво започнало. У нас може да има още хора, които помнят как във вестник „Култура“ всяка седмица се появяваха списъци на черен фон под заглавието „На гурбет заминаха“… То да беше на гурбет! Така че в ясната част излиза, че си поканен някъде и изпитващ нужда да коментираш случващото се със и около теб, в моя случай – „излизането“ от България“, разказва Прашков.
С „Надгробия“-та той се кани да представи от „тукашна“ гледна точка темата за преместването в посока „цивилизацията“. „През 1997-а, когато възторгът от отварянето бе навсякъде вече по-тих, „художникът-куче“ Олег Кулик ми изпрати въпрос, който трябваше да препратя с отговора си по-нататък. Питаше се „кучешки“: какво да прави художникът от Източна Европа – да ближе или да хапе? Аз пък се позовах на Белия зъб, хапал решително – до смърт и лизал единствено раните си… А усещането ми тогава беше, че е останал с праволинейността си в миналото. Предложих трето – да се смее. Убеден съм, че смехът е сила. Разбира се, зависи кой се смее – може да се окаже и хилене в шепа. Някъде там е и разликата между метрополия като Москва и провинция като София. Така че отговорът ми може и да е бил слаб, макар да продължавам да държа на него“, връща лентата Прашков.
В неговия триптих има много ирония – каменните стели всъщност са бутафорни, направени от стиропор, коментира изкуствоведът Мария Василева. А художникът добавя: „И - достатъчно самоирония. Първо – стремежът към преместване където не е сигурно, че те чакат, второ – прозрението, че скоро от стиропор и итонг ще се гради минало, трето – станалият задължителен английски в надписите. Иначе, ако смея да говоря за своето си поколение, който потеглил – потеглил, който успял да се впише в нови, по-широки от България общности – успял… Печалното е, че в малките „княжества“ подобни процеси логично водят до провинциализация и маргинализация, влияещи и на следващите поколения. Неотдавна в преписка с куратора Янка Вукмир от Хърватия стана дума, че 90-те я интересуват от гледна точка възраждане на национализмите. Годините показаха, че и у нас, в друга част от Балканите, непреживяла война като в Хърватия, национализмът се съживи не по-малко. Превръщането ни в „православно-туристическа монархия“, както съм писал през 2002-а, само го потвърждава. За жалост, това състояние се оказа подкрепено и отвън, и отвътре. През 80-те – перестройката – възторг и ползотворна за бъдещето уплаха от спазмите насреща ѝ. 90-те – хаос и в хаоса островчета смисъл сред отварящи се празноти. 2000-те – реакция, следваща всяка генерална промяна, разнообразена със запълване на празнотите от нов „материал“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
