"Островът" е новата пиеса от Иво Сиромахов, която влезе в афиша на Сатирата. Актьорът и сценарист в "Шоуто на Слави" играе и една от главните роли в спектакъла на голямата сцена в храма на комиците. Иво отдавна е доказал, че макар да има диплома от ВИТИЗ за театрален режисьор - поставял е в "Зад канала" и в Армията, се справя достатъчно добре и с превъплъщенията в съвременни и други родни и международни образи.
- Господин Сиромахов, кога и защо написахте „Островът“ – тази година излезе ваш нов роман, готов сте и с либрето, постоянно сте ангажиран в „Шоуто на Слави“ - нима ви остава време и за драматургия? Всъщност кога спите?
- Не спя. Почетен член съм на Лигата на Неспящите – една тиха, незлоблива организация, чиито последователи кротко, но твърдо се опитват да избягат от коварните лапи на съня. Защото, както е казал народът, “от сън спомен няма”. А на първия въпрос – защо съм написал пиесата “Островът”, отговорът ми е: Защото мога.
- Главните герои в пиесата имат ли реални прототипи?
- Събитията и героите в пиесата са реални, но не са базирани на конкретни личности. Персонажите изразяват манталитета и схващанията на големи групи хора. В “Островът” разказвам за сблъсъка между българите, които са емигрирали и българите, които са останали да живеят в родината си. Това е действителен конфликт, който от ден на ден става все по-ожесточен и неразрешим. Българите сме странен народ – вместо да търсим решение на проблемите си,
постоянно търсим виновник
върху който да ги стоварим. Вместо да се питаме “Как да заживеем по-добре заедно?”, ние ровим безрезултатно в мрачния въпрос “Кой ни е виновен?”.
- Дали ще е възможно някога въпросът „Кой ни е виновен?“ да бъде трансформиран в „Останаха ли невинни“?
- Невинни няма. Има само различна степен на вина. Разбира се, че министрите и депутатите, които крадат от пенсиите на родителите ни и от парите на болните, носят ужасяващо тежка вина, за която не може да очакват прошка. Но и всеки от нас, който не е извършил подобни тежки престъпления, обаче си трае и не се противопоставя на престъпната власт, носи своята малка вина на мълчалив свидетел.
Демокрацията е отговорност
Всеки свободен гражданин е отговорен както за действията си, така и за бездействията си.
- Погледнати отстрани дали не изглеждаме на останалия свят така, сякаш ние, българите, сме родени, за да враждуваме?
- Не сме родени, за да враждуваме. Имало е периоди в историята ни, когато сме били вдъхновени от общи идеали. Подобен период, да речем, има след Освобождението, когато за по-малко от 30 години с всенародни усилия сме изградили държава от нищото. Тогава са построени Софийският университет, Народният театър, Народната библиотека. Сега този подем го няма. Колко театри и библиотеки са построени през последните 30 години? Нула. Враждите ни произлизат от факта, че
не вярваме на другия
Избрали сме стратегията на индивидуалното оцеляване, която е безперспективна. Заблуждаваме се, че ще сме по-добре, ако сме затворени в черупката си и наежени към другите българи. Нямаме чувство за общност и това е причината постоянно да се чувстваме нещастни.
- Добри хора може би ще кажат, че „Островът“ тенденциозно връща към темата за електронното гласуване на българите в чужбина – една от темите, свързани с референдума, предизвикан от шефа ви Слави Трифонов...
- На тези добри хора ще напомня, че референдумът не беше предизвикан от Слави Трифонов. Той беше предизвикан от подписка на 700 хиляди български граждани, така че не може да бъде омаловажаван. В референдума участваха 3 милиона и 500 хиляди граждани, а това означава, че мнозинството от българите смятат тези теми за важни. Политиците с изключителна наглост отказаха да зачетат волята на референдума, защото вярват, че в България всяко чудо е за три дни. Но сметките им май не излязоха и съвсем скоро ще бъдат наказани
за това.
- Свършиха ли „изгубените“ поколения в родната БГ действителност?
- Този израз на Хемингуей се отнася за поколението след Първата световна война, когато чувствителните и разсъдливи хора вероятно са се изживявали като изгубени, виждайки как една кървава касапница сякаш е обезсмислила всички достижения на цивилизацията. Самият Хемингуей нарича “изгубено поколение” своите приятели – писателите Скот Фицджералд, Гъртруд Стайн, Томас Елиът. Пиели са по парижките барове и покрай новите си романи са обсъждали драмата на поколението си. В България това няма как да стане, защото българските писатели не си говорят. Те
дращят книгите си в глуха самота и спарена завист
- Учите и завършвате театрална режисура във ВИТИЗ в най-неопределеното и най-еуфорично време – началото и средата на 90-те. Какво се случваше тогава в Академията?
- Времето, в което учих, беше вдъхновяващо. Тогава бяха студентските стачки, които свалиха от власт първо президента Петър Младенов, а година по-късно – министър-председателя Андрей Луканов. Учехме се да бъдем не само актьори и режисьори, но и свободни граждани.
- Вие едва ли сте бил от по-кротките във випуска, така че с кого вършехте белите?
- Вършехме ги всички заедно. В началото на 90-те бяхме опиянени от свободата и умеехме да й се радваме.
- На какво ви научи професор Гриша Островски – за театъра и за живота?
- С него не се разбирах много и предполагам, че вината за това е била моя. Повече взех от неговия асистент – Александър Морфов. Той ме научи да импровизирам и да търся възможности за игра във всяка ситуация. Както в театъра, така и в живота.
- Разкажете за най-голямото си приключение в „Зад канала“...
- Когато си в добра среда, всеки ден има приключения. Фелини казва, че снимането на филм трябва да прилича на излет с приятели. Аз съм се чувствал точно така. В Малък градски театър “Зад канала” директор ми беше Руси Чанев – изключителен артист, от когото винаги съм се възхищавал. Човек извън всякакви клишета. Неизчерпаем източник на идеи. Та когато поставях “Макбет”, на Руси му хрумна идеята, че щом действието се развива в Шотландия, значи тия три вещици, които се появяват и забъркват някаква магическа отвара, вероятно са дестилирали уиски. Следвайки тази логика, поканихме за спонсор на спектакъла най-големия вносител на шотландско уиски в България. Срещнахме се с търговския им представител – един симпатичен шотландец, който умря от смях, когато му разказахме, че
макбетовите вещици всъщност ще варят уиски
И каза: Добре, идеята ви е страхотна, ще спонсорирам спектакъла. И, ако позволите, искам да почерпя всички зрители на премиерата с по-едно малко уиски в антракта. Ние, разбира се, се съгласихме, човекът почерпи и това беше може би най-дългият антракт в историята на Малък градски театър “Зад канала”. Хората си пийнаха, развеселиха се и влязоха за второ действие чак след половин час. Но пък на финала на представлението се скъсаха да аплодират. Ние се ласкаехме, че е заради качествата на спектакъла, но аз и до днес подозирам, че е било най-вече заради ефекта от уискито.
- Във Военния театър пък сте изпълнявали и дълга към родината...
- Там бях хем режисьор, хем войник. По онова време трупата беше поделение на българската армия. Всички актьори имаха чинове - майори, полковници. А ние с Ненчо Илчев, Иван Бърнев и Стойо Мирков бяхме редници и отбивахме военната си служба. Аз поставих "Били лъжеца", а същевременно бях статист в спектакъла "Опит за летене" на Крикор Азарян. В сцената, в която героите от Радичковата пиеса, летейки с балона, срещат душите на мъртвите си роднини, ние трябваше да изобразяваме въпросните души.
Изкарваха ни изпод сцената с асансьор
осветяваха ни с ултравиолетови лампи, звучеше някаква мистична музика, а ние държахме големи кръгове от бял плат и ги поклащахме някак си "душевно" и безплътно. Азарян, кой знае защо, викаше на тия платнени кръгове "саръци" и режисьорските му указания към нас се свеждаха до не особено поетичната команда "Момчета, разтресете ги малко тия саръци, бе". Та оттогава винаги, когато някой ми заговори за човешката душа, аз си представям един сарък, който трябва да се тресе енергично.
- Кой ви е бил най-обиден сред хората, чиито образи имитирате изключително смешно в актьорската вечер на шоуто?
- Това е много тягостна тема. В България повечето публични личности не носят на майтап. Така и не могат да схванат, че политическата сатира е задължителен елемент във всяко демократично общество. Тесногръди са и приемат шегите като лична обида. Наскоро Марешки се беше докачил, че го имитирам. Вежди Рашидов постоянно страда, че Краси Радков го играе. Явно нямат чувство за хумор. А Марк Твен е казал, че ако човек няма чувство за хумор, той най-вероятно няма никакви други чувства. Разбира се, има и широкоскроени хора, които
приемат спокойно шегите
по техен адрес - например президентът Петър Стоянов. При едно гостуване в шоуто той ентусиазирано се включи в скеч с Виктор Калев, който го имитираше много сполучливо.
- Блазни ли ви политиката?
- Не. Блазни ме свободата.
- До къде, според вас, ще стигнат или ще свършат протестите?
- Надявам се да не свършат. Ако протестите свършат, значи е свършило достойнството.
- Кой надделява у Сиромахов – добре информираният песимист или артистът?
- Няма противоречие между тях. Живеят в хармонична симбиоза и нестихваща взаимна ирония.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
