На 10 ноември 1989 г. Дишлиев се обрича на пантомимата, обикаля света с "Куфар с монолог"
Ученикът на Марсел Марсо разчувства публиката от Париж до Свиленград, на 29 септември излиза в "Сълза и смях"
Смел българин от Свиленград от началото на септември върти педалите на колелото си из Европа. Всяка вечер спира в град, в който отваря пилигримския си куфар, за да извади от него своя моноспектакъл, изпълнен със силни чувства и малко думи на дузина езици. Защото Герасим Дишлиев е мим - от първа класа и с благословията на двамата корифеи в жанра Васил Инджов и Марсел Марсо. Учи при единия във ВИТИЗ и се дипломира при другия в Париж. Сега минава по обратните стъпки на своето приключение - от френската столица към родния град. И отново доказва на себе си и на света, че границите са единствено в главите, но не и в сърцата. На 29 септември излиза в "Сълза и смях", от чиято сцена някога тръгва неговата кариера. Поканата е от стария приятел Вельо Горанов.
"Жив и здрав съм, благодаря на Бога - че съм в добро състояние на духа и тялото и че на 46 тежа 90 килограма, които до края на турнето вероятно ще намаля до 80", обобщава артистът, който обикаля из Стария континент и с подкрепата на общината в Свиленград. От 4 февруари досега не се е задържал повече от 15 дни на едно място. Жената на живота му, с която е заедно от дълго време, го чака в Париж - двамата обитават мансарда под звездите.
"Връщането назад е важно - от Запад на Изток, през Германия, Чехия, Австрия, Словакия, Унгария, Румъния. Движението по спиралата извисява. Пътуването и пътят са голямата тема. Емиграцията и имиграцията... Какво намираме пред нас, за какво тръгваме напред? Според екологията в идеалния свят автомобилът, който ме "съпровожда", трябваше да бъде електрически - въпреки че и енергията крадем от земята. Исках колата само назаем, но уви, не ми я предоставиха дори и временно.
Сега се връщам по следите, по които минах преди 20 години. Някога ме качиха на турски автобус, който трябваше да мине през Виена. Спряхме в Будапеща, защото имах единствено немска виза, при това транзитна - беше 1993-а. Заминах с рейс за Прага, оттам се добрах със сума ти прекачвания по влакове до Дижон. Така започнаха моите странствания в страната на Молиер. За щастие, там имаше кой да ме посрещне - мои учители от гимназията в Правец, тя - българка, той - французин. Останах при тях за няколко месеца", разказва Геро. Приемат го в училището на Марсел Марсо. "Той ме научи да бъда артист, за който не съществува нищо друго освен сцената. Неслучайно си отиде, когато се откъсна от нея. Има две толкова мощни личности в живота ми - професор Сашо Стоянов и Марсел Марсо. Те са ме изваяли като професионалист и човек".
Някога Геро разполага с пари само за първите три месеца в прочутата школа. Намира за вторите три, за третите три и така, докато получи стипендия. Работи като детегледач, за да се издържа. Клемантин и Шарлот, вече млади дами за женене, и досега му звънят - споделят с него възторзи и разочарования. Били са неразделни, а той ги е носел на раменете си като малки принцеси.
Геро и неговият арт бизнес партньор Костантин Раймонди отдавна имат своя трупа. Юнакът от Свиленград и колегата му от Неапол са в творческа хармония заради идентичния си южняшки темперамент, близката представа за стойностите в изкуството и живота, таланта да готвят екзотични манджи. "Коста е любимият режисьор, с когото работя от 20 години - като другата половина от мен е. Без него не мога да се изразя точно - аз съм прекалено емоционален, а той е достатъчно рационален, въпреки че е италианец. Свиленград и Неапол са два остри камъка, които мелят брашно от две десетилетия. Често блъскаме главите си една в друга - с много противоречия и плам. Но излизат искри, които разпалват идеите, посланията, внушенията. Коста даде идеята за куфара - като символ на спектакъла за емигрантството. От време на време изпадам в разточителство, той ме събира", изповядва се Геро. Двамата никога не казват "никога" и винаги са готови за нови подвизи, каквото и да им струват те.
Дишлиев не крие, че открай време е мотивиран от философията и стратегията на великия Чарли Чаплин - не слизай до публиката, а я качвай до своя театър. "Но все пак трябва да я излъжеш преди това, за да ти повярва - оттам нататък е лесно", дописва той със самочувствие гения на нямото кино. Убеден е, че неговата мисия е да провокира у всеки свой зрител мисълта и чувството за корените - където и да са по света. "Оказва се, че всеки носи този проблем в душата си. В началото аз и Коста мислехме, че тръгваме от нещо много лично. Но после разбрахме, че не е така. Някога, в самото начало на "Куфара", мой съученик от гимназията, който се беше преместил от Ботевград в София, ми каза: "Геро, ти изигра своя живот, а аз видях моя". Откъсването не се измерва с километри. Така Светльо, светла му памет - той си отиде много рано, ми отвори очите. Затова вярвам, че в моето мим представление с малко думи все още има много хляб. И понеже не съм световноизвестен, нямам леля от сицилианската мафия, нито чичо от Америка, трябва да работя. Не се бия в гърдите, но с този спектакъл записах 150 000 километра в 40 града на 4 континента. Има и текст - който отваря, затваря и обобщава. Научих го на 9 езика, между които албански и иврит, чужди на славянската ми и латинска култура."
Геро разбира случайно, че колелото е поредното предизвикателство в битието му. "Един ден бях поел на две колела от едно градче към друго, мислейки, че ще се прибера в Париж с влака. Но се оказа, че това няма как да се случи. И трябваше да въртя 50 километра обратно. Удвояването на километрите и енергията никак не ме затрудни". Един ден на Геро изглежда така: става в ранни зори, мята се на колелото до следващата сцена, играе, среща се с публиката в кметски и арт зали, в родни културни центрове, за да дискутира с нея проблемите на човечността, екологията, културата и спорта, спи и продължава. За да предаде нататък идеята си, че всички хора са братя, а планетата е общият дом. Дори когато не знае къде точно ще играе, тъй като в Южна Америка и Африка понякога няма ясни и точни условия за театър - просто действа според обстоятелствата.
"Навсякъде се чувствам българин. Явно е, че пъпът ми е хвърлен от моста на Свиленград. Там е моят център. Почувствал съм, че това е родното ми място. Ако не се прибера поне веднъж в годината, изсъхвам - оставам без енергия. Дори за 24 часа се зареждам. И после, като истински хъш, мога да тръгна веднага за някъде. Но с цел. Въпреки опиянението от пътя. Хората са едни и същи - само нивата на емоциите им са различни, нюансите на тъгата и радостта са по-светли или по-тъмни. Едни ги хващам яко за гърлото. Други ме питат дали могат да пътувам с мен. Бях щастлив, когато успях да разплача финландците, които били уж много студени. Жена от публиката ме догони, за да ми подари специален камък - против злите сили и за късмет. В Колумбия 60-годишен мъж с пончо - плашещ и с пламтящ поглед като от филмите на Робърт Родригес - ме настигна със зачервени от сълзи очи. Но дори и някой да ме наругае, пак е ценно - важното е, че си го подразнил. Та дори и да удариш на камък".
Когато се замисли какво ще прави оттук нататък, изпитва страх. "В живота на артиста се говори само за днес и утре, но никога за бъдещето. А и световната ситуация подхранва тези страхове. Нито във Франция, нито в България чувствам стабилност във властта. Думата "после" е почти ерес. Няма да излезем бързо от калта. Трябва да го поискат политиците. Малко между тях са тези, които предпочитат народа и държавността пред собственото си благополучие, пред егото и стомаха си. Шарл дьо Гол е отдал живота си за Франция - винаги трябва да си спомнят за него."
Дишлиев е категоричен - кризата в културата на втората му родина е също толкова огромна и депресираща, колкото и в първата.
"Като артист на свободна практика трудно се пробива. Повечето врати са затворени. Франция започва да губи своя ореол на страна, която осигурява творческо спокойствие. Вярно е, че не трябва да си прекалено доволен от живота, за да създаваш, но все пак е добре да се спазва екзистенциалният минимум. А отвсякъде ни цедят като крави. Озоваваме ме се в противникови лагери, противопоставят чиновниците, работниците, артистите - начумерват ни едни срещу други, а се печем в един и същи тиган. Субсидии за представления е почти невъзможно да се получат. Бумащината е ужасяваща. Навсякъде е така, но във Франция сме много маймуни на клона. Не знам кога там ще им се отпуснат душите. Но вече остарях, за да мисля за братските американски или канадски щати. Късно ми е да започвам отначало. Заради това е трудно да планирам и окончателно завръщане в България. Може би съм забравил или не съм научил добре тукашния начин на мислене. Въпреки че съм си тъмен балкански субект".
Геро, който е изключително благодарен за помощта на хората в Свиленград, работи без капризи, когато няма представления. Снима като шесто борче или чистач в киното.
Геро е роден в Свиленград, завършва езиковата гимназия на Правец, записва физика в Софийския университет "Свети Климент Охридски", но взима тапия от Международното училище за мимодрама на Марсел Марсо в Париж, създадено от Жак Ширак през 1977 г. Обрича се на пантомимата, когато на 10 ноември 1989 г. попада на спектакъл на Сашо Илиев и неговото студио "Алба". Вече е бил в казармата, където с Ерол от "Уикеда" пеят в дует и денонощно пишат стихове. Затова атакува ВИТИЗ и се озовава в класа по пантомима на професор Васил Инджов. Играе в "Клоунът и момичето" на Сашо Стоянов, в "Хамлет" на Сашо Морфов в "Ла Страда", в "6 лица търсят автор" на Димитър Еленов в театър "София". Тръгва за Франция с няколко бедняшки франка, но успява да стигне до хората на Марсо. Те го приемат, но го предупреждават - пускат го за първия семестър, за втория и нататък трябва да си осигури пари. Марсо бързо харесва Герасим и го прави свой първи асистент и партньор на сцената.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
