Художникът, кърмен от предците на българския дух

Изкарва насъщния си като учител, завещава цялото си творчество и имущество на родния Пазарджик

АВТОР: Екатерина Иванова, уредник в ХГ "Станислав Доспевски" - Пазарджик

Георги Герасимов е роден на 5 февруари 1905 г. в Татар Пазарджик. Израснал под топлото слънце на Тракия, край ленивите води на Марица, закърмен с разказите на майка си за чест, род и Родина, той остава до края на живота си свързан със своята земя. Това слага белег завинаги в живота и творчеството му.

Нарекохме изложбата "Лиричният поет от Тракия", вдъхновени от една мисъл на Герасимов: "Рисунката на добрия майстор трябва да бъде къса лирична поема". Докато поетът рисува с думи, то художникът разказва с образи. И трябва да си наистина добър майстор, за да хванеш зрителя за ръка и да го отведеш във вътрешния свят без принуда, така че твоят свят да стане част от неговия.

Запитвали ли сме се някога какво коства на един човек, за да стане и да е добър в попрището, което си е избрал? Много често хората, които си поставят високи цели,

плащат и висока цена за постигането им

Георги Герасимов не прави изключение.

Вместо да остане в родния Татар Пазарджик при хората, които обича и го обичат, след завършването на Държавната художествена академия (1931 г.), остава в прашната и шумна София, защото вярва, че единствено там може да развие таланта си. А когато след завършването на специализацията си в Пражката Академия за приложни изкуства (1937 - 1938 г.) го канят да остане в Чехословакия като художник график в Шкодовите заводи, отказва защото: "художникът трябва да расте на родната си земя, кърмен от предците на българския дух...". И въпреки, че изкуството изгаря отвътре, той решава да не се изхранва от художествения занаят, а почти през целия си живот работи като учител. Прави тази "жертва" защото разбира, че така ще остане независим и в творчеството му няма да има вмешателство отвън и

няма да му се налага да прави компромиси

Като всеки млад човек Герасимов мечтае за семейство - уютен дом с жена и деца. Вместо това живее сам в тясна гарсониера и въпреки няколкото връзки през живота си, загърбва идеята за семейство, защото: "творческият човек, влюбен в своята работа, не е за семейство". Семейството само ще го разсейва и ще "краде" от безценното му време...

Все "жертви" в името на личното творчество, в името на това да стане "добър майстор". А за да си добър не е достатъчно да правиш само жертви, трябва труд и труд, много труд...В дневника му е записано: "За мен нощта бе ден по-светъл и по-ясен от този, огрян от слънцето. В нощта моята душа се пробуждаше за творчество. Аз работех денонощно. През деня живеех живота на обикновения човек, зает със своите грижи в училището, за хляба да поддържам егоистичната си плът, а нощем - живота на твореца - за обществото, за народа и човечеството...".

Рисува денонощно и

създава над 6000 художествени произведения

Някак тъжно звучи началото на завещанието: "Аз, Георги Герасимов...поради това, че нямам законни наследници...".

В известен смисъл, поставяйки подписа си под документа, художникът се сдобива с наследници в лицето на цял един град, защото през 1977 г. завещава всичко, което притежава на родния Пазарджик. Този град, който носи в сърцето си където и да отиде, каквото и да прави...

Художникът наистина става добър график, дотолкова, че изкуствоведът Максимилиан Киров пише за него: "Високите постижения на Георги Герасимов в композициите, изпълнени в техниката на дърво, офорт, суха игла и литография, го налага между авторите, имащи голям принос за технологическото и художествено-практическото обогатяване на българската графика...". В национален мащаб

името му се нарежда до класиците

на българската графика Васил Захариев, Борис Ангелушев и Веселин Стайков.

Но преди да стане добър график, Георги Герасимов развива дарбата си на рисувач, защото от рисунката започва всичко. Първичната скица е "пътеводителят, върху който ще се гради завършената творба". Рисунките са струните "на онази цигулка на душата", които трабва да зазвучат в образи, да превърнат трепета, ритъма и мелодията на мисълта във форма, която сама да разказва. А този "разказ" ако е "съграден" добре, ще завладява зрителя.

Едно произведение винаги е по-интересно ако се знае неговата история. Но кой може да каже как е създадена една творба? Кой може да разкрие етапите от нейното създаване? Къде е началото и къде краят й, и какво е минало през мислите на художника между тези две граници? Какво е онова, което може да го накара да се връща към една и съща тема многократно през целия си живот?...

Все въпроси, чиито отговори дава самият Георги Герасимов в настоящата изложба.

Показаните в нея 312 творби

(живопис, графика, рисунка, експерименти и проекти), 7 албума и 1 клише са с богат тематичен диапазон. От тях 158 са непоказвани досега. Представени са и 4 табла, които проследяват процеса на създаването на едно произведение от възникването на идеята през първите скици и оформянето на композицията до крайния резултат, придружени с текстове на художника, разкриващи мислите му по време на творческия процес. На едно от таблата може да се прочете кореспонденцията между художника Борис Шаров и Георги Герасимов относно

рисунката "Ръцете на учителя"

В изложбата е експонирана и самата творба, рисувана през 1944 г. малко преди да бъде погребан Петър Дънов.

В показаните в изложбата творби Георги Герасимов, верен на максимата, че "рисунъкът е мерило за пластичната култура на художника", показва себе си като изящен рисувач, владеещ добре анатомията на човешкото тяло, перспективата и светлосянката.

В експозицията могат да бъдат видени и единствените две издадени през 1940 и 1951 г. пощенски марки, проектирани от самия творец както и подготвителните рисунки към тях. Показана е и една от наградените през 1936 г. от Министерството на народното просвещение творби - графиката "Пиета", правена по събитията от Септемврийското въстание през 1923 г.

Истинсата култура на един човек се мери не само по неговите знания и сръчности, които е придобил през живота си, но и по дълбочината на съзнанието за дълг, отговорност и служение на обществото. Приживе Герасимов пише в дневника си:"...Аз цял живот съм творил не за пари, не съм търгашествал с творческата си съвест и цялото мое имущество и родна бащина къща с цялото си духовно творчество от 50 години, го завещавам на моя роден град Пазарджик, за да възвисява неговите граждани, синове и дъщери, внуци и правнуци та градущето в дух на родолюбие и патриотизъм". Единици са днес тези, които осъзнават своята отговорност, натоварени от провидението с дарба и разбирането да бъде тя в полза на другите. Такива хора осмислят живота си като го увековечават, оставяйки светла диря след себе си.