Ако преди 2-3 години, някой ми беше казал, че филм по мой сценарий ще се бори за "Оскар", щях да се изсмея
Кратката анимация "Сляпата Вайша" на Теодор Ушев по едноименния разказ на Георги Господинов се бори за "Оскар". Екшънът е от класа - за първи път двама българи са на път да влязат с триумф в историята на седмото изкуство. Всъщност Ушев отдавна е в нея: има сума ти елитни световни награди, но сега усещането като че ли е по-особено, по-патриотично - въпреки че и Ушев, и Господинов не долюбват заиграването с подобни категории. Вън от съмнение е, че дуетът е много силен и изразителен. Кинаджията художник и авторът на романи, разкази и стихове се обединиха и за следващ общ продукт на интелекта - "Физика на тъгата". Лентата по прочутата проза на Господинов трябва да се появи до две години.
- Георги, в Европа ви нарекоха "Машина за истории", а сега се приближавате все повече към "Фабриката за илюзии", както дефинират Холивуд – каква беше тръпката, когато разбрахте за номинацията на "Сляпата Вайша"?
- Имах добро предчувствие от самото начало - още след като филмът влезе в десятката и се чакаха номинациите. „Сляпата Вайша" няма общо с останалите продукции. Историята, която разказва, е различна. Почеркът на Тео е различен. Би било странно, ако това не натежи. Да, имах очакване. Изненадах се, че толкова много хора се зарадваха на номинацията на „Сляпата Вайша". Ето на това се зарадвах най-много. Имаше много хубава реакция, много добронамерена. И все пак, ако преди 2-3 години някой ми беше казал, че филм по мой разказ ще се бори за "Оскар", щях просто да се засмея.
- Кога и по какъв повод написахте "Сляпата Вайша"? Как реагира на разказа първият човек, който го прочете?
- „Сляпата Вайша" е част от книгата „И други истории". Предпочитам „история" пред „разказ" - по-естествено ми звучи, свързано с устната традиция. Така и „Сляпата Вайша" всъщност смесва всекидневие и митология. Представих си момиче, което гледа с лявото си око в миналото, с дясното в бъдещето - и видях какъв ужас е в главата му. Дарба и проклятие едновременно.
Дарбата и проклятието да видиш миналото и бъдещето на света
И си представих това момиче как минава през двора на къщата и се блъска в черешата, одира се в шипката, сляпо за днешния ден. Представих си как вижда всеки човек като дете и старец едновременно. И как иска да се отърве от всичко това... Днес тази история звучи много близко до собственото ни тревожно мятане между времената. Когато настоящето е непоносимо, миналото и бъдещето идват като възможно убежище. Но какво правим, ако и те са бременни с Апокалипсис?
- Дали и ние като Вайша се чудим какво да правим както с миналото, така и с бъдещето? А може би ни е страх да се връщаме в миналото и да се изправим пред бъдещето?
- Точно така. И в този смисъл винаги сме „там, където не сме". Всъщност независимо дали си даваме сметка или не, винаги носим цялото минало на света и цялото предусещане за бъдеще. „Сляпата Вайша" и самият сборник с разкази съществуват на десетина езика - получавал съм отзиви през годините. Но сега Теодор Ушев събуди тази история по нов начин, довери й се, извади визуалното в нея, последва плътно сюжета, което много ми харесва. В самия разказ е заложено графичното - с текста в две колони, разделението между лявото и дясното око. И си дадох сметка, че вече не мога да си представя самата Вайша иначе, освен като нарисуваната от Тео.
- Какъв е коментарът на дъщеря ви за "Сляпата Вайша"?
- Най-много я бяха впечатлили две неща – как Вайша вижда майка си като малко дете в миналото. И как сънищата й също се раздвояват.
- Кога, къде и как се запознахте с Теодор Ушев?
- Запознахме се по най-хубавия начин. Един ден преди пет години получих прекрасно дълго писмо по мейла от Канада. Пишеше ми Теодор Ушев - бях чувал името. Казваше с какво се занимава - „рисувам, тъй както умея". Пишеше още, че току-що е прочел „Физика на тъгата" и го е съсипала. И питаше може ли да купи малко истории - в романа има глава „Купувачът на истории" - за филм, който веднага се родил в главата му и за който вече беше споменал пред Канадския филмов борд. Беше прекрасно писмо. Помня, че се видяхме за първи път през 2013-а в София, някъде в началото на протестите. Има хора, които веднага разпознаваш като свои. Тео е различен, вдъхновен, отдаден на това, което прави, гневен и талантлив. И се радвам, че станахме приятели.
- По какво си приличате и по какво се различавате – той, българинът от Канада, и вие, българинът от България?
- Той го каза много хубаво в едно от интервютата: има моменти, когато намираш духовния си близнак и започвате да правите нещо.
Усещате особено родство, споделената участ на минотаври из провинциалните мазета
Тео идва от Кюстендил, аз от Ямбол - две бурни анархистки места през 20-те години на миналия век, далеч от претенцията на центъра. Това ражда общо усещане за неслучилото се, за смесването на различни времена. Родени сме в една и съща година, имаме общ спомен за българското си детство. И двамата сме емигранти по особен начин.
- Ушев каза, че вече има 6 минути от "Физика на тъгата" - следващия му филм по вашия роман, който е преведен на сума ти езици. Мислите ли, че светът правилно разбира тъгата на България и тъгата на Балканите?
- Тъгата ни е обща. Докато пишех романа, това не беше така очевидно - само предполагах. Но сега знам, че всички се оказахме братя по тъга.
В свят като днешния не можеш да имаш отделни острови на щастие или отделни изолирани места на тъга. Както е невъзможно или адски трудно да си щастлив, когато около теб другите са нещастни. Това разбира през емпатията си героят от „Физика на тъгата". Тръгвайки от идеята да разкаже българската тъга, да говори от точката на това „най-тъжно място на света", накрая стига до „най-тъжното място е светът". Тъгата вече е по-голяма от рамките на която и да е държава. Италианските читатели от градчето Сора например ме убеждаваха, че съм разказал едно към едно тяхната тъга.
- Вие в никакъв случай не сте дебютант в арт афиша отвъд океана - филмът на Надежда Косева "Омлет" по ваш сценарий влезе в селекцията на фестивала "Сънданс", а пиесата ви "Апокалипсисът идва в 6 часа вечерта" беше отличена на театрален фестивал също в Ню Йорк – колко дълго бихте издържали в Америка? Или някъде другаде?
- Благодаря, че сте се сетили за тези примери. Да, късометражният филм „Омлет" с моята приятелка Надежда Косева беше поканен и забелязан на "Сънданс". С нея направихсъщо „Ритуалът" - част от европейския омнибус „Lost and Found", който откри една от програмите на Берлинале преди години. Пиесата беше поставена и от американски театрали в Балтимор преди две години. Бях миналата есен за десетина дни в Чикаго и Ню Йорк около английското издание на „Физиката". Хващам се, че
обичам градовете по някакви специфични литературни причини
За нас Чикаго винаги ще си остане видян през Алеко. Ню Йорк е Одън, онова негово стихотворение „1 септември 1939", и разбира се, Селинджър. Бих живял един сезон, нека е една есен, в Ню Йорк. Има много литература и истории в него.
- Къде беше последното ви пътешествие и какво разбрахте в "яснотата на януарския въздух"?
- Където и да отида в яснотата на януарския въздух, ще виждам все това: „че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен животът, в цялата му пълнота." Така го бях записал във „Физиката" и то все още е така. А иначе последното ми бягство беше във Виена.
- Вие спечелихте овации и на оперната сцена...
- В Познан през 2015-а излезе „Space Оpera" на полския композитор Александър Новак по мое либрето. Историята се върти около първия възможен полет до Марс и какво се случва с перфектната двойка астронавти, Адам и Ева, в клаустрофобичното пространство на космическия кораб. Впрочем от последните дни има две новини около операта и се радвам, че питате, за да ги споделя тук. От 3 февруари за няколко месеца операта е избрана да бъде качена в световната Opera platform http://www.theoperaplatform.eu/en/opera/nowak-space-opera, където ще може да се гледа свободно. А скоро композиторът ми писа, че либретист на следващата му опера е най-известната днес полска писателка Олга Токарчук, която дойде специално на премиерата в Познан преди две години и беше много ентусиазирана да работи в този жанр.
- Колко трябва да бъде влюбен един писател, за да му се получи романът?
- Трябва да е зверски влюбен в това, което прави. Много чисто влюбен в езика и в самото писане. Иначе просто няма да издържи. И да е готов да го разлюбят, докато пише, а често и след като публикува написаното.
- Из така нареченото публично пространство се разнесе, че са ви предлагали да станете служебен министър на културата, но явно властта не е нито вашият опиум, нито вашият афродизиак – защо автентичните интелектуалци се пазят от нея като дявол от тамян? Вие не се ли изкушавате от идеята, че можете да промените "нещо", ако седнете в горещия стол?
- "Не щъ", както пишел Стоян Михайловски в горния десен ъгъл на всички покани, които получавал от Фердинанд. Получавал съм подобни предложения. Да уточним - не за сегашното служебно правителство. Но това наистина е нещо, в което нито мога да съм полезен, нито ми е интересно. Като човек, който разказва истории, имам единствената власт, която ме интересува – да предизвиквам вълнение, утеха и смисъл. Ако мога.
- Въобще възможно ли е поет, актьор или режисьор да промени – тук и сега – "нещо" в бг историята или сивите кардинали зад кадър най-често флиртуват с хората на изкуството, за да си вдигат акциите пред избирателите?
- Да накараш един-единствен човек да се съпротивлява на бездарието, да поиска да живее, когато му се е отщяло, да спре ръката си, когато е замахнал да удари ближния си – да, такава промяна ми се струва възможна. И то предизвикана тъкмо от поет, актьор или режисьор. Големите промени, тези в историята, стават възможни, само ако имаме горните малки, частни, биографични помръдвания.
- Накъде върви България, според вас?
- На към бясно разприятеляване, към производство на врагове, към разпад. Да, знам че всяка система се стреми към ентропия, но следва ли ние самите да я побутваме натам, вместо да се опитаме да удържим света още малко цял и смислен, докъдето можем.
- Какво пишете в момента?
- Драскам си разни неща по тефтерите, докато чакам отнякъде да се появи първото изречение на един роман.
- Понякога се опитват да ви лепнат етикета, че сте "тъжен" автор – как се съпротивлявате на това?
- Като всички етикети, и този е леко преувеличен. Веднъж бях в Исландия, по повод излизането на „Естествен роман" - оказа се първият български роман и книга изобщо на острова. Тамошните журналисти непрекъснато ме питаха как съм успял да напиша толкова ироничен и весел роман по тази тема. А аз си мислех, че нищо по-мрачно и тъжно не съм писал. Има доста сцени и от „Физика на тъгата", където човек може да се посмее.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
