Екшънът около Камен Воденичаров няма почивен ден. С Георги Мамалев и Тончо Токмакчиев играят и пеят в сатирично-сантименталния спектакъл „Майсторите на комедията“ по всевъзможни географски ширини. Неотдавна се завъртя и пълнометражният документален филм „105 минути София - историята на града“, посветен на 140-годишнината от обявяването на новата столица. Режисьори са му Камен и Михаил Ланджев. Лентата се движи от първите открити артефакти в софийското поле от 6000 г. пр. Хр. до наши дни. Разказва за открития в археологията, за постиженията в архитектурата, науката и изкуствата, за населявалите София в продължение на 8000 години траки, римляни, древни българи, мюсюлмани, за борбите и съжителството на религиите им, за стремежите и усилията на хората да построят своята столица, взимайки най-доброто от артистичния и духовен свят на Европа. Воденичаров не крие, че апетитът му за кино става все по-мащабен и той упорито мисли за игрална продукция. Момчето, което в готиния си хит „Не съм избягал“ някога пееше, че няма да върви с наведена глава, продължава да търси смисъла, за да остане.
- Господин Воденичаров, с Георги Мамалев и Тончо Токмакчиев като истински класни „мечки“ играете по света и у нас – какво виждате от висотата на сцената?
- Виждаме, че вече половината от нашата публика е из Европа, а през есента вероятно ще разберем, че не по-малко сънародници имаме и в Щатите. С „Майсторите на комедията“ наскоро обиколихме Трир, Франкфурт, Щутгард, Барселона, в края на септември летим за Америка. В спектакъла сме събрали култови образи от най-известните ни скечове: хамалите, професор Букварски – лингвист и специалист по диалекти, докторът експерт по здравната реформа, кметът-производител на алкохолни питиета... Всичко това върви с носталгичните песни на „НЛО“ и „Каналето“ - нещо като тв студио на живо.
- Не е ли малко тъжно, че броят на зрителите ви в България и извън нея скоро може би ще започне да се изравнява?
- Честно казано, вече не ни се струва чак толкова тъжно, въпреки че приемаме този факт много емоционално. Идват да ни гледат будни българи. Преборили се за достойно място в Европа. Устроили живота си – напълно интегрирано: образоват децата си, които проговарят не само на матерния и бащиния, а поне на още два езика... Сесилия, внучката на Тончо, която живее с родителите си в Барселона, реди такива изречения на български, испански и фламандски, че направо ти къса шортите от смях.
- По колко души се събират на шоуто ви?
- В Барселона, примерно, дойдоха 500. Погледнати отгоре, изглеждаха като минимодел на България: успели бизнесмени, бивши депутати и дипломати, свързани със службите, студенти и млади хора, културтрегери и тежки интелектуалци, хамали и камериерки... Имаше и яки гологлави момчета, за които бързо се досетихме, че са автоджамбазите... Не липсваха и магистралките, сякаш излезли от „Шоуто на Канала“. Цялата палитра от обществото ни беше събрана в огромната зала.
И доброто, и лошото от тук е пренесено там
- А дали по-качествената част от нацията вече не е извън географските предели на родината?
- Не мога и не искам да бъда категоричен. Играейки из България, виждам, че - слава на Бога - тук има още много активни и мислещи хора. Но не можем да отречем, че талантът, интелектът и трудолюбието, „произведени в България", помагат повече на приятелските нации. Много сънародници инвестират усилия и възможности в просперитета на централна и западна Европа...
-... Която невинаги ни обръща внимание...
- ... И която не винаги се отнася към нас с почитта и уважението, с които ние се отнасяме към нея. Е, разбира се, във всеки самолет – особено на нискотарифните компании, има от онези нашенци, които ни докарват усмивките, подигравките и лошия имидж, но къде ги няма? Нима Франция и Германия са застраховани срещу глупостта, тъпотията и невежеството на гражданите си?
- Какво най-често искат да слушат феновете?
- Първо се радват на хитовете, които сме избрали, а после проявяват страст и към тези от края на 90-те. С прелитането на календара забелязвам, че има огромен интерес и емоции у 30-40-годишните към песните от първото десетилетие на новия век – тоест от епохата на телевизия ММ. Колкото и нескромно да звучи. Тогава създавахме онази среда, в която изгряваха днешните звезди – „Те“, Любо Киров, Мария Илиева, „Д2“, Б.Т.Р., неволно ще пропусна някого... Цялата тази генерация вълнува връстниците си по света. Въобще две-трети от нашите хора живеят с бг телевизиите и целия онлайн в родината. Малка част от диаспората не желае да има нищо общо с България – дори не говорят на езика си. Просто не искат да общуват. Завистта, дудненето и хейтърството – толкова типични за тук – се проявяват с пълна сила и там. За да стане ясно колко силен отпечатък и тежко клеймо е оставило времето на двойните стандарти, на лицемерието, на лъжите – на всичко онова, което соцът в голяма степен ни наложи като модел на поведение. Може би ще окаже вярно, че
40 години трябва да се върви през пустинята,
за да си отиде и последният, който помни робството. А
ние си представяхме много по-бърз преход
Фантазирахме си, че за някакви си 6-7 години нещата ще се случат. Илюзии – вече 3 десетилетия. Реката влачи наносите, но не ги изчиства.
- На всичкото отгоре сме съвършено безпомощни пред демографската криза...
- Всички носим вините си. Но връщането на българите е невъзможно, ако не открием у себе си сили, за да подредим кочинката си. Хващаме готовите модели – от образованието и здравеопазването до бизнеса и съдебната система – и непрекъснато ги търкаляме. Мъчим се да се напъхаме в тях, но дали са по наш размер? Дали не е време да счупим отровния зъб на змията? Ще дойде и този момент, но не знам за кога да фиксирам оптимизма си. Но дойде ли, българите по света ще работят не само за новите си родини, но и за страната, от която са тръгнали. И едва тогава може би ще се впишем в глобалната цивилизация.
- Защо все не успяваме?
- За огромно съжаление алчността, с която тъмната сянка от близкото минало се стреми да монополизира цялото общество, все още е твърде силна. А съпротивителните сили на същото това общество все още не могат да й се противопоставят. Не достига енергията, която стимулира елитите да създадат необходимите на всички правила. Непреборената сила и неизлекуваната слабост са в основата на зациклянето ни. В крайна сметка всеки се надява на следващото поколение. Днешните ученици и студенти са по-малко информирани – не са всезнайковци като нас. Но пък в много случаи са по-добронамерени, макар и по-разпиляни. Гледат на света по-глобално. Да се надяваме, че някой ден ще им домилее и за българското знаме.
- Понеже веднага стана дума за музика, да ви върна към началото на века - защо не успяхте да спасите ММ?
- Предоверихме се на бизнес партньорите. Имахме план за развитие, но се оказа, че в България няма място за музикална медия. Сега вместо нея има Нова спорт - защото музиката не привлича толкова хора, колкото спорта. Първоначалните графици за действие се провалиха без емоции и компромиси. И така заниманието ни приключи. Както знаем, в България генерирането на рекламодатели има конкретни посоки – към една или две медии. За да се запази големия марш на печалбата.
Солидарността и великодушието не съществуват в медиите на България
Алчността ги пребори – и това е ужасно.
- Защо „Шоуто на Канала“ беше спряно в пика си?
- Нямам обяснение. Ръководството на БНТ – от наши съученици, приятели и състуденти – реши да го стопира в мига, в който беше в най-добрите си позиции. Ние положихме много усилия да го рефрешнем, да го подобрим, да го освободим от някои тъпотии и грешки. Рейтингите показваха, че успяваме. Така че няма логика. Още повече, че бюджетите ни бяха от най-ниските. Може би с нашата непокорност и независимост сме засегнали някого. Това обаче би било странно през XXI век, когато можеш да споделяш това, което те вълнува и да го хвърляш на зрителите, за да го мислят и анализират, а после да се радват или да те хейтват.
- Какви са актуалните ви намерения – водите ли преговори с други телевизии?
- Предложих няколко проекта на конкурс в БНТ. Нито един от тях не проби. Чува се, че има огромни дефицити в бюджетите на БНТ – малко ми е странно как и защо са се натрупали. А Нова телевизия и Би Ти Ви работят с определен кръг колеги.
Много трудно се пробива обръча от фирми
ако перифразирам легендарната фраза на Ахмед Доган. За съжаление, това, което се случва в икономиката, се пренесе и в медиите – малка група хора реализират формати, закупени от чужбина, без реално да бъдат продуценти. Така още преди години беше елиминирана възможността продуцентите да получават процент от парите за реклама. Те не рискуват и не печелят, а получават точно определен брой суми от телевизиите, които всъщност са истинските господари на ефира. Всяка следваща година парите за предавания непрекъснато намаляват. Все по-малките бюджети рефлектират върху тенденциите в развитието и хонорарите на хората – страда човешкия ресурс. Качеството пада. Неслучайно, който може да работи и има интернационална професия, се ориентира към странство. Защо да не прави същото във Франция и Швейцария, вместо да се занимава тук със злонамерени типове без идеи за социална промяна. Няма как да декларираш голяма печалба в края на годината – както това прави Би Ти Ви, например, а реално бюджетът на продукциите непрекъснато да спада. Не можеш винаги да печелиш 100 процента. Трябва да е като в автомобилната индустрия. Илън Мъск създаде електроавтомобил, големите концерни осъществяват грандиозни проекти, но не намаляват бюджетите си за сметка на развитието. Защо ай ти технологиите изригнаха така бурно? Защото старата олигархия не беше наясно какво се случва в този сектор. Чак сега се усети и започна да контролира и регулира. И това може би ще доведе до феномена, който се случва в медиите у нас – те ще останат без възможности за следващ скок и изкачване по стъпалата нагоре. Алчността е световно явление. Вижте какво става в Русия – 70 години СССР набиваше в главите на милиони своята пропаганда, а днес внуците на тези хора са най-големите капиталисти. Брутален шок. Но разликата между нас и големите държави е, че те имат достатъчно хора, които да измъкнат себе си от кризата. Докато ние сме малко и сме изгубени в превода. Понякога ни трябва помощ отвън – дали от братята, сестрите и приятелите, които са по различните континенти, дали от политическите ни партньори...
- Кога ще снимате игрален филм?
- От няколко години работя, подготвяйки се за този момент. Натрупах доста опит покрай документалните филми. Имам два проекта – до края на годината ще се концентрирам върху единия от тях, за да вляза в онази ужасяващо ужасна спирала, наречена „опит да търсиш пари за кино“. Не ми се подхваща тази тема, защото отиваме директно в зоната на здрача. Начините за финансиране на българското кино са много ограничени и объркани. Твърде порочни в правилата, измислени в края на 90-те от тогавашната група около тогавашния министър на културата Стефан Данаилов. Безкрайно обичам Ламбо като човек и творец, но като мениджър го подведоха в онова изграждане на матрицата, което действа и до днес. Толкова системни грешки са заложени като капани – всичко трябва да се оправи. Ако искаме да продължим - за да излезе БГ киното от пределите на капсулацията. Вместо да се отдаваме на страдалчеството и глуповостта. Всички около нас – румънците, сърбите, гърците, дори македонците – вече ползват качеството, натрупано в работата на десетките им екипи. Успяха да избуят, да се докоснат и до „Златната палма“ в Кан, и до „Мечката“ в Берлин, и до доброто разпространение из Европа и света. Със съжаление трябва да признаем, че
ние сме в края на "кино опашката"
И ни трябват много повече мислене, усилия и тичане.
- Разкажете за проектите си...
- Едната история е преплетена с песните на ММ. Интригата е свързана с раздаването на наградите на телевизията във Варна. Другата я мислим с Елина Кишишева, която живее в Париж. Както се знае, тя е от най-добрите модни фотографи в Европа – нейни снимки и репортажи има във френски, испански и португалски списания. Та с нея мъдрим сценарий, в който героите са деца от смесени бракове – нали се досещате, че става дума за срещата между Източната и Западната Европа, за общуването между българските митове и фолклор с традициите на другата част от Стария свят. Но засега това са само планове.
- Нещо не звучите достатъчно ведро...
- Понякога съм демотивиран. Не ми се става сутрин, като си помисля през какво трябва да мина заради един филм. Как трябва да се сблъскам с някакви мустакати комисии, с битки за бюджети, с оправдания, с дами, които биха били чудесни детски учителки, но не бива да се занимават с кино.
- Ще пускате ли скоро ново парче или клип?
- Направихме много смешна песен с Тончо и с Мамалев – „Техническа проверка“. Разказва, че нито един от нас не е в пълна изправност и всеки има крайна необходимост от бърз „преглед“, защото леко е издрънчал. Разказва и за многократните опити да се установи изправността на сирените в българските градове. Въобще хумор, ирония, пародия в регетон – най-популярния в момента стил: така наречената испанска чалга, която заля света. Леко й се подиграваме, но акцентираме върху нея.
- А нещо соло?
- Направих песен в средно темпо – като китарните ми парчета, наполовина балада, малко шансон, с по-клубно звучене. Докато лудите ни персонажи могат да си позволят някои простотийки.
- Дали вашият стар приятел Слави Трифонов ще се впусне в политиката?
- Не мога да преценя. Пък и той, естествено, не споделя докрай. Струва ми се, че още не е решил. Неговата сила – на екипа, на „Ку-ку бенд“, на цялата група от много талантливи хора, е по-скоро в телевизията. Ако има новост в тази сфера, защо да не измислим нещо заедно –както беше през първата година на „Сървайвър“. Не съм сигурен дали политиката е теренът на Слави. Но той е сериозен човек и някой ден ще ни каже какво е измислил.
- Няма как да не ви запитам: Имате ли гадже в момента?
- Не.
Засега съм сам
И ми е малко мъчно заради това. Въобще с личните ми преживявания и връзки все нещо става – не се оправям по най-добрия начин. Но все пак, слава на Бога, имам достатъчно добри приятели. Все си казваме, че най-доброто предстои, но таксиметърът напредна толкова много, а километражът се превъртя два пъти.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
