Хамелеон с хипнотични сини очи – така критиците наричат Килиън Мърфи. Актьорът, който се превърна в Дж. Робърт Опенхаймер – бащата на атомната бомба и спечели „Оскар“ за изключително автентичното си преобразяване, в момента е от най-обсъжданите мъже в голямата кино индустрия. Той е много истински като физика Опенхаймер – този Прометей на XX век, запомнен и обвиняван за вечни времена, тъй като дава огън на човечеството, с който то може да изпепели света.
„Когато анализирах Опенхаймер във всички нюанси на характера му, си представях Килиън и никой друг. Той притежава рядката дарба на изследва всеки пласт от образа, позволявайки на зрителите да разберат какъв в действителност е бил неговия герой", обяснява режисьорът на тричасовата супер продукция Кристофър Нолан.
"Поех гигантска отговорност, която в един момент просто ме ужаси. Опенхаймер е бил сложна и противоречива фигура, но все пак иконична. Заради него трябваше да се превърна в Смъртта, в разрушителя на вселени. Прекарах часове в интерпретиране на негови думи и жестове, за да осъзная важни страни от личността“, споделя Килиън Мърфи преди Оскара. Той обаче потъва не само в речника и поведението на Опенхаймер, но и спира да се храни заради него – ученият е кльощав мъж и актьорът буквално гладува на снимките, за да пресъздаде визията му. Емили Блънт, която по сценарий е негова съпруга, разкрива, че Мърфи си позволява само по един бадем, за да отслабне драстично. "Играя и с тялото си, а Опенхаймер има отчетлив силует, които исках да постигна - много слаб, почти изтощен. Живеел е на мартини и цигари", разказва ирландецът. Но според Килиън най-важното далеч не са свалените килограми. "Бях движен от луда енергия. Бях толкова вглъбен в ролята, че въобще нямах нужда да се храня – съвсем като Опенхамейр.
А днес, колкото и абсурдно да звучи на първо четене, 47-годишният ирландец въобще не се трогва от всемирния интерес към особата му. Той е опериран от суета, въпреки че е свикнал с публиката още като тийнейджър – той и брат му сформират ученическа рок банда, с която изнасят концерти. Родителите им не са особено очаровани от тяхната артистичност. Баща им работи в Министерството на образованието, майка им преподава френски език. По нейна линия всички в рода са учители. Килиън не само пее и свири на китара, но и композира, убеден, че музиката е неговото бъдеще. Той е на 21, когато звукозаписна компания предлага договор на групата. След първоначалната еуфория се оказва, че парите за авторските права са смешни и всичко се проваля.
Мърфи – наследствен католик, завършил средното си образование в съответния колеж, влиза да учи право в Ирландския национален университет в Корк. Но вместо да заляга над алинеите в законите, започва да участва в спектакли на студентския театър. В началото се оправдава, че иска „просто да убие времето през уикенда и да се запознае с момичета“. Не след дълго обаче става ясно, че актьорството така го е завладяло, че е готов да се откаже от юридическите науки. Представлението „Диско прасета“, в което Мърфи е централен персонаж, има небивал успех. Става много популярно в цяла Ирландия, после трупата тръгва на гастрол в Англия и Шотландия. През 2001-а правят едноименен филм, в който Килиън също свири първа цигулка. Той напуска Корк, временно се установява в Дъблин, за да се премести в Лондон, където влиза през парадния вход на голямото кино. Дани Бойл го снима в „28 дни по-късно“ - британски научнофантастичен хорър за разпространението на силно заразен вирус, превръщащ хората в брутални неосъзнати създания. Филмът започва с акция на природозащитници, опитващи се да освободят заразени шимпанзета от лаборатория, което води до началото на епидемията. 28 дни след началото й велосипедният куриер Джим се буди от кома след преживяно транспортно произшествие. Разхождайки се из обезлюдения Лондон, е нападнат от заразени, но е спасен от Марк и Селена. Момчето умира, но Джим и Селена откриват други оцелели, с които тръгват към безопасния Манчестър. Когато пристигат, разбират че в града вълрува група войници, които търсят жени за сексуални робини и разпространяват фалшиви съобщения. Мърфи се справя отлично с Джими и печели номинации за „най-добър дебютант“ – на наградите Empire и на MTV. Той обаче приема успеха съвсем рационално. Знае, че малките роли в качествени продукции водят към оферти за основни герои. Появява се в хитовете „Момичето с перлената обица“ и „Студената планина“, преди да отиде на кастинг за Батман, изкушен от възможността да работи с режисьора Кристофър Нолан. Няма достатъчно мускули за супер герой, но става налудничавият д-р Джонатан Крейн-Плашилото в „Батман в началото“. Нолан е очарован от Мърфи и го кани във всичките си следващи продукции.
Талантът на Мърфи е високо оценен от компанията сънародници в „Закуска на Плутон“ – режисьорът Нийл Джордан и актьорите Брендън Глийсън и Лиъм Нийсън, когото определя за „сурогатен филмов баща“. Ирландската притча е за женствен младеж с остър език и злобна осиновителка – травеститът Патрик, станал проститутка и атентатор на ИРА. Мърфи получава номинация за „Златен глобус“. „Можеш да умреш за подобна роля“, коментира актьорът, който епилира тялото си заради сбъркания, но патриотичен Патрик.
Ирландска е темата и във „Вятърът, който люлее нивите“ на Кен Лоуч - за борбата за независимост в края на XIX и началото на XX век. Във фокуса е гражданската война в Ирландия през 1919 година, а Мърфи е един от двамата братя, които се присъединяват към партизаните, за да се бият с британските отряди. Драмата прибира „Златна палма“ на фестивала в Кан, ставайки най-успешния ирландски филм в бокс офиса. Английското издание на култовото списание GQ му присъжда титлата „Актьор на годината“. Мърфи обаче няма намерение да зареже сцената – играе в „Любовна песен“ в New аmbassadors theatre в лондонския Уест Енд и Константин в "Чайка" на Чехов в Кралския театър в Единбург.
През 2008 година Килиън Мърфи отново се присъединява към Кристофър Нолан – за неговия „Черен рицар“, продължението на „Батман в началото“. Следващата им съвместна работа е хитовият „Генезис“, където са с Леонардо ди Каприо, Том Харди, Джоузеф Гордън-Левит, Марион Котияр - мрачна история за индустриален шпионаж, чрез който извличат информация от подсъзнанието на сънуващи хора. През 2010 година Килиън Мърфи се завръща в театъра за спектакъла „От Голуей до Бродуей и обратно“.
Следват фентъзито „Дилъри на време“, където е в компанията на Джъстин Тимбърлейк и Аманда Сайфред, „Червени светлини“ с Робърт Де Ниро и Сигорни Уийвър. Работата с Де Ниро е от най-вълнуващите го моменти в бизнеса. „Героят ми трябваше да бъде ужасен и уплашен от неговия – аз се чувствах по същия начин, дори не беше необходимо да играя. Боб просто изпълва целия кадър – това не се учи. Той просто манипулира камерата както си иска, но това не може да се обясни, може само да се види на терен“, споделя респекта си Мърфи. Той е все така живописен в „Черният рицар: Възраждане“, както и в сериала на BBC „Остри козирки“, където е бирмингамският ганстер Томас Шелби. „Толкова е богат, толкова е сложен, с толкова противоречия. Нямаше как да го отмина“, коментира Мърфи пред „Индипендънт“. Всъщност „Остри козирки“ е името на група, която се занимава с букмейкърство след Първата световна война в Бирмингам. Шелби и неговите момчета попадат върху мушката на ченге, изпратено от самия Чърчил, за да „прочисти“ града от привържениците на Ирландската републиканска армия, от комунистите и от бандите.
Килиън Мърфи – не само заради католическото си възпитание, е моногамен. Още докато в средата на 90-те обикаля Ирландия с момчешката рок банда, се запознава с Ивон Макгинес, художник и музикант. Женят се през 2004 година. Първо живеят в Лондон, но след раждането на синовете им през 2005-а и 2007-а се местят в Дъблин. Семейството не проявява никакъв интерес към опцията „имение в Холивуд“. Години наред Килиън Мърфи отказва покани от всевъзможни телевизионни ток шоута, защото по никакви причини не желае да разказва за личния си живот. Актьорът няма пи ар, нито асистент, нито стилист. Не допуска любопитни в личното си пространство, държи папараците и таблоидите далеч от семейството си. Формулира причините така: „Не вдигам скандали, не изневерявам на жена си, не се напивам на публични места“. Не ползва интернет, не дава интервюта. Но това не означава, че е антисоциален тип – включва се в кампании за привличане на младите гласоподаватели в Ирландия, както и в акции за защита правата на бездомните.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
