Ако Катя Паскалева беше останала на земната сцена, на 18 септември щеше да събере тайфата, за да полеят нейните 75. Но голямата актриса си остана на ненавършени 57.
Бъдещата звезда на киното и театъра, родена в Петрич, като дете мечтае да бъде археолог – за да пътува по света и да общува с хора, които се ровят във вековете. Убедена е, че със силата на въображението може да се озове в други епохи. Но страстта към фантазирането всъщност я отвежда към актьорлъка. Тя е в първи клас, когато излиза на сцената – вече в Перник, където се мести семейството й. Играе синчето на партизани в самодеен спектакъл, режисиран от гръцки емигранти, колеги на баща й. После пътят й е предначертан – драм състава в пионерския дом и в гимназията, епизодични роли в местния театър, появява се като малък крадец в „Парижката Света Богородица“...
За малко да се размине с „Козият рог“
В хрониките на българското седмо изкуство нейната Мария от „Козият рог“ остава не само с драматичното си безмълвие, но и с голотата си. Катя тогава казва, че тялото без дрехи е напълно откровено и разкрива душата. Тя работи трета година в театъра на Пазарджик, когато Методи Андонов – нейният даскал във ВИТИЗ, я вика на терен. После се оказва, че е навит да я пробва за ролята на Мария от аверите й - Антон Горчев, който ще бъде Караиван, и от „изнасилвачите“ й в историята по Николай Хайтов: Стефан Мавродиев, Климент Денчев и Тодор Колев. Когато станало дума за нея, Андонов се колебаел, защото все още си я представял като сладкото и леко „закръглено“ момиче от Академията. Когато я вижда – вече вталена, с драматичен поглед и значително женствено-изкусително излъчване, всякакви съмнения отпадат. Снимките се случват за броени дни, еуфорията е изумителна, а никой от хората в екипа дори не може да си помисли, че сътворяват най-добрия български филм на всички времена. „С Тони общувахме съвършено като партньори, бяхме и извънредно добри приятели. Беше едно от най-мъжките момчета, които съм срещала. Съчетаваше силата си с извънредна душевна крехкост. В паузите ме разсмиваше до сълзи“, разказвала е Паскалева пред „Стандарт“. Следват изключителни нейни образи – „Вилна зона“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Иван Кондарев“...
Реже наглеците в изкуството
„И в театъра, и в киното трудно си работя ролите – нося от девет кладенеца вода, за да си изясня всичко. След това пък трудно излизам от тях. Понякога си мисля, че у мен живеят много хора“, споделяла е още Катя. Тя обаче никога не е била „лесна“ звезда. Твърдият й македонски нрав неведнъж я изправя в единоборство с криворазбрани професионални и човешки ценности. Ужасно се дразни, когато надменни кинаджии я канят снизходително на „кастинг“. И, естествено, отказва – никакви пари не могат да я изкушат в голямото безпаричие в края на 90-те. Реже „офертата“ за френската мегапродукция „Версенжеторикс“ и още няколко подобни. Халтурата за нея е тотална ерес, тя се пази да не бъде употребена. Казвала е, че и киното, и театърът трябва да направят и артиста, и зрителя по-добри, по-човечни, по-малко завистливи, по-малко злобни. „Извън сцената не съм дребнава. Най-много обичам, когато ми е нужно да съм абсолютно сама. Но ми харесва да съм и с приятелите си – тези, които съм отсяла във времето, проверените, които ще останат до края. Не се обграждам със случайни общувания“, била е откровена Катя. Целият финес, нейната изключителна духовна изтънченост сякаш струи от портретите, за които позира на великия Златю Бояджиев. „След Академията животът ме свърза с Пловдив. Заради парезата, получена след инсулта, Златю вече рисуваше с лявата ръка. Още първия път, когато ме видя, се разтрепери и пожела да ме рисува. Казваше „Ади, ади“ вместо „Хайде, хайде“ – беше му трудно да говори. Преживяването беше невероятно – наблюдавах го, докато седях пред статива му. А той рисуваше като обезумял – светът не съществуваше. Беше сам с платното си, дори мен възприемаше като предмет“, връщала е лентата Катя пред „Стандарт“.
Скитница
Една от последните й арт акции е моноспектакълът „Скитница“, за който тя се облича като клошарка и за ужас на почитателите си дефилира в парцаливите одежди в градинката пред „Свети Седмочисленици“. Снимките плъзват из вестниците, но актрисата скоро се отказва от представлението, тъй като острият социален проблем обезкървява творческите й намерения – да покаже човеците, които живеят на улицата, но най-много от всичко ценят свободата си. По това време тя тъкмо се е върнала от Щатите и все още се носи няколко сантиметра над земята, но гледката на ровещите в кофите за боклук пенсионери бързо я сваля на постсоциалистическата българска земя. „Не понасям грубостта и простащината. Все по-трудно ми е да ходя пеш до театъра – не толкова заради дупките и боклуците, колкото заради грозотата наоколо. Не мога да понеса, че хората така лесно станаха негативни. Който е на власт – с него сме. Не понасям и празното дърдорене, нито счетоводителите в изкуството. Вече са страхувам дали сърцето ми ще издържи на всичко това. Дали Господ ми дава знак, че ще си умра от вълнения, а не от спокойствие“, изповядва Паскалева. Тя умира от рак на гърлото. И тъй като в последните месеци от тукашното си битие не може да говори, рисува и пише. Към живописните платна, създадени от нея през годините, прибавя и малки скици от болницата. А в последната си бележка казва: „Това е последната ми роля – на актриса, поставена пред изпитанието дали ще удържи да размие границата между реалността и условността. Премиерата всъщност е финалът на спектакъла живот“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
