Александра Сърчаджиева изправи на крака десетки зрители в парка на Военната академия, където беше премиерата на спектакъла „На живо“, в който тя изповядва мъки и радости от личния си живот. В пиесата на драматурга Яна Борисова по откровения на известната актриса има много сълзи, но и вяра, надежда и любов. Режисьор на драмата, ситуирана като разговор в телевизионно студио, е Димитър Коцев-Шошо, а в ролята на водещата е Радена Вълканова от Народния театър.
Най-много сълзи в публиката провокира разказът за потресаващите трагични последни дни на Иван Ласкин – голямата любов на Алекс и баща на дъщеря й София.
„Всичко започна на 17 септември. Получи страшни болки и го закарах в болница – беше много зле. Имаше разкъсване на вътрешните меки тъкани и беше загубил над два литра кръв. Не знаеха защо. Казаха: „40 дни на легло“. Имаше и начален стадий на цироза. Но Иван беше категоричен: „Искам да живея, каквото кажете, това ще правя.“ Много го болеше. Но не можеше да взима болкоуспокояващи заради черния дроб.
Два месеца лежа в болницата – не можеше да става. Памперси, лекарства, страшни мъки, системи. Бях денонощно там. Вечер идваха мои приятели, защото по това време водех „БИГ брадър“ на живо. Никой от екипа не разбра през какво преминавам. Имах страшни изблици на вина, че непрекъснато оставям детето си на други хора. Но трябваше да спася момчето си. Това беше най-важното нещо на света – баща й. Трябваше да работя, да изкарвам пари и да се грижа за него. Три месеца кредити, заеми, тотален фалит. И го вдигнаха на крака. Прибрахме се вкъщи. Беше добре. На петия ден обаче отново се почувства зле.
Айде пак една болница, втора болница, още консултации, айде пак на легло, айде пак не мърдай. След три седмици, точно на Никулден, го изписаха. Прибрахме се и стана страшно зле. Започна да бълнува. Дойдоха от Бърза помощ и казаха, че е за реанимация. Обличай дете, взимай документи, шофирай след линейката, пиян санитар, вътрешно отделение, шокова зала... „Саше, да ме махаш от тук, защото ще умра“, „Защо сте го вързали?“, „Какво правите, нямате право да влизате?!“, „Той е много зле“, „Не се притеснявайте, ние го наливаме с диазепам“, „Диезепамът е като литър водка за черния му дроб – моля ви, спрете. Искам да го преместя в друга болница“, „О, няма как да стане, вие нямате брак“, „Дайте му документите да ги разпише и да се махаме оттук“. Преместих го. На 21 декември ми казаха, че е добре и че трябва да си го взема вкъщи. Лекарят ме запита: „Нали има кой да ви помага?“ „Ами не, нямам – сама съм с детето“. Човекът отрони „Боже господи“ и го остави в болницата. Иван ме предупреди: „Саше, каквото и да се случи, аз ще оправя. И ще живея. Живее ми се, бе“.
На следващия ден го вкараха в реанимация. После: „Добре е, не е добре, белият му дроб нещо подава, но не се притеснявайте, ще се оправи“. На 30 декември лекарка ми каза: „Той умира“. „Моля ви, искам да вляза при него“, „Абсурд, това е невъзможно“, ми отговори тя. Влязох. Оставих му една рисунка на София. Целият беше омотан в кабели и тръби. Успях да го целуна само по ръката – имаше татуирани три феи: двете му дъщери и аз. Люба, София, Александра. Знаех, че това е краят. На 6 януари в 7 и 30 сутринта ми се обадиха по телефона: „Господин Ласкин си отиде“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
