На Богоявление стават две години, откакто Иван Ласкин отлетя към рая, а близките и приятелите му продължават да говорят за него в сегашно време. Особено тъжен е Димитър Ковачев-Фънки, с когото бяха неразделни. „Болка ми е липсата на Ванката. Още не мога да повярвам, че го няма. Но не го сънувам. Най-тъжно ми по тези празници, защото с него сме имали великолепни спомени, които изскачат по всеки повод. Не мога да ги спра“.
Александра Сърчаджиева, съпругата на Ласкин, неотдавна сложи паметник от черен гранит на гроба на вечния Васко да Гама от село Рупча, когото Господ прибра на 6 януари 2018-а. Актрисата обаче рядко води там дъщерите на Иван – голямата, Люба, чиято майка е Мирослава Гоговска, и по-малката, София. През декември София навърши 10 и кака й, която е студентка, беше плътно до нея на домашния купон. "Диване на 10!", написа тогава Люба, използвайки една от любимите думи на баща им.
Вероятно Алекс няма да иска двете момичета, които се обичат като истински сестри и много страдат за Ласкин, да я придружат на гробищата. Тя справедливо е убедена, че децата не бива да се обременяват с печални ритуали. Предпочита те да четат текстовете на Иван, които той пише до последно.
„Много е хубаво да се затвориш в себе си и да пишеш – дори да излизат само фрагменти. Тогава светът става различен. Друг въпрос е, че все се намира някой да ме поокраде. Вече останах разочарован от разни личности, които пощипват от идеите ми. Но това не ме прави негативен. Аз съм положителен човек, въпреки че изглеждам доста намусен“, казвал е Ласкин пред „Стандарт“. Той не пестеше гнева си към посредствеността в съсловието.
„Най-лошото е, че младите мечтаят да се впишат в шуробаджанащината, която се шири в гилдията ни. В нея има некоректни хора, които се занимават най-вече с това да властват и да печелят субсидии, за да показват тъпите си представления, вместо да се стремят към нещо качествено. Режисьорите си ходят със своите актьори, които пък псуват „чуждите“. Когато си изморен от постоянни репетиции и представления, не можеш да правиш нищо друго. Актьорската главоблъсканица е вечна - да приемеш или да не приемеш. От години не искам да играя каквото и да било. Не мога да приемам всякакви роли. Не желая малоумни режисьори да ми казват какво да правя. Вече не ми се тича напразно нагоре-надолу по сцената – не само защото понатежах. Днес култура няма. Създаването на ценности става все по-трудно.“, беше убеден Ласкин. Той обаче беше наясно и с чепатия си нрав.
„Характерът ми пречи – повече се занимавам с грешките на другите, вместо да кастря своите. Но да те мрази някой в моя случай е като да хвърля тор на цветенцето – то си расте“. Ласкин не пестеше и коментарите за социалната действителност. „Хората са изключително ограничени. Живеем в нещастно време. Много по-лошо от комунизма – защото тогава имаше само една стена, а сега са доста повече. Грубиянщината страшно ме подтиска. Тя е отвратителна. Хора се убиват, деца загиват. Има за какво да протестираме, но не го правим. Защото сме мухи – дори не сме мухи. Защо ни управляват идиоти? Защото идиоти ги избират.“ Ласкин до последно не спираше да се тормози от вечните философски въпроси. „Опитвам се да живея праведно - общо взето по разпоредбите на Господ. Аз съм християнин. И се питам: Кой съм аз, какъв съм аз?“
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
