Великият Макс фон Сюдов и испански студент по икономика са сред влизалите в образа на Божия син
Представянето на Исус винаги е изкушавало кинаджиите. Чудодейното му раждане и още по-чудодейното му възкресение, Тайната вечеря, Разпятието оживяват на лента в различни времена. Вече цял век образът на Спасителя не слиза от екрана.
Най-ранният тематичен филм е "Страданията на Христос" (1897) на французина Леар, последван от "Христос, ходещ по водата" (1899) на сънародника му Жорж Мелиес, признат днес за патриарх на седмото изкуство. Всяка епоха прибавя щрих към лика на Христос. Сред открояващите се заглавия през 50-те е "Бен Хур" (1959) на Уилям Уайлдър. Всъщност това е най-награждаваният филм в историята. Притежава 12 статуетки на Американската киноакадемия - за филм, режисьор, актьор - Чарлтън Хестън, оператор, за екипа от художници, за проектантите на гигантските декори. "Крал на кралете" (1961) е слабо позната у нас кинотворба, режисирана от знаменития Никълъс Рей, широко известен с излъчвания и по телевизията "Бунтовник без кауза". В ролята на Исус е Джефри Хънтър, станал много популярен след участието си в телевизионния сериал "Стар трек". Лъскавият холивудски епос "Най-великата история, разказвана някога" (1965) на Джордж Стивънс се запомня преди всичко с живия образ на Исус. Великият швед Макс фон Сюдов го представя като благороден, скърбящ и мистичен аскет.
Двама от патриарсите на неореализма стават родоначалници и на движението, използващо символиката на християнството, за да поставят остри социални проблеми. "Раждането, пътят, изпитанията на една политическа идея" - така Пиер Паоло Пазолини определя темата на своя "Евангелието по Матея" (1964). В този шедьовър Христос е изтормозен, с дълбоки и проницателни очи. Пазолини обаче не проповядва неговите идеи, нито пък го възхвалява, а просто се опитва да документира прочутата история. Неслучайно за повечето от основните персонажи наема непрофесионалисти, а за някои от типажите използва местни хора. Всяко лице, което виждаме на екрана, е невероятно изразително - това допринася за подсилване ефекта на достоверност, доближавайки го по сила до документалното въздействие. Филмът е номиниран за три оскара, отличен е със специалната награда на журито на кинофестивала във Венеция през 1964-та. В ролята на Исус е испанският студент по икономика Енрике Ирасоки.
Дълбоко религиозният Роберто Роселини също посяга с уважение към образа на Спасителя. Неговите филми "Деянията на апостолите" (1968) и "Месия" (1975) са част от образователна поредица за телевизията. Друг прочут италианец, Франко Дзефирели, прави през 1977-ма може би най-популярния и зрелищен филм за Христос - "Исус от Назарет".
Мини сериалът с продължителност 382 минути е сред най-високо оценяваните класически екранизации на Евангелието. Там Христос е "бяло платно, върху което публиката може да изрисува своята собствена представа", казва режисьорът. Ролята на Христос е поверена на британския актьор Робърт Пауъл, а останалите библейски персонажи са пресъздадени от британски и холивудски звезди - Ан Банкрофт (Мария Магдалена), Кристофър Плъмър (цар Ирод), Майкъл Йорк (Йоан Кръстител), Оливия Хъси (Дева Мария). Галерията в суперпродукцията е допълнена от изключителното присъствие на Клаудия Кардинале, Стейси Кийч, Лоурънс Оливие, Антъни Куин, Род Стайгър.
Контракултурата на хипитата се оглежда в "Исус Христос - суперзвезда" (1973) на Норман Джуисън. Спасителят е бунтар. Действието следва каноничното Евангелие, разказващо за събитията, станали през последната седмица от живота на Исус до разпъването му на кръста. Тед Нийли е великолепен като Христос. Двамата с Карл Андерсън (Юда) са номинирани за "Златен глобус". Преди този филм рок операта "Исус Христос суперзвезда" е позната на публиката като музикален албум, в който партията на Исус изпълнява Йън Гилън.
"Исус" на Джон Криш и Питър Скайс (1979) е сред най-превежданите и въртени филми по темата в света. Причините се коренят в неговата автентичност, точност и внимание към всяка подробност в библейския текст. "Сценарият, диалозите и действието са изградени изцяло по Светото евангелие от Лука. Преди да започне филмирането в Израел, в продължение на 5 години бяха извършени задълбочен анализ и подготовка. Проведени бяха консултации с археолози и теолози. Специални работилници изготвиха репродукции на керамика, инструменти и дрехи от първи век", разказва един от режисьорите.
Поради нуждата от автентични лица, за 45-те по-главни роли и за петте хиляди статисти са избрани хора от Средния Изток. Брайън Дийкиън от Кралския шекспиров театър е посочен между 1000 поради таланта си с простота и благоговение да претвори живота на Исус.
Един от най-неортодоксалните образи на Спасителя предлага Мартин Скорсезе в "Последното изкушение на Христос" (1988). Лентата е по оспорвания, но великолепен едноименен роман на Никос Казандзакис. Маестрото на камерата представя живота на Христос достъпно дори за онези, които никога не са посещавали църква. Христос е обрисуван като грешник, изпълнен със съмнения, но все пак осъзнаващ отговорността да бъде Месия. Уилям Дефо великолепно успява да внуши, че неговият герой е подвластен на слабостите и изкушенията, пред които се изправя всеки човек. В ролята на Юда е Харви Кайтел.
Дръзката лента взриви инак равнодушното общество на международния кинофестивал във Венеция през 88-а. Намеси се и Ватиканът. До анатемосване не се стигна, но стана ясно, че Светият престол не е очарован от творбата. Независимо от противоречивите оценки за "Последното изкушение на Христос", Скорсезе за пореден път бе предложен за "Оскар" за най-добър режисьор. Филмът има и две номинации за "Златен глобус" - за превъзходната музика на Питър Гейбриъл и за най-добра актриса (Барбара Хърши) в поддържаща роля. Две години преди блестящото си превъплъщение в образа на Юда, Харви Кайтел изпълнява запомнящо ролята на Пилат Понтийски в "Разследването" на големия италиански режисьор Дамяно Дамяни. Обезпокоен от разпространението на новото учение сред бедните слоеве на населението, римският император Тиберий изпраща в провинция Юдея свой специален емисар - Тит Валерий Таурус (Кийт Карадайн). Той търси тялото Христово, считано за откраднато от учениците му. Постепенно Таурус стига до осъзнаването не само на невъзможността, но и на безполезността на своето издирване. Той е склонен да приеме схващането на първите християни, че Христос трябва да се търси не в едно лице, а във всички хора.
"Исус от Монреал" предизвиква фурор на кинофестивала в Кан през 1989 г., спечелвайки две награди - на главното и на екуменическото жури. Превъзходна канадска продукция на Дени Аркан разказва за малка актьорска трупа, опитваща се да вдъхне нов живот на Евангелието. Лентата, изтъкана от хумор, интелигентност и чувствителност, хем дава оригинална интерпретация на евангелския сюжет, хем е остро критична към съвременното общество.
"Страстите Христови" на Мел Гибсън (2004) също предизвика остри критики и овации. Сценарият на силния и прочут със своята жестокост филм е създаден по текстове от библейските евангелия на Матей, Марко, Лука и Йоан. Мел Гибсън засне творбата си по същите места, където навремето е работил и Пазолини, а героите му говореха на мъртвия арамейски. Всеки ден преди началото на снимките Мел е давал време на хората от екипа си, за да се молят. А те са били от различни религии, разказаха Христо Шопов и Христо Живков, които изиграха Пилат Понтийски и Йоан. Джим Кавизъл беше Исус.
Тарковски - християнският проповедник
Възкресението като метафора за духовното прераждане е от най-благодатните в киното.
До нея обаче се докосват само майстори като Андрей Тарковски. Един от първите независими творци в съветското изкуство, когото светът причислява в компанията на гениалните кинаджии Ингмар Бергман, Микеланджело Антониони и Федерико Фелини, успява в ретроградното време на социализма да използва библейски мотиви в творчеството си. За него животът е немислим без духовност и това се вижда още в "Андрей Рубльов", заснет през 1966-а, но излязъл по екраните 5 години по-късно.
Първоначалното заглавие на лентата е "Страсти по Андрей". Героят е действително съществуващ руски иконописец от края на XIV и началото на XV век. Историята разказва за княжеските междуособици, татарското нашествие, но също и за изкуството и за създателите му. За вярата и безверието. В него за първи път в съветското кино са пресъздадени сцени от живота на Исус. Освен това се изографисват църкви, отливат се камбани, звучат цитати от Библията. Тарковски е и сценарист с друг голям Андрей - Кончаловски.
"Соларис" (1972) пък напомня библейската притча за блудния син, представена от Тарковски като вселенско примирение на Бога с човека. Мотивът за саможертвата в името на духовното възкресение се откроява и в "Носталгия" (1983), както и в последната му творба, "Жертвоприношение" (1986). Във всичките си филми прочутият руснак, който умира през 1986 г. в Париж на 54, се опитва да покаже, че светът прелива от чудеса, които не забелязваме, защото сме загубили вярата си в Бога. "Сталкер" (1979) е точно подобен красив пример. Той разказва за метеорит, паднал в района на неголямо селище и причинил малък Апокалипсис. Започват да се разпространяват слухове за странни явления в мястото на катастрофата. Изчезват безследно хора. Тогава жителите ограждат "Зоната" и поставят часови около нея. Нищо обаче не може да спре любопитните. Разнася се мълва за особено място, наречено "Стаята на желанията". Според фолклора на "Зоната", ако някой успее да преодолее коварните й капани и се добере до "Стаята", желанията му ще се сбъднат. Авантюристи и отчаяни хора се стремят да проникнат в нея. Техни водачи са сталкерите. Те обаче не бива да имат користни цели, нито пък могат да се възползват от чудото. Тяхното щастие е да правят другите щастливи. Но рискуват живота си и пренебрегват семейството си. "Както е известно, човекът е създаден по образ и подобие Божие - тоест притежава свобода на волята, склонност към създаване. В последно време все по-често се питаме: а не е ли грях въобще творчеството? Но нали тъкмо то подсказва, че всички сме творения Божии и имаме общ Отец? Коя е причината за тази, бих казал, кощунствена мисъл? Защото кризата в културата през последното столетие доведе до там, че художникът може да мине и без особени духовни концепции, разчитайки единствено на своя инстинкт за творчество. Много художници започнаха да се отнасят към дадения им талант като към своя собственост, което пък им вдъхна увереност, че талантът им не ги задължава с нищо. Това именно обяснява бездуховността, която цари в съвременното изкуство, изразяваща се или във формалистични търсения, или просто в стока за продан". Това изрича Тарковски в лекция за Апокалипсиса, която изнася през 1981 г. в Лондон в катедралата "Свети Джеймс".
Филмите трябва да помагат на хората да се променят духовно и да израстват, повтаря често големият режисьор. И може би поради мащабността на тази задача неговите творби невинаги са разбираеми за широката публика, предпочитаща занимателните сюжети.
Тарковски съзнателно избира трънливия път на християнски проповедник - неизминаван от никой друг преди него не само в съветското, но и в световното кино. В атеистична държава като Съветския съюз той се осмелява да говори за Бога и да призовава към покаяние и възвръщане на изгубената вяра. Защото може би най-голямото престъпление на марксизма-ленинизма спрямо народите, управлявани в негово име, по думите на писателя Фьодор Абрамов, е унищожаването на религиозността на хората."
"Покаяние" за загубената вяра
"Човек е раздвоен от мига, в който е изял забранения плод и е познал доброто и злото. Но това не е голям грях. По-големият е, когато съзнанието е раздвоено, когато загубиш вярата, когато носиш кръст, а проповядваш атеизъм. Когато не мислиш за най-главното - кой си ти всъщност, заради какво живееш, в какво е смисълът на твоето съществуване".
Репликите и темите са от шедьовъра "Покаяние" на Тенгиз Абуладзе (1984) - последната част от трилогията на прочутия грузински режисьор, посветена на историята на страната му. Той снима "Молба" през 1968-а и "Дървото на желанията" през 1976-а. Разказът е за безумието на комунизма, показано през съдбата на сталинистки палач, неговите жертви и техните деца. Филм е за участта на пречупените, но запазили достойнство хора, за покаянието, за живота и смъртта. Всъщност това е универсален прочит за величието и падението на личността, за дълбокото отчаяние, за непреклонността да бъдат защитени справедливостта и ценностите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
