Сряда,

Георги Господинов: Литературата подрежда хаоса в нас

От: Администратор -
A
A
A

Георги Господинов наскоро представи новата си книга със стихове "Там, където не сме". А неговата "Физика на тъгата" попадна сред 10-те най-добри преводни книги на английски в цял свят благодарение и на Анджела Родел. Измежду десетките отличия за "Физиката" Господинов е запомнил и следните думи, доверени от съвсем млад читател: "Тази книга подрежда хаоса в мен". За тази фина работа на литературата, както и за хаоса наоколо, видян от Господинов като "невидима криза", говорим с писателя, който днес има и личен празник - Гергьовден. Ето какво заяви той пред "Стандарт".

- На кого сте кръстен и каква е неговата история?

- Нося името на дядо си, който също се казваше Георги Господинов. Един от най-светлите хора в моето детство. Явява се в доста страници от "Физика на тъгата". Много благ човек. Карах го непрекъснато като дете да ми разказва за войната, за разни битки. А той говореше какви хора срещнал, какви къщи и градове видял. Един месец затишие, нейде из унгарските села, преди битките на Драва. За това разказваше. И повтаряше няколкото унгарски думи, които беше донесъл. Прости думи - за хляб, вино, вода, благодаря... Той беше и първият ми учител на буквите. Пишехме вечер с един химически молив, та езиците ни ставаха сини. Такъв човек беше, много благ. Понякога си представям какво би било, ако живеех неговия двайсети век.

- Как ще празнувате Гергьовден; имате ли и някаква специална история от този ден?

- Специална не. Имам хубави спомени за излизане с приятели някъде навън, на зелено, из Витоша или под Кремиковския манастир "Свети Георги". Имам ясен спомен и за един Гергьовден, в който се случих сам в един францискански манастир, където бях за няколко месеца. Точно оттогава споменът ми е за интензивно връщане в онези празници от детството ми, мислено приказвах с дядо ми и "връзката" беше много добра от този манастир.

- "Физика на тъгата" е сред 10-те най-добри преводни книги на английски в цял свят. Бихте ли разказали повече за съвместната работа с Анджела Родел? Обсъждали ли сте кога българският език е сложен за превод, а и конкретно къде бяха трудностите (пък и радостите) при превода на вашия роман?

- Радвам се, че български роман стига за първи път до този финал. Преди месец и нещо пък бяхме финалисти с Анжела Родел за наградата на американския ПЕН. "Физика на тъгата" никак не е лесна за превод и е цяло щастие, че имаме преводач като Анжела Родел. В романа се преплитат стилове от различни времена, има всякакви подмолни камъни. Работихме в много хубав синхрон. Част от предизвикателствата беше например речта на Минотавъра в една от главите, която трябваше да е в хекзаметър. Може би най-трудна за превод беше главата с каталога на възможни отговори на въпроса "Как сте?". Как се превежда например "А бе, добре сме, ама ще се оправим"? Или "Унче малце болен, утре погребение." Освен това знаем, че за онази култура този въпрос не съществува. Поне не в онова екзистенциално задълбаване като при нас. При представянето на книгата в Чикаго избрах да прочета тъкмо този откъс. Имаше лек културен шок за американската публика и неистов смях. Така че аплодисменти за Анджела. А вестник "Чикаго рийдър" писа специална рецензия какво се случва, като питате българин "Как си".

- Кои са най-интересните отзиви, които сте чували за книгата? Съобщавали ли са ви за нея нещо, което не сте знаели?

- Получих невероятни отзиви, притеснявам се да чета такива неща и първо давам на някой друг, да ми разкаже. Нека кажа, че повечето чужди критици откриваха през книгата една цяла литература. Така беше в ревюто на френския философ Жан-Люк Нанси в "Либерасион". Няма да забравя рецензията в "Ню Йоркър", нито тези в немската преса - може би най-задълбочените прочити, които романът получи. Но това е, както се казва, "за протокола", за архива. Думите, които ще си останат за мен и ги няма в никое издание, са много лични всъщност. Няколко човека ми писаха, че романът им е върнал усещането за тяхното детство. В едно малко италианско градче, Сора, си разговаряха с реплики от романа и учеха български. Една непозната жена ми писа от болница, че след тази книга е останала с усещането, че й се живее. Това май е най-силната рецензия, която имам.
Най-изненадващото за мен - че книгата е любима на съвсем млади хора и ученици. Питам ги защо, това е книга за друго време. Два от отговорите: защото подрежда хаоса в мен, каза едно момиче от 12 клас. И защото нашите родители някога са били онова момче от книгата, на същата възраст, а ние нищо не знаем за тях.

- Как стана завръщането ви към поезията и се стигна до новата ви книга "Там, където не сме"?

- Ами май никога не съм напускал поезията. Твърдя, че тайно контрабандирам поезия в разказите си и в двата си романа. Мисля, че си личи, така че може би не е много тайно. Минаха почти 25 години от първата ми книга със стихове "Лапидариум" и точно 20 години от "Черешата на един народ". Най-младите читатели, които са ме открили през "Физика на тъгата", сигурно ще бъдат изненадани от това тъмно минало в поезията. Всъщност никога не съм спирал да пиша стихотворения. Просто дълго не бях готов да публикувам. Има голяма доза облекчение и радост в непубликуването. Така след 10 години трупане се появи "Там, където не сме". Мълчах дълго, затова и книгата събира доста стихотворения. Както каза една приятелка - има цели три книги вътре.

- Препрочитали ли сте първите си неща? Как ви се струва например сега, 17 години по-късно, "Естествен роман"? Или пък стиховете в "Черешата на един народ" и "Лапидариум"?

- Да, покрай специалното десето издание на "Естествен роман" го изчетох бавно отново. Усещането е особено. Някои неща помня наизуст, заедно с детайли около това кога точно съм ги писал, какви цигари съм пушил тогава и т.н. Други изречения чета като за пръв път. Има известна безразсъдност и безотговорност в тази книга и това сега ми харесва със задна дата. Така беше и с "Черешата...". Върнах се към нея, след като завърших "Там, където не сме". Толкова близо, толкова далеч - това ми беше усещането. Потопени в две абсолютно различни десетилетия. През книгите си даваш сметка как времето е текло.

- В последните две години разговорът за политика се радикализира до абсурдни нива. Вече всяка изказана теза автоматично води до подозрения, че човекът отсреща е русофил, соросоид или "патреот". Българската мнителност е особено активна - тя предварително знае, че на интелектуалците са раздавани рубли, долари, изобщо чужди пари - докато истината блести някъде в сайтове брадви и мощни патриотични групи във Фейсбук. Как стана така, че за сравнително кратко време всички гледни точки станаха екстремно непоносими една към друга?

- Струва ми се, че тази екстремна непоносимост помежду ни е отдавна трупана. Сега само са паднали едни културни прегради и бесовете са пуснати навън. За съжаление много хора продават беса си. Вземете феномена платени хейтъри, т.е. дори омразата ни невинаги е автентична. Вербалният екстремизъм, който практикуваме тук, е наистина ужасяващ. Слезте в някой форум на вестник и българската агресия и тъга ще ви се обясни от само себе си. Но дори в сутрешни блокове, в телевизии и радиа може да се чуе и види. Премината е граница, отвъд която е заплашено човешкото в нас.

- В кризата с бежанците и терористичните атаки по-радикалните анализатори виждат други мащабни проблеми - на неолиберализма, мултикултурализма, на финансовия "уолстрийтски" капитализъм. Вие, като наблюдател на невидимите кризи, какво мислите за разтърсената от атентати и преселения Европа?

- Отвъд всички тези тежки теории, отвъд спекулации и конспирации нека не забравяме, че Европа е направена и от известен процент мечта, легенда, дори идеали. Освен на анализатори, конспиратори, икономически експерти и политици, Европа принадлежи на писатели като Кафка, Томас Ман, Джойс, Пруст, Виржиния Улф, Песоа... Тази невидима Европа трябва да пазим и мислим. Представям си как тези хора биха реагирали на кризата с бежанците. Все си мисля, че не биха призовавали за бърза разправа с тях. Не разбирам онези, които с неясно доволство в гласа си ще кажат "Европа умря, защото беше твърде либерална". Европа я има заради нейните ценности, част от които и либерални.

- Вие лично намирате ли някакъв мотив за оптимизъм по отношение на българската политика?

- Към момента не.

- Нормално ли е едно нещо да се нарича "преход" и да продължи 27 години?

- Кой знае, може да се окаже, че българският преход продължава повече от 1300 години. Или поне през последните почти 140 години след Освобождението все сме в преход към нещо друго, което така и не идва. Но да сложим под линия шегата. Състоянието на "преход" е мисловно и екзистенциално състояние. Вероятно сме развили някаква тукашна култура на преходното. Тук всичко е нетрайно, до второ нареждане, както се казваше някога, винаги си готов да се преформатираш, да се преоблечеш биографически и идеологически. Това е тъжно състояние. Културата на едно общество иска известна уседналост, бавност и трайност. Иска ценности, които са по-трайни от идеологическите ветрове. Иска хоризонт. Това - в по-общ план, но той ми се струва важен. Конкретно за последните 27 години - това е един твърде кратък исторически период и съкрушаващо дълъг период в човешко измерение. Може би най-важното, в което не успяхме, е да се разберем по няколко прости неща. Какво правим с миналото си, дори в биографичен план. Един разговор, който никога не проведохме. Какво правим с настоящето - пак като преди ли я караме, двоен стандарт и лека шизофрения, или болезнено се променяме? И накрая - какво правим с бъдещето? Ще правим ли общество и държава, в която ще живеят децата ни, или каквото можем тук допиваме, довършваме, доразпределяме, а децата навън. Нека всеки си отговори на тези въпроси, но да знае, че отговорът може да е страшен.

- Кои са авторите и книгите, които днес бихте посочили за най-важни за вас? Всякакво класиране на романи е малко несериозно, но все пак, като съм наблюдавал с каква готовност Орхан Памук отговаря, че "Ана Каренина" е най-великият роман на всички времена, ми се иска да питам и вас - коя книга бихте поставили над всички останали?

- Знаете ли, много е важно кога, къде и при какви обстоятелства си срещнал една книга. Всеки има свой личен канон и той е твърде изменчив. Има автори и текстове, които препрочитам всяка година и сред тях са неща на Борхес, стихове на Дилън Томас и Елиът, Далчев също. С времето разбираш, че няма една книга.

- Със смъртта на Принс и Дейвид Бауи, а и много други, музиката на небето постепенно взема да става по-богата и хубава от тази сега. Защо съвремието произвежда много по-трудно легенди като тях?

- Напротив, на всеки 15 минути произвеждаме "уникални" легенди. Проблемът е, че те умират на 16-ата минута. Живеем в твърде къси и бързо сменящи се писти. Не сме готови днес за легенди като изброените. Не съм сигурен, че бихме ги забелязали, ако се появят. Липсва ни траене.

- Как си почивате от литературата?

- Шляя се по улиците сам, гледам през прозореца, ядосвам се на случващото се, опитвам се нещо да правя за добро, уча се от дъщеря си.

- Какво научихте за живота от нея?

- Уча се отново на невинност и наивност. Научих, че най-важните неща не са тези, които си мислим като възрастни. Че снегът, дъждът, всяко животно е чудо. Направихме една шантава книжка заедно, "Сватби на животни и неща", и ще призная, че аз научих повече за писането от нея, отколкото тя от мен. Научих, че съм знаел толкова неща като малък и толкова неща съм забравил. Припомням си ги с нея.

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички