Да се потопиш във ваните с петрол. Да отпиеш от невероятното азербайджанско вино. И най-важното: да попаднеш в света на поезията, който ми е толкова сроден. Пребиваването ми в Азербайджан съвпадна с уникалния фестивал на виното и поезията, който се празнува само в Гянджа. Този град е забележителен с най-хубавите си лозя и над 450 сорта грозде, виното от които се изнася за Франция. В Гянджа е най-голямото училище по приложни изкуства. Там занаятчийството отдавна се е превърнало в изкуство. Но най-голямата забележителност е, че в него са се родили най-великите поети на Азербайджан, символите на азерската древна поезия - Низами Гянджеви и Мехсети Гянджеви. Те нямат роднинска връзка - и двамата просто носят името на града, в който са творили през целия си живот. Стиховете им си приличат по това, че са изключително смели за онези времена, пишат в класически стил "рубаи" и са много, много сладкодумни. Низами е символ на фестивала на поезията и виното в Гянджа. Тогава навсякъде е пръснато грозде, руйно вино се лее за всички гости, а куплетите на великите поети се рецитират дори от най-малките азери, облечени в национални носии. Всъщност съвсем нормално е да се свързва виното и поезията. От древни времена лириката се е раждала с чаша от напитката на боговете. При древните араби поетът Абу Нуас е възхвалявал виното и жените в своите рубаи. При персите великият Омар Хайам е правел същото. А при азерите тази чест е паднала на Низами Гянджеви.
Истинското име на поета е Абу Мухаммед Илияс ибн Юсуф. Но народът го е кръстил Низами, което означава "нижещият думите". Той е живял и творил през ХII век. в Кавказ, в Гянджа, откъдето идва и прозвището му. Смятан е за най-великия представител на романтичната лирика в персийската литература, въвел разговорния език и реализма в персийския епос. Творческото му наследство се споделя между Азербайджан, Иран, Афганистан и Таджикистан, защото е писал на фарси.
Гянджа е бил разположен по средата на Великия път на коприната, за което свидетелстват записките на арабския пътешественик Ибн Азрак. Той е писал, че "този град е великата столица на тюрките".
Семейството на Низами било бедно. Занимавали се предимно с бродерия, но непокорното момче отказвало да продължи семейния занаят и се е отдало на литературното творчество. Баща му бил ирански чиновник, а майка му - дъщеря на кюрдски вожд. След като загубил рано родителите си, Низами бил възпитаван от вуйчо си. Той е получил превъзходно образование и се е славил като много интелигентен и високо образован човек. В онези времена за поетите е било задължително да имат добра представа по няколко научни дисциплини, но на фона на Низами всички други бледнеели. Съдейки по произведенията му, става ясно, че той е имал великолепни познания не само в персийската и арабската литература, но и в богословието - в християнството, исляма и юдеизма, в иранската митология, философия, езотерика, музика, изобразително изкуство, астрономия и дори медицина. Започнал да ниже строфите си в много ранна юношеска възраст.
Отказал да стане придворен поет, защото не искал да се раздели със свободата на словото и волното си творчество.
Но въпреки това, спазвайки тогавашните традиции, той все пак е посвещавал стихове на феодалните управници, получавайки за труда си храна и вещи. Низами бил изключително уважаван и почитан човек. Описва себе си в един от "рубаите" си така:
"Аз съм пламък. Не можеш пламъка да възпламениш!
В самоизгарянето е моята награда".
Поетът е знаел цената си. За творчеството си е бил щедро възнаграждаван. Преданието гласи, че е получил от бея десетки села и 5000 динара, въпреки, че е отказал да бъде придворен. Низами бил женен три пъти. Първата му съпруга Афак е била робиня от тюркски произход, която той получава като подарък през 1170 г. от управника на Дербента. Низами я освобождава и се жени за нея. Посвещава й редица поеми, вдъхновен от красотата й. Афак го дарява със син, но умира рано. Същата съдба сполетява и другите му две жени. Петте най-известни негови поеми са "Съкровищницата на тайните", "Лейла и Маджнун", "Седемте красавици", "Искандер-наме", "Хосров и Ширин" - те са емблемите на азербайджанската поезия. От творческото му наследство е останал и един "диуан", от който до наши дни са съхранени 116 газели, както и 30 рубаи по няколко "касиди" (поеми). Оставили са съществен отпечатък в развитието на литературата на Близкия изток и Средна Азия в епохата на Средновековието. Низами е починал през XIII в. - около 1209 г., в Гянджа. Когато посетих мавзолея му останах възхитена от начина, по който азербайджанците се прекланят и ценят поетите си. По магистралата към него бяха издигнати седем огромни книги (вместо нашите грозни билбордове с ужасни реклами). На тези книги-паметници бяха изографисани седемте поеми на Низами. Към мястото се стичаха стотици посетители. От вътрешната и външната страна на монумента са написани цитати от поета. Много са мъдростите му, но ето две от тях, които ми направиха силно впечатление:
"Да влачиш дните земни без приятел е най-голямата беда. Душа самотна, без приятел - за съжаление е таз душа"
***
Цялата Вселена е само голо тяло,
Иран е цялата душа.
И това ви заявявам смело,
Без правдата да наруша.
Духът на Земята е Иран.
И днес той в радост е облян!
Нека тялото на света да е прекрасно,
Душата по-висша е от тялото й страстно!
Низами Гянджеви (превод Оля Ал-Ахмед)
Мехсети е ислямската Жана д'Арк
Поетесата Мехсети Гянджеви е ярка представителка на мюсюлманското възраждане. Тя е възпявала в поезията си градските занаятчии, поети, певци и придворни. А най-много се е прославила с това, че е писала прекалено ярка и свободна поезия за онези времена. Със строфите си тя се е противопоставяла напълно на традициите и строгите догми на исляма, които са пречели на жените да се развиват. Много литературоведи я сравняват с Жана д'Арк в поезията на Близкия изток. Мехсети, също като Низами, пишела на персийски през XII в.
Малко се знае за личния живот на поетесата. Някои изкуствоведи дори спорят дали тя е историческа личност. Родена е през 1097 г. или 1098 г. в Гянджа, където е израснала и получила изключително добро за една жена образование. Тя е била истински познавач на близкоизточната литература и музика. Прописала е в много ранна юношеска възраст и активно е участвала в придворните сбирки на поетите към двора на султан Мохамед. Период от живота й минава в градовете Балха, Мерва, Нишапура и Герата, след което се връща и остава в Гянджа, за да продължава да създава великолепните си произведения. Запазените от нея творби са "рубаи" от "диуана" й "Амир Ахмед и Мехсети". По настоящем са известни и публикувани 257 рубаи и около 30 стихотворния и поеми. Основно място в творчеството на Мехсети Гянджеви заема любовната лирика. Стиховете й са имали голяма популярност и успех в Близкия изток. Рубаите на поетесата са наситени с много любов, но същевременно с мъка и печал, присъщи за азербайджанската жена.
На 18 май 2013 г. в щаб-квартирата на ЮНЕСКО в Париж тържествено бе отбелязан 900-ият юбилей на поетесата. Ето нещо красиво от нея:
Свири на чанга, приличието е тъй измамно,
На пеене отдай се и в ложата с килими полегни.
Килимчето молитвено тук просто не важи,
Ще го сменим за кана вино, без лъжи...
Небето се облече във мъглата сива,
Тъгата с вино ще полея диво,
И никой като мен не ще се весели,
А небесата мрака ми изпращат,
Защо ли? Радостта в мен се всели...
Моята съдба - съдба е на трева в степта,
Наоколо е суша и пропукана земя...
Каква е ползата от всички правила,
Когато се лишиш от своята глава!
Вие, които до дъно пихте от чашата на любовта,
Защо се жалвате, че късметът ви е лош?
Спътник търсих по пътя си трънлив,
Намерих само аз дъха си див.
От мойта мъка спаси ме красотата,
Като злато пожълтях в света си нов,
Аз често пия вино, това ми е съдбата,
Но се напивам от твойте ласки и любов...
(превод Оля Ал-Ахмед)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
