На 90 години големият артист ни се усмихва тъжно от небето
На 16 юни 1925 година около шест часа сутринта, когато пропявали първите петли в град Левски, се родил големият актьор Георги Парцалев. Господ прибра незабравимия талант на 31 октомври 1989 година. Тогава той бе само на 64. Съдбата не му отреди да доживее до наши дни, когато щеше да навърши деветдесет. Милионите българи, които са го гледали в театъра, естрадата и на екрана, едва ли някога ще заличат спомена за него. Той беше любимецът, надареният с чар, благородният, щедрият. Чакаха го с вълнение навсякъде: от сцените по софийската улица "Раковски" до претъпканите читалищните салони в най-отдалечените селца. Взривоопасно, необуздано веселие настъпваше винаги, когато актьорът се появи, осветен от прожекторите, или когато гласът му се понесеше дори и по радиото. Но хората, които се заливаха от смях и искрено му се радваха, едва ли са предполагали колко тъжен човек е Парцалев всъщност.
Години назад. Може би шестдесетина минути преди настъпването на новата 1982-а. Георги Парцалев бе на подиума на ямболския ресторант "Сакар". Публиката е във възторг и бурно аплодираше скечовете му. Пристъпвам смутено и го моля за интервю. Той приема. Срещата е на другия ден в хотел "Тунджа". В уречения час, отново силно притеснен, почуквам на вратата. Посрещна ме моят кумир, гладко избръснат, с вратовръзка и жилетка. Кани ме да седна, запалва цигара, налива си уиски, което разрежда с много вода. Преди да попитам каквото й да е обаче, Парцалев изстреля нещо, което съвсем не съм очаквал. Казва го повече на себе си, отколкото на мен: "Народни артисти?! Глупости. Народният артист съм аз, защото народът ме обича. Онзи ден след спектакъла ме понесоха на ръце." Последва мълчание. Всъщност тогава той бе само заслужил и явно това бе голямата му болка.
Известно е, че властта дълго не можеше да му прости популярността, свободния дух и сексуалната ориентация. Тогава чух и за неговата мечта на изиграе Дон Кихот. "Неотдавна отидох на паметника на Сервантес и неговите прочути герои в Мадрид - запалих цигара и завинаги се простих с тази образ", разказа Парцалев. Но макар че не успя да облече доспехите на хидалгото и се размина с вятърните мелници, големият актьор изигра толкова забележителни роли, че основателно днес е на пиедестала с най-великите имена на родния театър и кино.
Илюзионистът Магистър Илма, а всъщност дипломираният икономист Илия Ангелов е сред хората, които през последните петнадесет години е бил най-близо до Георги Парцалев. В своята книга "Тъжният клоун" той разказва как в пловдивско село спектакълът им започнал в шест часа сутринта. Хората имали животни, вечер били заети с тях, а много искали да видят своя любимец. На изгрев слънце на мегдана го посрещнали с хляб и сол, а съсухрена старица направо се насълзила: "Доживях да те видя, синко". Друг епизод от разказа на Илма. "По настояване на баща си бъдещият голям артист записва медицина в Софийския университет. Бай Иван редовно му изпращал издръжката за следването. При една от зимните ваканции синът се завръща в родния си град. Там вече се говори, че е станал лекар. Бащата е горд, че в дома му вече има доктор Парцалев. Неочаквано обаче пред къщата им спира каруца, в която лежи болен мъж, който търси помощ. Студентът се дърпа: "Още съм първи курс, не мога да лекувам". "Не ме излагай пред хората. Прегледай човека. Дошли са от толкова далеч", сопнал се родителят. В следващия момент синът отива до каруцата и гледа, че в нея лежи страшно блед и изпит човек. Опипва му пулса, взира се в зениците, измерва температурата, кара го да си покаже езика и накрая отсича авторитетно: "Ще оздравее".
Болният се усмихва, синовете искат да платят, "докторът" отказва да вземе парите, бащата е горд. Каква е неговата изненада обаче, когато на другия ден момчетата на болния се връщат с дамаджана червено вино: "Благодарим на д-р Парцалев - той толкова много успокои татко, че докато се връщахме, вечна му памет, умря засмян по пътя. Виното е за него".
Наскоро още един артист издаде книга, наречена "Малки спомени за големия Парцалев". Звезделин Минков е възпитаник на ВИТИЗ и е популярен с това, че с голям успех имитира Тодор Живков, Григор Вачков, Петър Слабаков, Георги Черкелов и, разбира се, Георги Парцалев. Приятелството между двамата е продължило десет години. До смъртта на големия комик.
Младокът попада в дома му случайно.
Водят го две приятелки по време на изпитите за театралната академия. Тогава Парцалев му казва: "Сигурно си наясно, че още в момента мога да врътна един телефон и да продиктувам името ти, на когото трябва. Но няма да го направя. Защото не обичам връзкарите, тъй наречените парашутисти. Театралната сцена е храм, в който трябва да се стъпва на пръсти. И този, който не е за там, започва да тропа, да вдига излишен шум. Зрителят усеща фалша и веднага напуска салона". Това е първият урок, който чул Звезделин за мисията на актьора. После домакинът му разказал и за първата си роля на самодейната сцена. На финала неговият герой трябвало да изпълни отчайващ монолог, да извади пистолет, който да опре на челото си и да каже: "Сбогом, мой живот". Следва изстрел, който се озвучава с удар на чук върху ламарина. Това било задължение на друг човек, който стоял зад кулисите. Представлението стигнало кулминацията. Младият Парцалев редял тежките думи, после извадил револвера и извикал с патос: "Сбогом, мой живот".
Гръм обаче не последвал. Точно в този момент колегата зад кулисите излязъл да изпуши цигара. На сцената изтерзаният самоубиец натиска за втори път спусъка и пак тишина. След третия неуспешен опит той взема някакъв ръждясал нож и в момента, в който се пробожда, се чува изстрел - трясък на чук върху ламарина. Тогава дебютантът разбрал, че неговата мисия в театъра е да бъде комик.
Следващият разказ бил за първата му любов. Тя е от детството, когато семейството му е било много бедно. Толкова, че заради кръпките по панталона на дядо му викали Парцала. Та влюбил се малкият Георги в едно по думите му "красиво, грациозно, неземно момиче". Богиня. По цели нощи не можел да спи и мечтаел да я целуне. Най-после събира смелост и нещата потръгват. Изпраща я до дома й, горящ от вълнение. След няколко разходки най-после успява да я целуне по бузата. Една вечер решава да сподели копнежите с баща си. Това, което чува в отговор, го съсипва: "Трябва да забравиш това момиче. То е от най-богаташкия род. Няма да те допуснат там. Спри, защото братята й ще те издебнат и потрошат". Следва раздяла и много късното откровение: "Като нея повече не срещнах".
Среща обаче Роза Димова - в Париж, където е на екскурзия. Разглежда витрина и чува зад гърба си: "Боже мой! Та това е Парцалев! Колко се радвам да те видя, мон ами". Следва прегръдка, целувка, което не е много типично за непознати. Дамата, българска емигрантка и водеща фигура в парфюмерийната индустрия на Франция, разказва, че като студентка е изгледала всички театрални постановки на големия актьор и след всяко представление му е поднасяла красиви букети с думите: "Аз се казвам Роза".
Следващата среща е в аристократичия апартамент на нашенката. Поднася кафето и предлага брак. Мъжът се олюлява, кашля и първото, което се сеща да каже, е: "А кой ще ни е кум?". След бързо обаждане по телефона красавицата вече е готова с отговора. "Довечера ще вечеряме и ще се запознаеш с него: Ален Делон". Доказателство, че всичко това е истина, е снимката - Роза Димова, Парцалев и Ален Делон.
Според Магистър Алма обаче в чувствата на парижанката е имало голяма доза корист. Тя щедро дарява своя фаворит със скъпа козметика, знаейки за слабостта му към изящните аромати, но истинската й цел е да се добере до колекцията му от антики. Дори предлага да направи изложба с негови икони в Париж. Това става повод набелязаният за брак деликатно да прекрати контактите си с нея.
Звезделин Минко разказва и за първия път, когато родителите са гледали своя син в Сатиричния театър. Салонът е претъпкан, талантливите артисти са посрещнати с особен възторг, финалът е последван от френетични ръкопляскания. Бащата прегръща горд сина си, майката хлипа: "Божее, голямо чудо, Божее". Вече вкъщи, на спокойствие, синът пита: "Маме, хареса ли ти моята игра?". Отговорът е като врял душ: "Да, бе, Жоренце, ама па тоя Калоянчев как само играаа. Акъла ми взе. Пу, да не му е уроки!"
Всички българи са му роднини
Георги Парцалев е отведен в болницата направо от сцената, където има репетиция. 18 дни е в реанимацията. При него не пускат никой, дори и майка му. Магистър Илма го вижда четири дни преди да умре: "Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не дават", казва актьорът. "Ще се оправиш, Бате. Няма страшно", успокоява го приятелят. "Тя, моята е свършила, Илия", тъжен е Парцалев. Той умира от скоротечна левкемия. Илия Илиев опровергава слуховете, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред "Кристал". На човека символ на Сатирата е отказано поклонение в камерния салон на театъра. Траурната церемония е в ритуалната зала на софийските гробища. По думите на Магистър Илма от погребението на великите футболисти Георги Аспарухов и Никола Котков толкова много хора не е имало на това място. Кордон милиционери пазят наоколо. Народът го разкъсва и обгражда траурния дом. В съболезнователните телеграми до семейството е написано: "Със смъртта на Парцалев умира и смехът на България".
Звезделин Минков пък си спомня как попитал побелял, хлипащ мъж, чакащ на опашката да отдаде почит на актьора:
- Откъде си, чичо?
- От Павликени съм, моето момче.
- А роднина ли си му?
Човекът погледнал учудено и рекъл:
- Роднина ли? Ами че тя цяла България му е роднина на Георги...
И това е самата истина.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
