Иван Яхнаджиев, който живее и работи между София и Рим, където е синът му Александър, не спира да рисува, но скучае за любимите си ученици от Италианския лицей. Известният художник и невръстните таланти са почти готови с поредната си съвместна творческа акция – инсталация от 5000 химикалки, копчета, елементи от бижута, която изглежда досущ като Колизеума във Вечния град. Свърши ли извънредното положение, ще покажат произведението си на широката публика. А докато това стане, малчуганите звънят по телефона на Яхнаджиев, за да си говорят и да правят планове. Сега Иван е готов и със серия от прекрасни живописни платна, които веднага след падането на мерките ще представи в столичната галерия „М имаж“, поканен от добрата си приятелка Милена Атанасова. Таченият и търсен в София и Рим маестро ще гастролира в тукашното арт пространство на дизайнерката във висшата мода на Париж, чиито авторски картини и фешън пластики са ценени по достойнство от експертите. И още нещо - Яхнаджиев неотдавна подкрепи младия поет Явор Янесовски, създавайки чудесни илюстрации за дебютната му книга с лирика "Чакани вселени".
Ето какво сподели още Яхнаджиев за „Стандарт“.
- Господин Яхнаджиев, докато през последните седмици пътят ви към Рим е блокиран от досадния вирус, питате ли се защо Италия пострада толкова много?
- Защото италианците са най-големите артисти на света. А този тип хора не си падат твърде много по протокол, канони, дисциплина... Колкото и да звучи като клише, именно това ни сближава с тях. Италианците живеят със своята свобода, с приятната си небрежност към проблемите на бита. Преди време кметът на Рим каза на един коктейл с журналисти: Нямаме друго освен изкуство. Но и ние не сме хора, които дават мило и драго за правилата – така че можем да обогатим философията на италианците за дисциплината и реда. Ако вземат малко от нас, ще станат още по-интересни.
- А ние, какви сме ние, според вас, в така наречения пик?
- Лесно се плашим. А после лесно ставаме безразлични. Преди години, когато предпазните колани в автомобилите все още не бяха задължителни – или по-скоро се правехме, че не са задължителни, мой приятел казваше: Защо да ги слагаме, след като така или иначе не ценим живота. Но и на мен ми минават „престъпни“ намерения през ума. Онзи ден продадох картини и мигновеният ми рефлекс беше да се видя с колеги и да почерпя. Едва на втората минута се сетих, че всичко е затворено. Празникът на общуването не се състоя. Няма кръчми – най-много да отидеш до бакалията за бисквити. Но извън шегата - всеки истински художник е повече от доволен в самотата си. За този, който създава, няма нищо по-хубаво от това той да не иска нищо от никого и никой да не иска нищо от него. Рай. А и по принцип художниците съществуваме в изолация. Колкото повече се дистанцираш социално, толкова по-автентичен ставаш, толкова по-смислен е стилът ти, толкова по-искрен е почеркът ти. Създаваш цял един собствен свят.
- Липсва ли ви сега Италия?
- Винаги ми липсва. Не само защото най-скъпото ми е там – синът ми Сашо от 30 години живее в Италия. В кариерата на всеки художник идва моментът, в който му се иска да премери силите си на друго ниво. Та аз сега, 50 години след началото, съм мотивиран тъкмо от идеята да се отдам на своето рисуване някъде из римските ателиета и да направя изложба някъде из римските галерии...
- Но не можете да се оплачете – докато Яхнаджиев младши, който също е художник, но и интервюира президенти, министър-председатели и звезди из целия свят за телевизонната си агенция, вие действате с четката.
- Да, така е – рисувал съм не само в Рим, но и в Ню Йорк, Вашингтон, Лондон – където смених гледната си точка към пейзажа, в Болоня – където изведнъж се пристрастих към пеперудите, в Сардиния – където слънцето само те води върху платното, периодично във Венеция, където миналата година на фестивала и биеналето се озовах очи в очи с Брад Пит. Много красив, сърдечен и обаятелен мъж – дори успяхме да си кажем по някоя и друга учтивост. Отворен и семпло-елегантен човек. След него трябваше да съберат червения килим, защото всеки щеше да бъде излишен и в повече. Виж, в Лондон е друга работа – там почти всички ходат рошави като премиера си Борис Джонсън и са различни от средиземноморците.
- Вие сте ученик на големия Дечко Узунов: разкажете за него...
- Първият академик сред художниците беше екстравагантен мъж. Той ме научи да пуша пури, да се движа леко и динамично, научи ме на маниери... Говореше малко на казанлъшки, но беше наясно със своята изключителност. Като всеки богат човек от света на изкуството, си позволяваше известни жестове. Дечко беше навсякъде – Людмила Живкова никъде не ходеше без него. Сега си спомням страхотна история. В началото на 70-те в София дойде президентът на Египет Ануар Садат. За да бъде имитирана възторжена тълпа от посрещачи, а после – и на изпращачи, нас, студентите от Академията, ни „командироваха“ на летището. Просто изглеждахме по-атрактивни с цветните си дрешки сред сивата тълпа. На тръгване с нас се оказа и Дечко Узунов. И когато Ануар Садат вече се отправяше към самолета, академикът тръгна с него. После разбрахме, че Людмила Живкова казала на египтянина:“ Дечко Узунов е най-големият подарък, който София може да направи на Кайро за „довиждане“. Бай Дечко се върна след месец – през цялото време живял като фараон из изумителни дворци , но каквото нарисувал там, останало за Египет.
- Коментираше ли Дечко Узунов колегите си от Европа?
- Понякога. Разказа ни за гостуването на Ренато Гутузо в София – нали се сещате, това е онзи италиански художник, който парадираше, че е голям комунист и картините му бяха пълни с партизани и червени знамена. Та бай Дечко трябвало да развежда Гутузо насам-натам, дори и на Витоша, и малко му дошло в повече. Тогава обаче наистина се дивяхме на изложбата на Гутузо у нас. Та кой от нас, бедните момчета и момичета на социализма, беше излизал на Запад, за да види шедьоврите на гениите?! Разходките из Лувъра и Прадо бяха запазени само за децата на Политбюро – не че те копнееха да видят Мона Лиза и Ел Греко. Много години по-късно, когато вече започнах да живея между Италия и България, установих, че в Рим почти никой не говори за Гутузо – не само защото е от Неапол. Но въпреки това в техния парламент е пълно с негова живопис - манифестации, пушки, окървавени площади, „трудови“ хора...
- Имат ли напоследък дамите настроение за боди арт, където вие сте истинска стихия?
- Имат и още как. Но нещо се разминаваме - канят ме на частни партита, за да рисувам върху ръцете или лицата им, а те да се забавляват. Аз обаче отказвам – това е изкуство, а не панаир. Боди артът има социално послание, не е само зрелище.
- Сред феновете на жанра някога беше и Георги Първанов...
Да, той се включи в шоуто на първия ми боди арт в София – разбира се, много преди да стане президент. Той е и един от първите хора в голямата политика, които купиха мои картини.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
