Сатиричният театър записа поредно събитие в най-новата си история – неофициален старт на третата си сцена с моноспектакъла на Кирил Бояджиев „Помощ, имам две деца“. Това е първото заглавие в афиша на „Хепи Сатира“ – бившия клуб на звездите – от поредицата с изповедални представления. Следващите моно драми са на Явор Борисов, Силвия Лулчева, Славчо Пеев, Димитър Баненкин, Боби Захариев... Диригент и провокатор на постановките, гравитиращи в орбитата на стенд ъп комедията, е Калин Сърменов. Шефът на трупата също репетира – в „Телевизионна мрежа“. Култовият хит на Сидни Лъмет от 1976-а, който през 2000 година е обявен за културно наследство и списание Empire го включва в топ 100 в списъка си „500 най-велики филма за всички времена“, има и съвсем нова сценична версия. Тя ще излезе едновременно в Сатирата и на „Бродуей“ в Ню Йорк – и двете премиери са през декември. Сърменов играе шефът на новинарския канал Макс Шумахер, пресъздаден на екрана от три пъти номинирания за „Оскар“ Уилям Холдън.
- Господин Сърменов, как го постигате: трета дъщеря в семейството, трета зала в Сатирата?
- С много работа и сериозни усилия. Но Господ винаги контролира - докато се опитваме да материализираме енергията, която ни се дава от природата и от това, което е по-силно от нас. Отдавна съм приел, че плановете ни нямат нищо общо с действителността. Но, както казваше моят професор Гриша Островски, трябва да се готвиш нещо да стане, а дали то ще се случи, е съвсем друга работа. Никога не съм предполагам, че ще имам три деца. Когато идвах още като студент в Сатирата, никога не съм предполагам, че ще направя трета зала тук. Нито пък някога съм знаел дали ще стана известен.
- Помните ли първия път, когато разбрахте, че наистина сте станал много известен?
- Излязох от вкъщи и светът се промени. „Седем часа разлика“ беше голям „бум“ – един от първите истински опити да се направи кино в България. Не го деля от телевизията – по целия свят това отдавна не се прави. В сериалите можеш да се изразиш по-мощно, а и веднага виждаш резултатите – рейтинги, пари. Слава Богу, голямата известност ме сполетя малко по-късно в моя живот. Всяка слава на младини подкопава почвата под краката ти. А когато си по-зрял, си наясно, че всичко е преходно: днес те харесват - утре не, днес те знаят - утре не. И можеш да превърнеш популярността в смисъл. А 99 на сто от хората в България, които действително са свършили качествено работата си, а не са се прочули заради простотия, се наслаждават на собственото си „аз“ и използват известността си единствено в собствена изгода. И забравят, че в крайна сметка
всеки от нас сам е никой
Но когато постигне стойност в театъра, киното, музиката, трябва да има цел – да се посвети на нещо полезно за следващото поколение.
- Така ли мислехте, когато бяхте рокаджия?
- Беше бурно и емоционално време - финансово и творчески. 90-те бяха тежки за България. То и сега не е леко, но поне влязохме в някакви релси – за хубаво, за лошо: по-добре така. А тогава не знаехме има ли влак, няма ли влак – седяхме и чакахме какво ще се случи, докато всякакви кретени ни обясняваха действителността. Но онези години бяха най-безгрижните, най-вдъхновените. Всичко започваше. Никой не ми пречеше, най-голямата ми дъщеря още беше бебе. А сега съм на попрището жизнено в средата и отговорностите са несравними.
- От къде идва този ваш не особено често срещан в гилдията ви навик да стъпвате здраво по земята?
- От възпитанието в семейството. От майка ми и баща ми. От бабите и дядовците ми, с които бях много близък – те бяха най-добрите ми приятели. Аз съм от сой. Никога не съм разбирал думи като старец и старица. Израснал съм в среда, в която винаги е бил култивиран респект към миналото, към ценностите. До ден днешен картините на баба ми художничката са по стените. Семейството е на първо място. Няма да се уморя да го повтарям. Проблемите на най-новите генерации идват от скапаните родители, а не от децата. Онзи ден дъщеря ми се прибра и изтърси: „Тате, ние не сме истинско семейство. В училище ни казаха, че във всяко истинско семейство, в което има любов, има и скандали – а у нас няма“. С майка й започнахме да се смеем: Значи сме адски зле – каква е тая любов без разправии, я да си спомним дали някога сме се карали! Представете си какво говорят на децата, помислете си в какъв свят живеем.
- Затова ли предпочитате да отворите третата сцена със стенд ъп комедии?
- Българинът е консерва, трудно приема откровенията - трябва да има малко театър.
- Разкажете интересни епизоди от времето, когато клубът все още беше клуб...
- Няма да забравя, когато Хиндо Касимов и Васил Попов слязоха след представление, облякоха пачките на балерините и затанцуваха под звуците от пианото на Митко Вълчев. После тази хореография стана тяхна запазена марка – по естради и мюзик холове.
- Ще има ли нещо екстравагантно в интериора?
- Някога долу имаше камбана, която биеше към полунощ с посланието: Тръгвайте си, вашите роднини се притесняват. Сега поръчах подобна – 10 килограма, църковна, истинска, с кукер отгоре й. Леят я в момента. Всичко това е препратка към онези времена, в който клубът е раждал най-светлите и емоционални неща, които са се случвали в Сатирата.
- Каква беше йерархията, за кого се пазеха специалните маси?
- Най-вече за артистите, които след овациите слизаха да вечерят и разпуснат.
Парцалев имаше запазена маса
Той беше човек, с когото не се общуваше лесно – капсулираше се, създаваше особена среда около себе си. Всъщност в Сатирата влязох на неговото място. Седнах в стола му в гримьорната. Много ме е яд, че не прибрах писмата, бележките, пиесите, личните текстове на Парцалев, които намерих в чекмеджето му. Просто не посмях. Не е ли редно някой да се погрижи за този архив, запитах в администрацията. Никой не ми обърна внимание и цялото това безценно наследство от Парцалев изчезна. Просто някой го хвърли в кошчето.
- Звездите „големееха“ ли се, когато бяхте млад артист?
- Бяха супер респектиращи. Една вечер бях седнал с компания в клуба и след спектакъла слязоха Таня Лолова, Калата, Стояна, Кольо Анастасов и Мито Манчев. Когато ги видяха, приятелите ми онемяха. Ето този ореол и до ден днешен другите театри не прощават на Сатирата.
- Какви други интелектуални продукти избуяваха между две питиета в клуба?
- Станислав Стратиев започна да пише пиеси, нахъсван от Нейчо Попов. Тъкмо в клуба Нейчо му обясняваше как да вкара драматургия в текстовете си. Песните на Митко Вълчев тръгваха от купоните долу – абе, въобще вреше и кипеше от идеи. И какво безумие сме ние, българите - първата работа на едни хора, дошли на власт, беше да унищожат и унижат клуба на Сатирата. Както унищожиха и клуба на артистите на „Руски“, който се превърна в нощно свърталище с голи танцьорки. Но няма смисъл да спрягаме имена, не искам да бъда зъл и краен. А и трябва да мерим всяко нещо в зависимост от неговите време, място и случване – всичко е имало своето оправдание. Редно е обаче да отдадем заслуженото на тези, които са се опитвали. Толкова обичам Павката Васев, да е жив и здрав. Дойде в Сатирата, запретна ръкави и смени цялата естетическа среда, в която бяхме потънали през годините – буквално и преносно: и мръсотията, и старите мебели, и всичко, което
миришеше и теглеше към мухъла
Ами Пламен Марков – направи камерната зала, виждаше в бъдещето, по негово време в театъра работеха умни хора. А на улицата тогава беше много тежко - червени, сини, комунисти, идиоти, какви ли не...
- Каква е ролята ви в „Телевизионна мрежа“?
- Играя шефът на новинарския екип Марк, който търси баланса. Аз съм по-хард във взимането на решения. За първи път с Малин Кръстев си партнираме на сцената. Това много ме въодушевява. Ще работим с истински тв екип. Операторите ще са на сцената – всичко ще се излъчва директно на екрани. Едно към едно. Зрителите ще бъдат в действителен ефир, без имитации. Много скъп и рискован проект, но трябва да стане както трябва. Живеем във време на манипулации. Малоумщината често е удобна. Медиите стават все по-активни и в същото време все по-безпомощни в битката за рейтинг. Силни са, влияят на хората, но не могат всеки път да създават събития.
- Доколкото си спомням филма, телевизионерите правеха всичко на всякаква цена, почти на живот и смърт: това ли е голямата тема – ценности срещу рейтинг?
- А всъщност всичко е толкова комично – напъваш се, мъчиш се...
Накрая пръц и те няма
Никой не е Микеланджело. Затова единственото нещо, което можем да направим, е да сме добри и честни човеци, за да оставим пример за поколенията.
- При безумния ви график намирате ли време за кино?
- Аз винаги бих намерил време за кино, но киното невинаги намира време за мен. А и гледам какво се случва напоследък, как се бият в гърдите, как се целуват - защото всеки е много добър, как телевизиите пускат все по-съмнителни продукции... Наскоро предложих на известен продуцент да го запозная с касиерката в кварталния супер маркет. Докато жената ми даваше бележката, направи дисекция на бг киното като никой друг. Но производителите на филми не чуват, не виждат, харесва им това, което им говорят клакьорите. За жалост негативизмът срещу артистите се натрупва. И в един прекрасен момент на публиката ще й писне, ще дръпне шалтера и ще каже: Айде, малко да се разходите, защото ни дойдохте в повече. И самодоволните муцуни на така наречените режисьори и продуценти ще помръкнат. Всички ние ще загубим. Никой не печели.
- Да разбираме ли, че бихте отказали роля?
- И още как. Наскоро ми се обадиха за Буров. Отивам аз, а режисьорът ми вика: Може ли да направим една проба, за да си ви представя с ето тази актриса. Мойто момче, ако не можеш да си представиш в роля мен, Калин Сърменов, как ще си представиш целия филм? А аз съм луд по историята на Буров. Той и Стамболов са личностите, които са ме вдъхновили да остана в България, вдъхновили са ме да открия смисъла. Но дори и заради Буров не бих искал да скъсам нервите си. А пък по сериалите никой не ме вика, защото само ги плюя.
- С чуждите кинаджии как се спогаждате – или и тях сте заклеймили?
- Евън Дохърти, режисьорът на „Killing season“, който у нас получи заглавие „Опасен гост“, дойде и ми благодари, че ще участвам във филма му. След това изреди ролите от моята работна биография в киното - вместо „да си ме представя как ще седя до Робърт де Ниро и Джон Траволта“, които бяха големите звезди във въпросния екшън.
- Как си общувахте с двамата титани?
- Шокиращо за мен. Джон Траволта измери крачките си в близкия ни план, дойде и ме запита: „Така добре ли е?“. „Ами не мога да ти кажа колко много е добре“, отговорих му аз. Затова тези хора имат кино, имат индустрия – защото уважават моженето, държат на постигнатото, не се доказват на дребно. А тогава бях доста притеснен, чувствах се като Алиса в Страната на чудесата. Особено в първия снимачен ден. Джон Траволта го усети и подхвърли: „Всичко наред ли е? Гледаш ме някак особено!“ Казах му: „Ами ако и ти видиш извънземно, и ти ще гледаш особено“. Той се скъса от смях: „Е, щом съм извънземно, идвай да пием чай“.
Де Ниро пък ми се извини
Направо се втрещих, но после разбрах защо - на финала на филма по сценарий трябваше да имам голяма сцена с двамата, но я резнаха тъкмо заради по-късното идване на Де Ниро в София след снимки в Ница. Възникнаха още една-две неловки ситуации с тях. На вечерята им с Бойко Борисов и Вежди, който тогава беше министър на културата, никой от протокола не се беше сетил да ме покани. На другия ден Джон Траволта ме запита загрижено “Добре ли си? Снощи чаках да те видя, но не дойде?“. Трябваше да лъжа, че съм получил хранително отравяне, за да не станем за резил пред хората. Не е възможно да не уважаваш собствените си звезди. Вежди после се тюхкаше: „Мани, мани, братче, голяма излагация се получи“. Да не говорим, че Робърт де Ниро ми донесе ябълка, защото му стана неудобно, че за мен няма стол на терена. А там български екипи обслужват всичко и всички. Но ние така раболепничим пред чужденците, че дори на тях им става неудобно. Национална черта.
- Как е бебето?
- Супер е - яде, ака, плаче и спи. Но започна и да пообръща внимание на случващото се около нея. Вече имаме контакт и сме си много по-интересни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com