Известният поет Иван Ланджев приема поздравления за второто издание на много нашумялата си стихосбирка "Ти, непрестанна новина" – вест, твърде радостна по време на криза. Тя още веднъж доказва, че духът не е подвластен на каквито и да е било корони. „Не знам как стана. Тази книга ми спечели много читатели, няколко награди, та дори и двама-трима новоизлюпени врагове. Първите ме направиха истински щастлив. Те са причината за това ново издание. Те ме карат да се чувствам разбран, а не познавам автор, който не обича това чувство (ако ви каже друго, лъже безогледно). За вторите съм благодарен – не ги очаквах. Третите, обратно – очаквах ги, веднага след вторите. Не закъсняха. От първото издание мина малко време. Книгата е същата, а ние, надявам се, не сме – това е по-добрият вариант. Когато тя излезе, някои побързаха да я нарекат „любовна“ с един тон, в който се четеше „аха – хванахме го!“. Не се втурнах да ги разубеждавам, защото тя е такава, доколкото всичко в нея е написано от любов. Но тук предлогът е важен – от, а не задължително за. В тоя смисъл всяко стихотворение на света е любовно, защото любовта е причина, дори когато не е тема. Тя е, да го кажем по-помпозно (като за ново издание), онтологичен фундамент на света. И всеки, който би спорил с това, следва да обърне внимание на факта, че все пак се е родил. Любовният и творческият порив са – вярвам го безрезервно – в основата си едно и също нещо. Нямам задоволително обяснение защо, но нищо друго в живота не ме е вълнувало и не спира да ме вълнува толкова, колкото въпросите на сърцето. Убеден съм, че и езикът е един от тях. Затова са всичките различни заигравания с формата в тези стихотворения, всички намигвания и диалози с любими мъртъвци. Не от постмодернизъм (сакън – аз и досега не знам какво точно значи) и не от стремеж да се правя на умен – не успявам така или иначе. От любов към езика е. А също и защото без книги авторът на тази книга би бил едно нищо. А може би е и защото поезията изобщо се занимава с това – да предава пряко новини от миналото“. Ето какво сподели още поетът пред „Стандарт“.
- Господин Ланджев, във време на прагматизъм и страх от вируси се появи второ издание на вашата стихосбирка "Ти, непрестанна новина" - желанието за поезия означава ли желание за повече любов и изкуство?
- Да те преиздадат, е решение само на читателите и на никой друг – благодаря, че книгата им се е сторила достатъчно важна, за да се свърши първият тираж и да се стигне до нов. А моментът на второто издание е съвпадение – като всичко останало, откакто вирусът дойде. Просто пандемията съвпадна с живота ни. Ако приемем, че поезията е опит от хаоса да направиш хармония - някак си да обяздиш хаоса, то има известна логика в това сега да имаме нужда от поезия. А от любов имаме нужда винаги. Дори не се наемам да кажа нещо гръмко като „сега, повече от всякога...“ Защото какво значи „повече от всякога“? Не – винаги, винаги. Одън в едно от най-известните си стихотворения пише „Ние трябва да се обичаме или да умрем“. След години го редактира: „Ние трябва да се обичаме. И да умрем“. Мисля, че поправката му е правилна.
- Не е ли гадна ирония това, че вселената "короняса" човечеството, за да се сети поне известен процент от него за тоталната подмяна на ценностите?
- Ирония, разбира се, присъства, но е важно да си даваме сметка, че не е умишлена. Човек намира успокоение в това да посочи някаква закономерност – оттам се излюпват и всички конспиративни теории: „Ето, едни хора са го решили това нещо и така те ще спечелят...“ И не знам си какво. Или пък: „Това е наказание за човечеството“ и т.н. Не – това е нелепост. Това е страшна глупост, която просто не зависи от човека. И ние сме много обидени от тоя факт. Не искаме да си признаем колко чупливи сме, колко недонаправени, недоизмислени същества сме. Приели сме отдавна ролята на господари, но не може да си господар на нещо, в което си заварен. Ние сме заварени в живота, във вселената, в природата. И във всеки един момент, както си правим планове да скокнем до Халкидики тоя петък или да си купим нов телевизор, понеже старият е 42 инча, а страшно много ни трябват 65 инча, може да се появи някаква пълна глупост, способна да ни убие. И ако има някаква поука от това, тя не е, че тайни общества ни манипулират или природата ни има зъб. Не, природата не се интересува от нас. Ние живеем захвърлени в нещо необуздано и непредвидимо, красиво, но и ужасяващо – да го кажем „ужасно красиво“ - насред стихийни сили и на макро, и на микро ниво. Нищо от това не е започнало с нас и няма да свърши с нас. И ние трябва да сме благодарни, че ни е даден билет за живота, че имаме паспорт за тоя свят. Защото няма нищо по-интересно и по-вълнуващо.
- Стратезите на приложната психология тръбят, че настъпва промяна - в какво, според вас, би трябвало да бъдем и да станем различни?
- Скоро гледах по телевизията как един обясняваше, че това се случвало, защото сме станали твърде големи консуматори. И в тоя момент операторът мина на близък план и фокусира върху часовника му – не знам на колко глоби за излизане в парка се равняваше, но лъщеше яко. Нищо против хубавите часовници. Но с проповедите трябва да се внимава, човек се опива, като говори. И по тоя човек, и по собствената си физиономия в огледалото съдя, че промяната е желателна, но ... малко вероятна. Да, в момента светът не е същият и не е нужна особена проницателност, за да го видиш. Но да се говори убедено, че „никога вече няма да бъде същият?“ Защо? Не мисля, че настъпва промяна в човешката природа, защото не е настъпвала никога – и след бубонната чума, и след двете световни войни. Това, което е вътре в нас, не се променя. Историята на цивилизацията е по-скоро история на облеклото, на техниката, на оръжието – сега носим по-удобни дрехи, пътуваме по-бързо и можем по-лесно да се убиваме едни други. Но по-различни ли сме отвътре в сравнение с предците си? Не мисля. Ясно е, по-малко хюбрис трябва (справка: Икар, Фаетон), но дали ще се случи и след вируса – надали.
- Какви размисли и страсти ви споходиха около Възкресението?
- Мисля, че истината за Възкресението е истина достатъчно проста и ясна за всички ни. Ще се опитам да я споделя така, както я чувствам. Не ми се спори с най-ревностно вярващите – говоря за атеистите. Техният догмат за нямането на Бог е най-радикален. Не мисля и че истината за Възкресението може да се види върху натежалите от злато гърди на поповете. А истината е красива, вестта е вечна, новината е, ако ми позволите заигравката – непрестанна: жестоката тайна на човешкото страдание се разгадава, освещава се от Христос, за да се превърне в радостна новина за целия човешки род. Това е Великден. Вестта за Възкресението е за нас – за мен, за теб, за всички. Христос умира за нас. Не умира символично, метафорично, а умира физически, в несравними мъки. Вижте картината на Николай Ге „Разпятие“. Когато осъзнаем колосалното значение на тази жертва (породена, напомням, от Любов, не от друго), тогава Възкресението става неизбежно.
- Би трябвало да ви питам пишете ли стихове в социална изолация, но нима може да има друг вид писане?
- Това е по принцип формулата на писането – създаваш нещо в самота и то става достояние на всички хора. Започнал съм някакви стихотворения, но все още нищо, което да мисля за добро. Пиша доста фрагменити, нахвърляни записки... Може би изреченията сега също трябва да спазват дистанция – в това отношение стиховете и фрагментите изрядно спазват мерките.
- Какво четете напоследък?
- Ами това – много, много фрагменти. Василий Розанов, „Апокалипсисът на нашето време“ (не че нещо, така се казва томчето), Емил Чоран, „Шемет на скептицизма“, писмата между Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви, препрочетох „Мисли“ на Паскал, бележниците на Веничка Ерофеев, записките на Константин Павлов, Лев Шестов...
- Каква музика слушате?
- Само музика, която забранява отчаянието. Много джаз, хип-хоп също. Това са форми, в които свободата е условие и дори когато темата е тъжна, стилът те повдига нагоре. Не може да слушаш Майлс Дейвис и да се отчайваш. Той е готин, дори когато е тъжен. Има свобода, която те кара да й подражаваш. Такава най-много обичам.
- Какво превеждате и защо точно това превеждате?
- Превеждам любими поети от английски и руски. Винаги съм искал и не ми е оставало време. Йосиф Бродски, Уистън Одън. Дерек Уолкът също... Защо го правя? Защо правя каквото и да е – интересно ми е. А и мисля, че е най-добрият начин да се потопиш в дадено стихотворение изцяло. Разбира се, правя го и за хората – ако и на тях им е интересно, ще четат. В средата на март, в първите дни от извънредното положение, преведох едно на Бродски от 1970 г., „Не излизай от стаята“. Впрочем, доста автоиронично стихотворение, но странно свързано с днешния контекст. Хората откликнаха доста на превода, явно са имали нужда да го прочетат. Благодаря им.
- Как мислите - дали писатели ще възпеят "вируса"?
- Журналистите винаги са преди писателите. Ще ме прощавате, че го казвам точно във вестник, но медиите проявяват много странен фетишизъм по отношение на такива ситуации – нещата и без това са сериозни, но те ги представят още по-злокобно, морбидно и катастрофално. И усещам, че им харесва. Все пак, това е за предпочитане пред информационното затъмнение. Писателите ще дойдат после. Като се замисля, те рядко са „сега“. Когато пишат, обикновено са два типа – или предсказват, или си спомнят. И в двата случая предупреждават, но рядко някой ги чува навреме.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
