- Издаде книга за Толстой. Защо се захвана с него? И защо според теб той, макар често обявяван за най-великия на всички времена, е сякаш недотам четен днес?
- Мотивацията за повечето начинания на тоя свят е нещо просто. Писателят разказва истории. Някои разказват по-добре. В един момент от израстването си като читател, аз стигнах до извода, че Толстой разказва истории по-добре от повечето други писатели. Може би най-добре – това е спорно, разбира се, но често имам такова чувство. Освен това той се намесва. При други гении преимуществото е в обратното, че не се намесват – всъщност това е прословутата полифония при Достоевски: авторът не ръководи парада, а имаме равнопоставено многогласие между всички герои. При Толстой няма такова нещо, там е ясно, че той, разказвайки, стои гордо на върха, най-отгоре върху романовото здание и говори най-авторитетно, съди, жесток е. На много хора това не им се нрави. Мен ме впечатлява. Защото Толстой оставя героите си да говорят и да се развиват, но той също има много какво да каже и не си го спестява. Особено в късния период, с който се занимавам. Той е нещо много особено – имаме си работа с гениален писател, който от духовните си позиции вече дори отрича литературата, но продължава да я създава, не може да спре да съчинява. Ако трябва да го кажем с една дума и тя да не е „гений" (защото се подразбира), то бихме могли да кажем: чешит. Струва си да се изследват такива хора.
- Защо всички тези персонажи – Пиер Безухов, Наташа Ростова, Расколников, княз Мишкин, „дамата с кученцето", Ана Каренина, упражняват толкова мощен ефект върху нас? Все още изглеждат абсолютно непоклатими, „съвременници на всички епохи", каквато е дефиницията за класиката. И обратното – какво се е променило след тях? На премиерата на книгата се пошегува, че в съвремието ни Ана Каренина просто би отишла на психотерапевт, който да й каже, че това е нормално, че тя ще се справи, просто е заобичала друг и няма нужда въобще да се стига до ексцесии...
- Великата литература е неизбежно съвременна, тъй като проблемите, разгледани в нея, не са качествено различни от нашите. А какво се променя? Струва ми се, че етическите дилеми са същите, но житейският подход към тях се опошлява в посока на бързото, практично решение. Изглежда, че ние днес повече се страхуваме от това да поемем вина и правим всичко възможно да не се чувстваме виновни, засрамени, отговорни. Оправдаваме се виртуозно. Бъди щастлив бързо, на всяка цена, през цялото време, не се натоварвай с мисли, които не ти харесват. Има нещо пошличко в това, нещо евтинко. Естественото състояние на всеки от нас е да търси щастието – но то се търси като в интересен и велик епос, а не като в реклама на прах за пране. Набоков говори много интересно за пошлостта. Обяснява, че например следната картинка е символ на пошлост: отваряш списание и гледаш снимка на семейство, което току що си е взело нов хладилник, да речем. И от цялата композиция лъха едно такова щастие, че свят да ти се завие – мама пляска с ръце, децата наредени с отворени усти, кучето в краката им, а леко встрани гордо стои таткото, който е осигурил тоя изумителен комфорт. Къде е пошлостта тук? В самата идея, че покупката може да ти дари такова висше щастие, да облагороди живота ти. Не може. Човек е способен да постигне истинско щастие по един единствен начин – през друг човек. Когато обича и е обичан. Сам може да постигне някакво спокойствие, удовлетворение, удоволствие, което не е малко. Но не и автентично щастие.
Понякога не е лошо да приемем, че ни е кофти – тогава се замисляме как да оправим нещата, тогава може и да създадем нещо. Това състояние е известно също и като блус.
На въпроса ти за тези конкретни герои от руската класика – те са много различни, разбира се, не можем да ги взимаме наедро. Но ако търсим общото, то пак е свързано с това – те просто не са пошли. Не търсят лесни решения. Страдат, борят се, падат, пак стават, самобичуват се, опитват нещо. А животът, разбира се е, е ужасно пошъл в сравнение с добрата литература. В нея Расколников се измъчва след деянието си. А в живота тукашните расколниковци ритат старици по спирките и всичко продължава.
- Намирал ли си за себе си обяснение защо през 19-ти век в руската литература има подобно струпване на гении, при това съвременници един на друг?
- Аз го отдавам на необходимостта на тази литература да наваксва бързо. Тя няма традициите на западноевропейската. В някакъв смисъл е нейно дете. И в един момент талантливото дете за кратко време се захваща с това да догони родителите си по постижения и само́ да стане законодател на литературната мода. А, естествено, е взело всичко от тях – жанрове, теми, проблеми, похвати. Взема ги, но ги прави някак особени – свои. Вижте Пушкин – взема от лорд Байрон, но го прави друго. Създава и онегинска строфа, която пак е нещо различно – сонет, ама не е английски, не е италиански. Нещо друго е.
През XIX век наистина тече забележителен процес. Вземете дори само тази великолепна седморка: Пушкин, Гогол, Лермонтов, Тургенев, Достоевски, Толстой, Чехов. Оставете си няколко секунди, за да отекнат имената им.
- Ти се занимаваш с късния Толстой: същият онзи, който към колосалните си литературни книги започва да прибавя и философски, религиозни и политически доктрини: как стои съвременния свят спрямо неговия морален компас?
- Стои зле, разбира се, което не бива да ни учудва. Той не е харесвал и собствения си век, успял е да стъпи за малко в XX-ти. А тъкмо през XX-ти, ужасно кървавия XX-ти век, все пак няколко смели мъже повярваха на Толстой – говоря за Ганди, за Мартин Лутър Кинг младши. Днес толстоевата доктрина за непротивене на злото изглежда като отживелица, но това не е страшното – тя от самото начало е изглеждала като отживелица. Въпросът е в друго – че тя не значи пасивност, а значи да обезоръжиш злото с добро. Великият, дълбок смисъл на тази доктрина е, разбира се, Евангелският смисъл. Обикновено не си даваме сметка колко сила има в него. Наистина не става дума за никаква пасивност, а за нещо друго – да сведеш злото до някакъв абсурд, до безсмислица. Да унижиш злото. Жертвата се издига морално до активна позиция... Нека не се отплесвам във философия, ще ви кажа какво ме притеснява. Днес сме пасивни спрямо злото – бързата информация ни разглези и по отношение на него, превърна злото наистина в баналност. Човек по цял ден се взира в някакъв екран, без да има представа какво точно гледа. Става му зле за Париж и в следващия момент вече му е зле за Брюксел, после за Берлин, после за Лондон. И после свиква. Ужасно е да се свиква със злото.
- В широк политически план последните две години бяха първо разтърсени от радикалността на Брекзит и избора на Тръмп, а после последва и реванша на известна нормализация, поне според либералните виждания, доведен от победата на Макрон над Льо Пен и проевропейския изход от изборите в Холандия. За какво говори обаче това политическо махало?
- Ще видим. Сега ще се случи това, после друго, пише Кавафис. Ние можем да говорим умно или глупаво за това как изглеждат нещата сега. На мен лично не ми се нрави, че се заформи някакво масово озлобление срещу фактите и истината – де що има експертно мнение, се търси под вола теле, опитват се да го подкопаят, да докажат, че не му е чиста работата. От това следва, забележи, че явно невежеството е гарант за автентичност. Ако не разбираш какви ги дрънкаш, значи си истински и неподправен. Това не е добре. Дано наистина да започне да се променя. Макрон изглежда като нормален, кадърен човек. Дава надежда.
- В тази сложна картина къде стоим ние? Има една мизерно наивистична представа, че тази тукашна държава, благодарение на собствения си неуспех, е толкова безинтересна, че е един вид между капките.
- Че е безинтересна, е вярно. Великите сили не си лягат и не стават с България на ум. Вместо да се грижим за себе си, ние обичаме да си параноясваме, че всички денонощно се занимават с нас. А не е така. Че сме между капките, виж, това мисля, че не е вярно.
- Къде отиде гражданската енергия от преди няколко години?
Провалихме се.
- Има ли нещо по-досадно от политици, които говорят за 24-ти май? Понеже празникът идва, а не знаем как да се предпазим, много клишета ще се извалят...
- По-рано говорихме за пошлостта, това е отличен пример. Политик говори за 24 май. Обяснява някакви неща за езика, извършвайки в същото време насилие над езика. Лъже. В добавка към това обикновено и не владее езика си добре. Обичаме да се шегуваме, че политиците ни не знаят чужди езици. По-големият проблем е, че мнозинството не знаят добре български.
- Беше казвал, че поезията е „тавана на езика": кое всъщност прави един език хубав и въздействащ? Каква е твоята естетическа програма?
- Едното е автентичното, ежедневно битие на езика, това, което чуваме навън всеки ден. Мелодията на речта. Ритъмът, пулсациите. Многообразието, начинът, по който хората говорят на това населено място, разликите със съседното. И второто е създаденото на този език от майстори, ролята на даровитите хора. И тук не говоря само за най-най-високите образци. И литературният канон, и парчетата на Ъпсурт обогатяват езика и го правят по-хубав и въздействащ. Просто трябва да си добър.
Моята естетическа програма... думата „програма" тук леко стряска, така че ще я извъртя. Няма да препоръчвам нищо, ще споделя къде аз търся красивото. В тоя смисъл личната естетическа „програма", която следвам, е алчна, ненаситна – търся красивото при най-различни извори, не е фиксирано на едно място. Намирам красота в книгите, в музиката, в киното, в спорта – най-вече в бокса, в пътуванията. В любовта – защото без нея всичко друго са глупости. Каквото и да е, ще изчезне, ще се прекрати, ако са езици, ще замлъкнат, напомня ап. Павел. Само тя не отпада.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
