В изповедната си книга Сесилия Атия разкрива подробности от акцията в Триполи
На 31 т. м. издателство "Хермес" пуска на пазара бестселъра на Сесилия Атия "Желание за истина". Бившата първа дама на Франция е посветила цяла глава за спасяването на българските медицински сестри от лапите на Кадафи. "Стандарт", който направи огромна кампания в тяхна защита, благодари на "Хермес" за предоставения откъс.
Превозното средство явно бе оборудвано със заглушаващи устройства за мобилни телефони, защото моите опити да се свържа с Никола останаха безплодни. И тъй като шофьорът не знаеше и дума английски, аз бях обречена на мълчание и чакане. Тъмнината бе обгърнала напълно града, когато най-накрая пристигнахме пред прочутата крепост, която служеше за резиденция на Кадафи. Слязох от колата. Един слуга отвори вратата и аз влязох в бункера, разположен под двореца, който се намираше в съседство с шатрата, където бях приета при първото ми посещение. Именно в това подземие, за което казваха, че се простира на площ от хиляда квадратни метра, живееше диктаторът, заобиколен от прочутите му амазонки. Най-странното бе, че стимулирана от предприетото дело, не изпитвах страх, влизайки на това място.
*
Стигнах до долния край на стълбите. Следвайки мъжа, който ме водеше, преминах през една фитнес зала, после през библиотека, последвана от кухня, където някакви хора се размотаваха без работа. Най-накрая пристигнах в една стая, чиито стени бяха покрити с книги. Мястото бе абсолютно невероятно. От фалшиви прозорци струеше бяла светлина, идваща иззад пердетата, сякаш бе дневна светлина, докато вентилатори раздвижваха тези пердета, за да се създаде илюзията за вятър. Разбрах, че се намирам в кабинета на Кадафи. Зад гърба ми заключиха вратата.
Нямах време да осъзная какво се случва. Отвори се друга врата и влезе полковникът - същият стар изнемощял атлет, с подпухнало лице и отегчено изражение, толкова лош актьор, колкото и декорът, сред който вървеше насреща ми. Но аз не му дадох време да вземе думата, а го засипах с упреци:
- Давате ли си сметка как си позволявате да се отнасяте с мен? И ви моля да не ме доближавате! Ако ми се случи нещо, знайте, че ще трябва да отговаряте незабавно пред цялата международна общност. Но не ми се вярва, че искате точно това.
Да създам баланс на силите, да го изненадам, аз да водя играта - това бе единственият начин да победя този човек. Възползвах се от предимството си.
- Знаете ли, че не сте никак сговорчива? - подхвърли той.
След това на английски език, примесен тук-там с френски думи, полковникът се впусна в дълга критика на преговорите ми с неговите министри. Заключението му не ме изненада.
- Ако слушам тях, не мога да позволя на сестрите да заминат. Това е невъзможно.
- Но тогава вие сте човек, който не държи на думата си! Изпратихте онази жена на летището да ми съобщи, че сте съгласен да ми поверите шестимата затворници. А в Корана се казва, че да престъпиш думата си е много тежко прегрешение.
- Трябваше да ви обясня някои неща. Опитах се да се свържа с вас следобед, но ми казаха, че спите.
- Аз? Не съм мигвала от вчера. А най-странното е, че на мен ми казаха същото нещо за вас: че си почивате. Или че сте заминали в пустинята. И още какво ли не...
Долових смущение, което не му беше присъщо. И тогава осъзнах какво вероятно се случваше: решението не бе блокирано от самия Кадафи, а от неговото правителство и неговия син Сейф. Оттам и това протакане - полковникът търсеше почтен изход, за да не загуби достойнството си. Бях стигнала дотам с разсъжденията си, когато той изненадващо заяви:
- Искам да поканя съпруга ви в Триполи.
- Знаете много добре, че ще дойде само ако освободите медицинските сестри и лекаря!
Видях светлинка в тунела. Единственият аргумент, който можеше да има тежест пред Кадафи, бе този за неговия международен авторитет. Това, че решенията му ще повлияят положително или отрицателно върху неговия имидж и този на режима му, бе единственото нещо, което имаше значение за него. Така че се възползвах от тази пробойна, повтаряйки многократно как в дадения случай режимът му може да излезе с чест пред световната общественост. Усетих, че е заинтригуван, понякога объркан от моята самоувереност, защото продължавах ту да го хваля, ту да го упреквам. Изведнъж Кадафи се ядоса и сякаш искайки да приключим на всяка цена, ми каза троснато:
- Но аз съм готов да ви ги дам тези медицински сестри! Ето, давам ви ги! Доволна ли сте?
След това, също толкова внезапно, сякаш се беше избавил от проблема, ми отправи неочаквана покана: трябваше да отида на гости на дъщеря му, която той нарече "доктор Айша".
- Искам тя да се поучи от вас, защото сте жена с необикновена енергия. Точно дъщеря ми Айша ще ме наследи, а не синовете ми, и е добре, че ще се срещнете с нея. Освен това тя ви очаква.
- Прекрасно. Отдъхнете си, ще се видя с дъщеря ви.
Кадафи се изправи, поздрави ме набързо и излезе от стаята.
*
И така "сънят" с нереални обрати продължи. Щеше ли да се превърне в кошмар? Не си зададох този въпрос, защото в онзи момент се намирах в някакво четвърто измерение, където всякаква логика и чувство за бъдещето бяха изчезнали. Днес, като се връщам назад, осъзнавам, че съм си играла с огъня и съм поела ненужни рискове. Ала не можех да постъпя по друг начин. Или това, или нямаше да получа нищо от този човек.
Не знам как успях да се измъкна от леговището на Минотавъра, защото бях оставена сама. После седнах в колата, която ме бе докарала дотам, и тя се понесе с висока скорост през предградията на Триполи, докато аз се опитвах - без повече успех от предния път - да използвам мобилния си телефон, за да се свържа с Никола.
Сцените, които изглеждаха като излезли от филм за Джеймс Бонд, следваха една след друга. Ето колата спря пред нещо като холивудско имение. На верандата ме чакаше Айша - прелестна блондинка с шестмесечно бебе на ръце. Опитах се да изровя от паметта си какво ми бяха казали за тази дъщеря: блестяща, доктор по не знам какви си науки от не знам кой си университет. За момента това бе жена, която посрещаше своята гостенка, сякаш се срещахме на светска вечеря някъде на хълмовете край Лос Анджелис. Но ние бяхме в Триполи, трябва да беше един-два часът през нощта и аз се опитвах да спася шестима невинни, осъдени на смърт от един стар надут диктатор.
Айша се обърна към мен изключително учтиво:
- Моят баща ми говори много за вас. Твърди, че проявявате голяма смелост, и тъй като аз съм призвана да го наследя, бих искала да ви опозная по-добре.
Какво да отговоря на това изявление? Нищо. Отвърнах й с усмивка и се настанихме край кръгла маса, за да вечеряме - само двете, посреднощ - докато около нас се суетеше армия от прислужници. След няколко минути любезната жена се преобрази в арогантна личност, която запълваше тишината, говорейки баналности, на които нямах какво да отговоря. За да бъде пълна картината, аз не бях в състояние да преглътна нищо. Ясно бе, че ако аз се питах какво правя там, Айша със сигурност си задаваше същия въпрос.
...
Беше около четири сутринта, когато стигнах до колата, която ме чакаше пред вилата. Поисках от шофьора да ме закара обратно до хотела, където Клод Геан ме осведоми, че по-късно трябва да се срещна с някаква важна личност в мароканския ресторант на покрива на хотела. Качихме се там. В ранната утрин, все още без да съм мигнала, видях да пристига самият министър-председател, придружен от няколко министри. Всички те образуваха група от хора, които крещяха повече, отколкото говореха, и отново ме обхвана отчаяние, че този разговор може да доведе до нещо. Изобщо не грешах.
Безплодните дискусии се проточиха и аз удвоих усилията си да повтарям, че в замяна на това освобождаване ние ще им помогнем да завършат болницата, която скоро ще бъде пример за цяла Африка. Обаче все повече ме обземаше ужасното чувство на безпомощност, което не можаха да смекчат дори насърчителните думи на вдовицата на Ясер Арафат, която по една случайност обядваше в съседство с помещението, където ожесточено се водеха разискванията. "Никога не съм виждала някой да се бори като вас, поздравления" - написа ми тя в есемеса, който ми изпрати.
След това постепенно - първо едва забележимо, после по-ясно - забелязах, че умората взе да надвива моите събеседници. Борис Боайон дискретно направи жест, сякаш завързваше пакет. И беше точно така: ние наистина бяхме на път да приключим успешно преговорите с министрите и съветниците! Аргументите им започнаха да стават все по-несигурни и сега мъжете ме слушаха по-внимателно - решимостта им се стопяваше. Когато им повторих, че полковникът ми обеща да освободи затворниците, те не протестираха. Най-накрая спечелих, както ми потвърди един от присъстващите мъже: шестимата затворници щяха да бъдат освободени.
*
Отправихме се бързо към летището, където най-сетне успях да се свържа с Никола чрез сателитния телефон на самолета - единствения, който не можеше да бъде заглушен. Информирах го, че краят е близо. Впрочем към малката ни група се присъединиха трима посланици: на България, на Европейската общност и нашият. Междувременно ми предадоха съобщение от либийския премиер, в което ме информираше за предстоящото освобождаване на сестрите. Клод Геан и Бенита Фереро-Валднер незабавно се заеха с уреждането на формалностите по извеждането им от страната, а българският посланик донесе паспортите.
...
Докато не напуснахме либийското въздушно пространство, сдържахме нашите жестове, думи, дори и дъха си.
После изведнъж се разнесоха радостни викове - пилотът ни съобщи, че навлизаме в международното въздушно пространство. Веднага се появиха бутилки шампанско.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
