„Поразените“, дългоочакваният роман на Теодора Димова, ще бъде представен за първи път на 30 август на „Аполония“ в Художествената галерия на Созопол. За творбата ще говорят професорите Михаил Неделчев и Веселин Методиев. Известната писателка разказва историята на три жени и едно дете, които губят своите мъже и бащи, поразени от тоталитарния режим, установил се у нас чрез съветската окупация след преврата на 9 септември 1944 година. Тя ни връща към един от най-тъмните периоди в нашата история. Нейните герои вървят в леденото февруарско утро към мястото, където са избити близките им. Вали сняг. Жените не говорят. Напомнят на черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на обичните им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен… „Всички ние, родените преди 89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни. Но поразени ли са наистина „Поразените”? Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете. В какво се изразява поражението и в какво победата? Свети апостол Павловата прочута фраза звучеше през цялото време в главата ми: „…силата ми се в немощ напълно проявява”. Кой е по-силен в очите на Бога – този, който кротко плаче в себе си, или онзи, който безсрамно тържествува?”, коментира Теодора Димова. Ето какво още сподели тя за „Стандарт“.
- Госпожо Димова, защо сменихте работното заглавие "Яма" с "Поразените"?
- Минах през много заглавия. Работното, оригиналното, около което е изграден сюжетът на романа, беше „Черните мироносици”. Но си дадох сметка, че „мироносици” е сравнително непозната дума - освен това смисълът й се обръща, така че това заглавие щеше да буди недоумение. А „Яма” ми се стори крайно, окончателно, без по-нататъшно развитие. Докато „Поразените“ продължават да живеят - живеят с поразата, с белезите, с поражението, но продължават.
- Що за личности са героините в новия ви роман?
- Те са представители на интелигенцията и на средната класа по време на деветосептемврийския преврат през 1944 година. Съпруги са на писател, свещеник и предприемач. Съдбите им си приличат по това, че мъжете им са убити, а те продължават сами да се справят с отглеждането на децата, с изселването, несгодите, трудностите. Всъщност
това е поколението на моята баба
Тогава тя е била на 44 години. Опитвам се да възстановя и да предам нейното светоусещане, възпитание, отношението й към другите.
- Казвате, че историците са свършили работата си, анализирайки периода след 9 септември 1944-а, но как се ориентирахте в документалните писания, как отсяхте автентичността на фактите сред манипулациите?
- Най-трудното беше да се отърся от манипулативните лъжи, набивани в главата ми, да повярвам на фактите. Всъщност това ми отне най-много време. Най-много ми помогнаха срещите и разговорите с хора, които лично са преживели драматичните събития. Историята е ценна не като статистика, а като лично преживяване. Оттам нататък числата, датите и обобщенията имат смисъл.
- Българската интелигенция, която е унищожавана методично при всички режими и правителства, е почти довършена след 9 септември – какво разбрахте още за този процес, докато правихте проучванията си за книгата?
- Четох много исторически изследвания, отне ми много време, беше ми трудно и тежко. Затова писах романа много бавно, дълго. Българската история е пречупена. Българската душа е удушена. Днес ние живеем материалистично, защото сме изгубили много от ценностите, които са ни били присъщи векове наред. Толкова масово и целенасочено унищожаване на интелигенцията не е имало през друг период. Цялата българска история беше ревизирана и фалшифицирана и по идеологически стандарти.
Най-малкото отклонение беше санкционирано
Българската интелигенция беше не само физически избита, но и духовно осакатена.
- Хрониките, които сте изследвали, за да напишете „Поразените“, със сигурност са изключително тежки за понасяне, защото разкриват цялата безнадеждност, на която сме обречени – от къде намерихте сили, за да стигнете до края?
- Когато стъпиш на един път и тръгнеш по него, вече няма как да се върнеш. Неведнъж ми се искаше да се откажа от писането на този роман, да го зарежа, защото действително ми беше много трудно. Но как бих се чувствала? А, не, това е тежко, отнема сили и енергия, депресира ме, най-добре да се откажа - как се живее после със съзнанието, че си се отказал, защото е било тежко?
- Може би заради всичко това творците сякаш винаги ги е било страх да се връщат към 50-те...
- Нашите поколения са невидимо травмирани от онези години. Никой не иска да се връща към травмите. Но не, не е по-лесно да се живее, когато държим очите и сетивата си здраво затворени, трябва да изговорим раните, да ги разкажем, да ги артикулираме. Ние трябва да се освободим от травматичната памет за соца. Сега, когато вече знаем истината за трагичния обрат на българската история през 1944 година, за мен най-чудовищното е лъжата, която сме учили в учебниците по история, по която са ни изпитвали, поставяли са ни оценки, без да имаме възможност да погледнем по начин различен от официалната пропаганда.
- Надявате ли се с романа да промените мисленето и представите на читателите за онази епоха?
- Ние можем да отчитаме влиянието на литературата единствено върху отделния човек. Не можем да очакваме от нея да промени нагласите към историческите събития. Не си поставям за задача да пренаписвам историята, а
просто изразявам своята позиция на страната на истината.
- Получихте наградата „Христо Г. Данов“ на метри от складовете, вдъхновили баща ви, великият разказвач Димитър Димов, за „Тютюн“ – до каква степен прехвърляте мост между неговия роман и вашия?
- Не може да става и дума да има нещо общо между двата романа, разбира се.
- Няма съмнение, че обобщенията винаги са в повече и звучат наивистично, но все пак – дали някога ще си вземем поука от големите ни провали като нация?
- Това е труден, мъчителен и бавен процес. Осъзнаването на собствените грешки е най-трудно.
Винаги е по-лесно друг да е виновен
Така се поражда отмъстителност и злото се възпроизвежда. Оневиняването на себе си е част от инстинкта за самосъхранение, но самокритичността е процес отвъд инстинкта и води до духовно издигане.
- В кои моменти изпитвате непреодолима емоционална и физическа необходимост да седнете и да пишете – успявате ли да си обясните необяснимото?
- Когато дадена тема ми стане крайно интересна, така че да не мога да се откъсна от нея, така че да ме всмуче в себе си. Дадена тема или ситуация, или човек.
Все едно съм уловена с ласо
И колкото повече се дърпам, толкова повече се оплитам. Трябва да приема онова, което ме е заинтригувало, да му се подчиня, да се съсредоточа, да започна да изследвам. И да пиша.
- През последните години християнската вяра е водеща тема в творбите ви – кога и защо осъзнахте необходимостта да потънете в нейния смисъл, в нейните послания?
- Сега - от дистанцията на времето – ми се струва, че винаги съм вървяла към вярата. Всъщност ми се струва, че това е най-съкровеното в нашия живот – пътят към храма. Той е различен за всекиго така, както всички имаме различни лица. Някои осъзнават вярата по-рано, други по-късно, трети – съвсем преди края. Ако срещата не се случи, все едно си вървял по път, който не извежда никъде. Вярата има десетки и десетки пластове, тя се приема на интуитивно ниво, но трябва да се осъзнае, да се изучава, да се чете, да се осмисля. Едва тогава светът се намества, едва тогава се проумяват целта и смисълът на живота.
- Мислите ли, че Господ дава на всеки точно толкова, колкото той може да понесе?
- Изглежда е точно така. Ако не се съгласим, че е така, не можем да променим нищо. Ако се съгласим, бремето ни става леко. Не намалява неговото тегло, а се увеличават нашите сили.
- Как, според вас, литературата и читателите да се опазят от продукцията на графоманите, които се наричат „писатели“? Не е ли сбъркано и неморално да се секат дървета, за да се произведе хартия, върху която да се отпечатат текстове, от които няма нужда?
- Сгромолясването на критериите е характерно за света, в който живеем. Изглежда литературата набра престиж, особено висок престиж, щом всеки се стреми да издаде книга.
Читателите се изгубват
в новите заглавия
не могат да се ориентират сред книжния пазар. По-добре е да се секат гори, отколкото да се налагат забрани. По-добре е да се издават графомански романи, отколкото да се налага единствена правилна линия.
- До къде стигнаха кичът и пошлостта в БГ жанровете?
- Не се наемам да отговоря, нямам сили да чета пошли текстове. Това е работа за критиците, те да му мислят. Животът е толкова кратък, а има толкова много хубави неща, които трябва да бъдат прочетени.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
