Аз и Яна Борисова ще предложим на Жан-Пол Белмондо да изиграе ролята, която тя написа за мен след инсулта, споделя прочутият актьор
Христо Мутафчиев отново е в акция - на 5, 6 и 7 декември в театър "Открита сцена" на "Раковска", който ще остане в историята на родния "Бродуей" като "Сълза и смях", са първите представления на "За теб" - пиесата, която Яна Борисова написа специално за него. Когато известната авторка я изпраща на стария си приятел Галин Стоев в Париж, топрежисьорът подхвърля на шега: "Абе, не смятате ли, че сте малко нахални с Христо - за първи път в света ще се появи сюжет за актьор, който е преживял инсулт, че на всичкото отгоре ще си играе сам ролята?". Огледалният герой на Мутафчиев пие, плаче и открива някой, който да го вдъхновява - за да му се посвети изцяло. Целият е в него - но в красивите думи на Борисова.
В Малък градски театър "Зад канала" Христо пък е Топузов в съвременната версия на "Човекоядката" на Иван Радоев с режисьор Бина Харалампиева. И, разбира се, Стамболов в "Духът на поета" на Стефан Цанев и Маргарита Младенова в Народния.
Известният актьор всеки ден се труди и в кабинета си на площад "Народно събрание", който обитава като шеф на Съюза на артистите в България. До големите прозорци, които гледат към сградата, на която пише "Съединението прави силата", висят два кръстосани меча - подаръци от приятели. Срещу иконите са огромните и изключително въздействащи портрети на Петър Попйорданов и Джоко Росич. Когато Мутафчиев става председател на гилдията, Чочо му подарява триптих със снимки на Ал Пачино - неговия идол. Сега Ицо ги държи зад гърба си - все едно, че аверът му е тук. Понякога падат на земята и тогава новият Топузов казва: "Стига де, пак бутна човека!". С Чочо много се харесват, още когато се запознават през 1987-а - в Карлово. Христо е войник, а Чочо е на фестивала на младото кино. Момчетата с униформи ходят организирано да гледат филмите - събитието е под егидата на кметството. Юнакът от казармата споделя с изгряващата звезда, че иска да става актьор. А после го гледа във всичките му роли. "Много внимателно го следях - кефеше ме всеки път", връща лентата Христо. Първото им професионално и незабравимо партньорство е в "Сън в лятна нощ" на Александър Морфов в Народния. И двамата са развълнувани, че всеки открива сродна душа у другия. Неслучайно Ицо сега усеща наоколо тази на Чочо. "Приличаме си с него - така че няма как да се разделим", категоричен е Мутафчиев. С Джоко се надушват късно - малко преди каубоят да дръпне юздите към безкрайните небесни полета. Ицо го вика да снимат за благотворителната кампания "Да оставим следи". Джоко - като голям мъжкар - му отвръща: "Каквото кажеш, където трябва!". Христо се юрва да му помага - до онзи фатален звън, който му известява края.
- Христо, от 10 години "Хъшове" вилнеят в Народния - с какво помните първите репетиции?
- С това, че ние - група по-млади и по-свежи хора - се събрахме, за да изригнем. Изкрещяхме това, което другите не искаха да кажат: Да живей България! След нас стана модерно политиците да завършват така речите си. Бяхме озъбени, вдигахме на крака публиката. Обедини ни желанието да бъдем различни, да хвърлим провокацията.
- Защо през 2004-а ни беше срам да викаме: "Да живей България!"?
- Защото и тогава бяхме, и сега продължаваме да бъдем страхлив народ. Боим се да не каже някой: "Този е от тия, другият е от ония". Навремето комунистите са направили така, че всеки да дебне и да топи съседа - дали е заколил прасе, дали е затворил буркани с туршия. Дали може да му вземе мястото. Докато не се отърсим от този български - не казвам балкански - манталитет, нищо няма да се промени. Не сме свободни.
Затова използваме и демокрацията - да ковладим.
Да подминаваме хората по улицата, без да кажем "Добър ден". Да обръщаме гръб на приятелите си. А ако замръкнем? Искат се топки, за да си човек и патриот - това е истината.
- Знаехте ли нещо за онзи, първия Топузов в театър "София" през 80-те - номенклатурчик и манипулатор в соцепохата?
- Не. Бях наясно само с цифрите - 540 представления на "Човекоядката". И Топузов - една от коронните роли на големия Тодор Колев.
- Някъде кръстосаха ли се пътищата ви с него?
- В "Любов в Мадагаскар" на Коко Азарян в "Зад канала". Играех тенор, а Деян Донков беше Клаус Кински. Иначе сме общували като колеги и като хора от едни и същи приятелски кръгове. Тодор много обичаше да ходи във Варна, а моята жена е от там. Оказа се, че той и нейните родители са били в общи компании. Тъст ми, Денолюб Николов, беше от най-известните оператори в БНТ, а неговият брат, Владко Николов, игра с десетилетия в Младежкия театър.
- Вашата съпруга - при тази генетична обремененост - не иска ли понякога да влезе в някой спектакъл или филм? Нали така правят нежните половинки на влиятелните арт мъже?
- Не, за щастие. Пази, Боже, от подобен вид амбициозни жени. Моята си е добричка, занимава се с децата и няма претенции към занаята ми. Иска само да бъда повече време вкъщи - това е съвсем нормално. Елица е завършила художествено училище - сега рисува, прави бижута. Но не обича шума около себе си. Канят я с мен по телевизиите, но тя не иска. Защо после някой трябва да й скача по главата? Скачат по моята и това е напълно достатъчно.
- Ама вашата глава носи...
- И още как. Но винаги съм бил такъв - и това няма общо с инсулта. Но след него станах още по-краен. Всъщност позицията ми открай време е била ясна. Понякога опитвам да налагам мнението си - може би не е добре, но това съм аз.
Който има топки, си казва. Който няма - премълчава
Така разделям хората. Вторите вече са повече.
- Помните ли деня 10 ноември на 1989 година?
- Чух по Дарик радио, че нещо става. Бях в казармата. И изведнъж видях, че военните започнаха да тичат нагоре-надолу по плаца с обезумели погледи. Едно момче каза тихо: "Тодор Живков падна, Тодор Живков падна!". Никой от нас не можеше да повярва - как така, това е невъзможно. После ни събраха и ни информираха, че ще останем в поделението още три месеца - просто не знаеха какво ще се случи, няма ли да има преврат, дали ще вдигнат по тревога... Абе, малоумна работа.
- Какъв е вашият Топузов - добър, лош, жертва на системата, на "обръчите"...
- Той е един от многото, които се появиха преди изборите, за да обещават чудеса на българския народ - пенсии по 1000 лева, заплати над 2000 евро, а в същото време въртят кражби. Пълно е с демагози, с популисти. Действието в пиесата на Иван Радоев се случва в старческия дом, където влиза Топузов. А аз, Христо Мутафчиев, живея в старческия дом, наречен България. Това е големият проблем. Затова този текст е толкова впечатляващ. Много бързо забравяме. И прекалено плямпаме. Като глупостите срещу Вежди Рашидов.
- Вашият коментар за приказките срещу министъра на културата?
- Колегите забравят, че за да изиграят едно представление, трябва да има пари. Писателите забравят, че за да издадат една книга, също трябват финикийски знаци. И някой, който да им ги осигури. Министърът на културата не бива да отговаря на някаква група, която не го харесва. И аз не обичам доста хора - а и те мен. Но никой от нас няма да се жени за другия. В крайна сметка ангажиментът на Вежди Рашидов е да работи - той е на "Стамболийски" 17, за да свърши задачите си. Да поиска бюджет от правителството за култура - за да могат тъкмо тези хора, които го плюят в момента, да си въртят постановките и пишат текстовете. Но явно те в момента са прекалено свободни - и си чешат езиците. Ситуацията е идентична и при мен - аз съм тук, за да направя конкретни неща за съсловието. Ако мога - мога. Ако не - сбогом, Гергино! Не сме се събрали, за да се обичаме. И още нещо - някой не иска Вежди, аз пък не искам, примерно, Слави Минеков. Защото не съм сигурен, че той ще даде всичко от себе си за моята гилдия - за разлика от Рашидов, който вече доказа, че го умее. Не познавам Минеков, не ме интересува, не съм чул да защити беден и болен човек или да извади пари от собствения си джоб, за да помогне на някой - така, както Вежди е правил много пъти.
- Ще има ли пари за втората половина на театралния сезон?
- Докато някои се чудят какви простотии да дрънкат, Рашидов работи. На първото заседание на Министерския съвет е поискал пари - конкретно, по пера, с мотивация. Знае точно какво трябва да се случи.
Заради това е министър за втори път
Така че баста от празни приказки.
- Защо, според вас, родните интелектуалци - една шепа хора - продължават да се стрелят за радост на сеирджиите?
- Защото нямат работа. Когато човек е ангажиран с проекти и с жена, с която да прави секс, не се занимава с глупости.
- Откъде идва тази криза?
- От бедността, трупана с години. Тя удря по самочувствието на хората във всички сфери.
Ужасни комплекси тормозят българите. Може ли прав и здрав мъж да се прибере вкъщи и да няма 100 лева да остави на съпругата си? Какво му остава - да обърне няколко ракии, да й изневери, а може и да я цапардоса. А хората на изкуството се трудят кански. Но талантът им не е оценен.
- Понякога звучите крайно - като любимия ви герой Стефан Стамболов. Кои от неговите идеи и емоции са приложими тук и сега?
- Всички. Покрай "Духът на поета" си говорим със Стефан Цанев и други колеги, че на България не й трябва демокрация. Защото демокрацията не се използва по предназначение. На малка България й е необходима малка диктатура. Така че всеки да се труди и да не се занимава с другия. Но, както е известно, аз съм краен човек - и моето мнение не бива да бъде валидно за всички. Историята, която трябва да учат децата ни, е в "хрониките" на Стефан Цанев, а не в глупостите, които съчиняват плиткоумни професори за пари. Големият проблем в пиесата е именно това: кой пише историята - този, който я прави, или този, който я разказва след това? Ами ако четирите тома на Цанев са по-верните?
- Герой или престъпник е Стамболов?
- Герой. Истински. Въобще не е противоречива личност, както се опитват да го представят по разни учебници. Какво му е противоречивото, след като изгражда държава от калното място, наречено България. При това - отстоявайки ценностите и морала си. Но какъвто и да е той, нима тези, които се правят, че дават мило и драго за страната си, не вършат глупости? Нима те не ходят до тоалетна? Стамболов е обикновен човек със слабости, но е и много силен. А в нашата мила родина не обичат силните. Защото те са успели - знаят, че могат. И вървят напред. Бездарниците се обединяват лесно - те са като лавина, която се спуска и ги събира по пътя си. Те нямат кауза - за разлика от успелите. Бездарниците имат съкровен мерак - да се бутат с лакти, за да бъдат забелязани. А талант се показва само с работа.
- Да разбираме ли, че сте оптимист?
- Да. Зависи ли от мен, хвърлям всичко, за да се случи нещо конкретно. Именно поради тази причина продължавам да съм председател на съюза. Имам какво да дам. Ако не мога да се справя, съм първият, който ще каже: да дойде този, който ще се справи по-добре. Не съм се венчал за поста. Женен съм за жена ми - и ми е добре с нея. Винаги съм бил наясно с възможностите си. Вместо да пилея енергията си в общи приказки, предпочитам да свърша нещо полезно. Преди осем години създадохме Здравен фонд с фармацевтична компания "Астра Зенека", а сега и Социален фонд съвместно с Първа инвестиционна банка. В момента се опитваме да помогнем на колеги, които са изпаднали под чертата на бедността. Когато преди няколко месеца ми хрумна тази идея, тя беше 251 лева, а сега е 281. Имената им са в списък, приет от Управителния съвет на САБ. Искаме те получат добавка от по 100 лева всеки месец към пенсията си. Това разбирам аз като грижа за хората на културата. Хората от екипа на САБ не мислят само за собствените си задници, книжки, песнички, пиески или картинки. Културата изисква личности с мисъл и дарба да носят отговорност. Да тропнат по масата.
- Някой може да репликира, че тъкмо заради това сте приятел с Вежди - защото умеете да ударите по масата, пиете си заедно уискито и си пушите пурите.
- Аз пури не пуша и съм приятел с много хора. Но пак казвам - не съм тук, за да ме обичат или мразят, а за да изискват от мен. Това са точните отношения - и при мен, и при Вежди.
- Разкажете за пиесата, която Яна Борисова написа за вас?
- Казва се "За теб" - убийствен, световен текст. Няма аналог. Режисьор е Петър Кауков, художник е Никола Тороманов. Историята е за братята, които играем със Станимир Гъмов - за любовта им, за мечтите им, за страховете им, за желанието им към една жена... Най-вече - за света, който стои между тях. И за онези неизречени думи, които всеки брат трябва да чуе от другия. Защото изгуби ли го, край - никога няма да бъдат казани. Емоциите са гръмотевични - за това
как да преминаваме през трудностите с гордо вдигната глава
Изповедта е много лична. Около 95 процента е едно към едно за мен. Яна написа пиесата, мотивирана от работата ни по книгата "Да бъдеш Христо Мутафчиев". Но не заради това, което ми се случи в болницата след инсулта, а заради проблема, който нося. Трябва да си минал през него, за да го изиграеш. Ще говоря с Яна да преведем текста на френски и да го дадем на Жан-Пол Белмондо - защото и той мина през тази дивотия. Пиесата може да придобие международна слава. Дори ненаписаните неща носят емоция и смисъл.
- Кога и как се открихте с Яна?
- Откриването не пита за време и място. А и няма случайни неща. С Яна се видяхме на едни "аскери", заговорихме за общи проекти, а после ме сполетя инсулта. Тя ме потърси, защото беше наясно със ситуацията ми - нейният съпруг Джими е минал през това. Яна знаеше как да изляза от състоянието си. Показа ми пътя и ме измъкна. Разбира се, всички участваха - съпругата ми, децата ми, родителите ми, приятелите, които остават до мен. Яна направи много сериозна арт терапия, докато писа книгата. Точно в подобен момент човек не бива да остава сам. Иначе започва да потъва. И му трябва някой да го измъкне за косата. Гъмето също идваше - говорихме си, шегувахме се, удряхме по едно уиски...
- Къде, в болницата ли?
- Ами да. Така ме измъкнаха. Не бях умрял. Докторът ми беше казал: "Ако ти се пуши и ти се пие, значи вече си добре". Е, и аз пробвах всеки ден.
- Не написа ли Яна още една роля за вас - тази, която сега играе Атанас Атанасов в "Хората от Оз" в Театър 199?
- Написа. Но точно тогава ме поканиха за ролята на Стамболов. Обсъдихме с нея и тя беше категорична. Рече ми: Отивай - ти си за Стамболов. След премиерата ми каза: Не сбъркахме. В хармония сме.
- Имате ли брат?
- Имам сестра - Ана. Седем години е по-малка от мен, да ми е жива и здрава. Живее с мъжа си и трите ми племеннички в Лондон.
- Значи имате база и на Острова?
- О, имаме бази по цял свят. Нямат само михлюзите - некадърни са да ги организират.
- Какво пише на ръката ви на латински?
- Търпение и респект.
- Намесвате ли се в кариерата на най-големия ви син Асен, който вече играе в три постановки, макар че е само в трети курс в Академията?
- Не. И ако някой каже обратното, ще трябва да се разправя с мен. Когато има нужда от съвет и мнение, аз съм насреща. Ако ги поиска. По-важно е да съм му приятел, отколкото професионалист и баща. Той искаше да пише - пиеси, сценарии... Много му вървят текстовете. Впечатлен съм от тях. Има особено оригинално мислене. Но му дадох акъл - първо да се пробва като актьор, да навлезе в средата и в занаята, а после вече да крои проекти с приятели. Майка му също даде рамо при подготовката за академията. Взе, че влезе. Никой не го толерира, а и доста колеги не ме обичат. Асен обаче не е момче, което ще се остави да го побутват - силен характер е. Взел е от мен, от дядо си Наум Шопов, от вуйчо си Христо. Но най-много - от таланта на великия Наум. Умее сам да се справя - ако някой не му пречи. Иска му се да учи "драма" в Лондон. Иска му се да се развива. Ще работи като кабелджия и ще се явява на кастинги. По-добре така, отколкото всеки тук да казва "Ама той е син на Христо и внук на Наум". Цялото му възпитание идва от майка му Лиза, от бабите и дядовците - в София и Карлово. И слава Богу - иначе аз щях да го науча на юмручното право. Но трябва ли, ще се озъби - като мен. И трите ми деца са прекрасни. Щастлив баща съм - благодаря на Господа за това.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
