Софиянецът Георги Данаилов, който е потомък на известен и уважаван свищовски род, пълен с учени глави – от юристи до преподаватели, от десетилетия живее в Ковачевица. Прочутият писател драматург и до днес не се меси радикално в автентичността на къщата си, която купува през 70-те – малко преди държавата да обяви селото за културно-историческо наследство.
Данаилов всъщност в началото хал хабер си нямал що за място е Ковачевица. Но срещнал Едуард Захариев, който снимал там "Мъжки времена" с Григор Вачков и Мариана Димитрова, и получил препоръка от него – да отиде, да види. Оттогава Данаилов е влюбен в Ковачевица. Не че не обича и Свищов, където семейството му е интернирано през 50-те. Данаилов признава, че е станал писател почти случайно – опитал много работи и чак тогава се сетил, че във фамилията има и добри пера, та защо да не се пробва и той. Но преди това завършва и преподава химия. Става национално известен още с първите си книги - „Деца играят вън", „При никого", „Убийството на Моцарт", „До Чикаго и назад, сто години по-късно". Започва да пише и сценарии за филми - „Хирурзи", „Похищение в черно", „За къде пътувате?", „А сега накъде?" - заедно с Рангел Вълчанов, „Лагерът" - заедно с Георги Дюлгеров. Има награди от международните фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.
Пиесите му са абсолютни образци – "Краят остава за вас", "Съдията и жълтата роза", "Есента на един следовател", "Солунските съзаклятници", "Докле е младост", "Господин Балкански", която пише за 60-я рожден ден на Георги Калоянчев... Творенията му „Къща отвъд света", „Спомени за градския идиот", „За Жан Жак Русо" , "Усмивката на Пан" - есе за Стефан Гечев, „Доколкото си спомням", „Весела книга за българския народ" получават сума ти признания по света и у нас. Книги на Георги Данаилов са превеждани на арменски, руски, немски, полски, румънски, словашки, чешки... Пиесите му са играни в Москва, Ленинград, Чешка Будейовица, Бърно, Братислава, Варшава, Тбилиси, Ереван.
- Господин Данаилов, когато бяхте в София, за да си получите "Златния век", казахте, че това вече не е вашият град и бързате час по-скоро да се приберете в Ковачевица. Кои са най-щастливите ви години в София?
- Ще ви отговоря:
Докле е младост леко път се ходи
И леки са световните несгоди
Докле е младост всичко е шега
Не хвърля сянка на сърце тъга
Дори тъгата извор е на радост,
Докле е младост, ах докле е младост!
- Защо избрахте това прекрасно село за ваша крепост?
- Не знам кой кого избра - това беше любов от пръв поглед!
- През 70-те и 80-те имаше ли истински бохеми в родината ни или всичко е митове и легенди с привкус на соцреализъм?
- Бохемството е вид бягство от действителността. По онова време, за което споменавате, бохемите се събираха по мазета и тавани, а на първия етаж се пишеха лозунги! Това беше време на социална шизофрения - душите ни се раздвояваха: едната половина отиваше на митинг, другата да слуша радио Лондон!
- Героят на Калоянчев в "За къде пътувате" казва: "Сърцето иска едно, а главата – друго" – по-често или по-рядко се е случвало това разминаване в живота ви?
- Не мисля, че е разминаване. Това е постоянно състояние на човека.
- Още ли е жив и "наш" Господин Балкански? И за да си дойдем на думата – в крайна сметка добър ли е този човек или е лош?
- Хайде сега и вие! Жив и здрав си е. Даже Алеко признава, че го обича! Как да не е жив - ето на, Дупнишкият театър е приютил група актьори, които играят пиесата ми „Господин Балкански" вече години наред. Обикалят с нея родината, странство, ходиха в Щатите, в Германия и незнам още къде... И да кажете, че са платили една стотинка авторско право на стария Данаилов, ще преувеличите. На плаката, с който гостуваха в Германия, дори името на Алеко Константинов не бяха изписали. Казват ми: "Съди ги! Съди им тартора Славчо Пеев". Отговарям: "Не мога да живея толкова дълго, че да си получа парите. Аз столетник нямам намерение да ставам".
- Какво рече Тодор Живков след премиерата на спектакъла "Господин Балкански" на Иван Добчев в Сатирата?
- Премиера. Живков щял да дойде! Паника. Обаждат се от управление "Театри" да съкратим една дума от финалния монолог на Калоянчев: "Може да си викат някои, че на Ганьо Балкански му е времето минало, ама на, ей ма, тук съм, жив съм, ваш съм!" (Завеса!) Това "ваш съм" да го махна от текста - лошо било Ганьо Балкански да се отъждествява с българския народ! Нямаше как – отивам при Калата и му казвам: "Няма да викаш „ваш съм", а ще викаш..."Здрав съм"! Калата разпери ръце, готов на всичко! Представлението започва - Живков е налице. Идва финалът. Калоянчев е в апогея си, изпълнението му е велико. И:
„ Ама на! Ей ма! Тук съм! Жив съм! Здрав съм! (правилно!) и неочаквано: "ВАШ СЪМ!" Буря от ръкопляскания! Всички очи са обърнати към Тодор Живков. А той казва с малко завист:
"Гледай го този Калоянчев - на шейсет години, а как подскача!"
- Вярно ли е, че любимият ви театър "Сълза и смях" е създаден с нареждане "отгоре" и по заповед на "генералите"?
- Постъпих в "Сълза и смях" в началото на 70-те години, не си спомням точно кога. По това време вече не ставаше дума кой и какви генерали са създавали театъра. В моя случай за всичко беше виновен Стойчо Мазгалов – той ме вербува! Първата ми пиеса „Краят остава за вас" имаше приличен успех и аз се полакомих! На Стойчо дължа много, повече от много. Той ме подкрепяше, той ме защитаваше от цензурата на разни вучковци и други театрални джелати! Стойчо беше не само добър артист, но и способен театрален директор. По неговото време „Сълза и смях" беше в разцвет - може би най-смелият столичен театър! Тогава и Красимир Спасов беше в своя апогей: „Полет над кукувиче гнездо", с извинение - „Есента на един следовател" и „Солунските съзаклятници" бяха спектакли, които години наред пълнеха салона. Жалко, че Любен Гройс, тогава наскоро дошъл при нас, си отиде толкова млад! Когато Павел Писарев гледа премиерата на "Съдията и жълтата роза", се очакваше той да спре представлението – заради изкривяването на правилната партийна линия. Но Писарев беше непредсказуем и рече, че скоро не е виждал толкова праведно спазване на партийната линия. После Маргарита Младенова постави пиесата в Телевизионния театър и дори взе международна награда. Чудя се защо БНТ не извади старите и добри копия на постановките, снимани през онези години. Но да се върнем на "Сълза и смях". Естествено беше, че щом нещо у нас върви добре, това не е на хубаво. Уволниха Мазгалов заради талантливата пиеса на Петър Маринков „Хиляда метра над морското равнище". Ами в нея, представете си, се появява някакъв мерцедес на неизвестна група ловци! Кой в републиката ходи на лов с мерцедес? Наскърбиха, уязвиха Стойчо Мазгалов, и това му съсипа здравето. След него от трупата си тръгнаха Марин Янев, Антони Генов, почина Петър Чернев – актьорът с най-хубавия глас! Последва го и майсторът на диалога Живко Гарванов..."Сбогом „ Сълза!" На това място искам да кажа - и то смело, че Марин Янев в „Полет над кукувиче гнездо" създаде по-убедителен и ярък образ на Макмърфи от фамозния Джак Никълсън в прочутия филм на Милош Форман! Но това е и тъжното в театъра – неговата мимолетност.
- Какво ви вдъхнови, та написахте „Солунските съзаклятници"?
- Направих го под влияние на разтърсващия филм на Георги Дюлгеров „Мера според мера". Много кадри от него са заснети в Ковачевица! И аз се запалих. Прочетох Силянов, прочетох Павел Шатев, безценните разговори на Любомир Милетич! Краси Спасов дойде при мен на село, гледахме звездите, които според Рангел
били големи като прасета
и обсъждахме. Трябва да кажа, че първата постановка направи Георги Дюлгеров в Димитровград. От тогава минаха повече от тридесет години, пиесата е жива - дори звучи по-съвременно! От четиримата герои в първия спектакъл на "Сълза и смях" вече ги няма Антони Генов, Венци Кисьов, Илия Караиванов. А бяха млади и хубави в онова време... Няма я и прекрасната Ани Бакалова...
- Харесвате ли сегашната постановка на Народния?
- Не ме карайте да я сравнявам с онази от дните предишни. Аз съм щастлив, че атентаторите се появиха и на тази сцена! Естествено, предупредил съм ги да не взривяват театъра!
- А защо навремето пиесата ви „Случаят Адонис" не можа да се задържи за по-дълго в Сатирата?
- Защото с Никола Анастасов се случи беда. Падна в някаква яма и се нарани жестоко. И сега ще ви направя едно признание: Бях позабравил съдържанието - някаква алегория за гръцките богове и за това, че няма никакъв смисъл да бъдем безсмъртни! Но ще я препрочета и тогава ще си кажа окончателното мнение!
- Кои от актьорите бяха сред по-близките ви приятели?
- Венци Кисьов, Калата, Живко Гарванов, Васил Димитров, Стойчо, Ани Бакалова... Слава Богу, живи и здрави са Силвия Рангелова и Руси Чанев. Бяхме изключително близки с Марин Янев, но се скарахме и не си говорим. Защо? Не знам. Рано или късно, човек изкуфява! За това, ако съм изпуснал някого, да знае, че го обичам!
- Най-големите ни режисьори снимат по вашите сценарии - с кои от тях се карахте най-много и по какви поводи?
- Не съм се карал. Само веднъж си хвърлих очилата на пода, защото Георги Дюлгеров непрекъснато слагаше една реплика, която аз задрасквах! Едуард Захариев, вечна му памет, също беше инатлив! А Людмил Стайков не даваше и дума да стане във „Време разделно" да има епизод, от който да личи, че и някои българи доброволно са приемали исляма! Съображенията му, разбира се, не бяха художествени!
- С какво Рангел Вълчанов спечели сърцето ви и оценката, че е номер едно?
- Рангел беше велик шоп! Той просто беше по-различен от всички останали. И за да бъда верен на Пенчо Славейков, ще кажа: "Свири, свири, луд гидия, не заптисва Божа дарба стар кадия!".
- Сънувате ли Рангел понякога - какво ви съветва?
- Не го сънувам.
В главата ми няма място за толкова объркани сънища
Но за да поясня думите си, Рангел предлагаше да спорим кой е по-велик: Айнщайн или Гунди? Ако искаш, ти кажи Айнщайн, аз ще кажа Гунди - а ако искаш, може и обратното!
- През 1988-а двамата направихте "А сега накъде?", през 2007-а – "А днес накъде?", а през 2015-а излезе книгата ви "Към никъде" – това ли динамиката на живота ни: чудим се, маем се, а после...
...После няма нищо! Извинявайте, ще се пошегувам - някакъв писател написал разказ, озаглавен „ Защо съм жив?" и го изпратил по пощата в известна редакция. Получил отговор: "Защото не донесохте ръкописа си лично!"
- Любимите ви кучета са Санбернари – породата, обучена да спасява хора. Какво научихте от сегашния Дончо и предишните му събратя?
- Паскал беше казал: "Колкото повече познавам хората, толкова повече обиквам кучетата". Струва ми се, че знаменитият мислител неволно е обидил кучетата! Ако видите как Дончо яде заедно с две котки от една и съща купа, може да си помислите, че социализмът е осъществим и при хората.
- През 16-и век народът ни е на ръба на оцеляването, сега вървим с бодри крачки към демографски срив – има ли спасение?
- Само че населението на света расте и аз не знам кое е по-опасно. Чоран беше писал, че човечеството е като тумор на земното кълбо, обхваща го все повече и повече, какво ще стане, като го погълне?
- Кой от любимите ви жанрове приляга най-много на българската нация тук и сега?
- Имахме един забележителен професор, който обичаше да казва: „Защо става така, не съм мислил!"
- Споделете любим виц от кръчмата в Ковачевица.
- Една вечер попитах седящия до мен бай Петко дали е вярно, че дядо Сандо е починал. Отговорът беше: "Вярно е, но той беше много лош човек!" Един от присъстващите се обади с лек укор: "Дебе, дебе, Петко, недей така, умрел човека!" Отговорът не закъсня: "Е, като е умрел, да не е станал по-добър!"
- Над какво работите в момента?
- Това го пазя в тайна и от себе си!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
