"Времеубежище", най-новата творба на Георги Господинов, появила се през пандемията, за първи път има премиера „на живо“ - в афиша на „Аполония“. Писан в последните няколко години, романът улавя тревожността и предчувствието за буря, които витаят във въздуха. Той е за това как се живее в остър дефицит на бъдеще, смесвайки сатира и носталгия, история и ирония. Ето какво сподели Георги Господинов по bTV преди срещата си с публиката в Созопол.
„На всеки 6-7 години става обидно да се живее в България. А може би през цялото време нещо не се е случвало, както трябва – и проблемът за това е в самите нас. Ако у всеки има всекидневна съпротива, няма да се стигне до това, до което се е стигнало – нещата да се решават само с викове. Периодично се събуждаме като след кошмар - спиш, спиш и изведнъж скачаш, защото повече не можеш да понесеш кошмара. А това е тъжен знак. И този път ще се събудим - но да не допускаме отново да заспим.
Подкрепям младите хора в протеста, въпреки че нито една революция не е добро време за живеене. Но все пак има нещо много хубаво и ново – младите искат да живеят тук. Има един страхотен призив: „Искам да искам да живея тук“, а това е различно от „Искам да живея тук“. Самият аз - където и да съм по света, винаги се връщам, защото работя с този език и разказвам нашите истории – на моето поколение, на поколението на родителите ми, на поколението на децата ни. Затова искам да живея и работя тук - ако може. А ако не може, ще трябва да го направим така, че да може. Дори не заради нас, а заради тези, които идват след нас. Това е смисълът на този протест, въпреки че не харесвам агресията. Съпротивата понякога трябва да мине по дълги и негероически линии“.
Припомняме, че "Времеубежище" изследва как реагираме на усещането, че светът рязко се е сменил и нищо не е като преди. Какво става, когато разберем, че бъдещето ни е отказано? Влизаме ли тогава в убежището на миналото? Можем ли сами да избираме своето минало, лично и това на държавата, в която живеем? Какво става, когато вирусът на миналото ни връхлети и как излизаме от това. Георги Господинов сякаш е предусетил онова, което само допреди месеци беше немислимо.
„Ако във време на криза, човек спре да чете, да слуша музика и да гледа театър, означава, че човешкото се е отместило крачка назад. Нека не забравяме, че и литературата, и филмите, с които бяхме, докато стояхме затворени – това беше убежище".
Авторът слага последната точка на романа си през февруари. Обажда се на издателството /“Жанет-45“/, но му казват, че всичко е затворено и не работи заради пандемията. Книгата излиза малко по-късно – в късния април. 13-годишната му дъщеря Рая, която той с усмивка определя като „най-строгия ми критик“, е сред първите, прочели романа.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
