Галин Никифоров, който натрупа рейтинг с „Лисицата” и „Лятото на неудачниците”, се завърна на книжния пазар с „Тяло под роклята” –впечатляваща история за силата на любовта и изкуплението. С новия си роман авторът надскача родното, напълно променяйки представата за социалните, езиковите и общочовешки граници. Темите са фокусирани върху лимитите, които човешкият дух може да загърби в стремежа си към доброто.
„Тяло под роклята“ е за обичта между брат и сестра близнаци, които се допълват и всеки не е пълноценен без другия. До момента, в който връзката помежду им не е болезнено прекъсната, а човешкото у всеки от тях – поставено на карта. Това е приказка за клетката на реалността, която всеки от нас изгражда с изборите си и за птицата на надеждата, която попада в клопката ѝ. Сред другите творби на Галин Никифоров са романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”. През 2011-а печели националната награда „Елиас Канети” за „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ е сниман едноименния пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Ето какво сподели писателят пред „Стандарт“.
- Господин Никифоров, все така ли живеете в Добрич?
- В Добрич съм роден и тук е всичко, което съм искал да имам: дом, семейство, спомени, приятели, библиотеки и интернет. Около два месеца в годината прекарвам във Варна, откъдето е съпругата ми, и около два месеца в селце, близо до морето.
- Защо предпочитате провинцията пред столицата?
- Обичам спокойствието. За човек на изкуството са важни уединението, тишината, уютът. Но си мисля, че дори и в София да живеех, пак щеше да бъде същото. Просто трябва да си дисциплиниран и да държиш на работната си етика, да имаш винаги условията, при които твориш най-добре. Всъщност мястото, където живее писателят, няма значение. Важни са въображението и страстта му - както и някои качества на характера, които трябва да придобие с годините.
- Каква е предисторията на „Тяло под роклята“? Нима предвидихте Истанбулската конвенция, та главният ви герой е мъж, който иска да се превърне в жена, за да изкупи вината си? А всъщност вината му наистина ли е толкова всемирна, та трябва да плати подобна цена?
- Откакто свят светува, има хора, които не се покриват напълно със социалния си пол, но историята ми не е за това. Главният ми герой не е жена в мъжко тяло, „трети пол” или човек с нетрадиционна сексуална ориентация. Исках да напиша роман, в който
една душа търси покоя си и изкупва вината си
по необикновен начин. Освен това ценя жените и смятам, че ние, мъжете, можем да научим много от тях и по този начин да станем по-цялостни и по-обогатени като личности. И, да – наистина вината на главния герой в „Тяло под роклята” е огромна. Защото той, макар и по принуда, става убиец още като дете, а това няма как да бъде заличено от душата му, от паметта му. В това е драмата му.
- След отдаването на подобен роман какво още научихте за жените?
- Всъщност доста неща. И се радвам, че успях да ги включа в романа. Най-интересно ми беше да науча за малките хитринки, които жените използват за външния си вид – прочетох всичките списания на дъщеря си и ми беше доста забавно. Интересно беше и когато разбрах, че всъщност най-големите противници на феминизма са не мъжете, а жените. В САЩ 54% от жените са твърдо против подобни свободи и права. Но причинита е доста прозаична: те мислят феминизма за мъжемразство, а това е грешно. Според мен в България нещата са сходни. Най-доброто, което прочетох в това отношение, бе мнението на американска интелектуалка, която казва: „Всяка жена, чийто коефициент на интелигентност е по-висок от телесната й температура, трябва да бъде феминистка.” И още една мисъл, на която всички се усмихват: „На тоя свят има милиони същества, които не пият, не пушат и мразят жените. Това са жените.” За образа на леля Лео в романа използвах тези мисли, за да се настроя, когато пиша за нея. Беше вълнуващо.
- Заради всичко това и въпреки него: Актуална ли е още темата за войната между половете?
- Вече не. Понякога за малко повече драматизъм из медиите се пишат статии за различни аспекти в отношенията между мъжете и жените. Но в днешно време нещата не са ситуирани така, както преди трийсет или петдесет години, когато двата пола социално са били съвсем ясно разделени и са имали различни функции в обществото.
Сега половете са по-близки
защото почти не остана само мъжка и само женска работа; сътрудничеството е задължително, защото всички се борят да имат по-добър социален статус. В цивилизованите страни жените вече си извоюваха правото да бъдат равни с мъжете. За еманципация вече почти не се говори. Дори ми се струва, че скоро ще започне да се говори за правата на мъжете. Преди повече от 20 години Майкъл Крайтън написа „Разкриване” – роман за сексуален тормоз от жена към мъж, имаше и филм с Деми Мур и Майкъл Дъглас. Темата за
„вагина със зъби”
както тогава я нарекоха, вече не изглежда толкова ексцентрична, колкото преди. Всяка добра промяна има и своите негативни оттенъци. Скоро писаха, че в Швеция вече трябва да имаш писмено разрешение – вероятно юридически заверено – от жената, с която искаш да правиш секс. На мен това ми звучи почти ненормално…
- Има ли все още теми от случващото се в родното общество, до които съвременните автори се страхуват да се докоснат?
- Не, не мисля. Има книги на всякакви теми. Още повече, че за всеки писател винаги е благодатна възможността да пише на нова тема или на тема-табу. Но трябва и да знае как да го направи, а това не е особено често срещано явление. Аз обикновено се интересувам от значително по-спокойни и човешки теми; социалните и изобщо скандалните теми не са по вкуса ми.
- Променяте ли се с всеки нов роман?
- Това е едно от нещата, към които винаги се стремя. Смятам, че няма смисъл да правиш само едно и също нещо, защото така не се развиваш. Каквото и да ти струва, трябва да се променяш, да не оставаш при направеното. В деня, в който пратих „Тяло под роклята” на издателството, започнах да мисля за следващия си роман и с какво той трябва да бъде по-различен и по-добър от другите.
- Работите ли и като икономист, какъвто сте по диплома?
- Никога не съм практикувал. Завърших икономика, защото едно от хобитата ми беше международна икономика, а и исках да науча нови неща и да се срещна с нови хора. Когато става въпрос за интелектуално разнообразие,
аз съм като шило в торба
- След толкова издадени книги и стойностни награди можете ли да живеете от писателския си труд?
- За съжаление не мога, но това никога не е било приоритет за мен.
Като инженер печелех доста повече
но не бях щастлив. Правилното отношение към изкуството е, когато гледаш на парите не като на цел, а като на следствие. Иначе, когато имам пари, си купувам предимно време с тях, за да мога да пиша. Когато нямам, мисля как да ги изкарам. Не е кой знае колко сложно.
- Като икономист какво бъдеще виждате за България, в която почти няма икономика?
- Напротив, имаме икономика, макар и неголяма, и в нея са заети над три милиона души. По покупателна способност или стандарт сме някъде на около 50-то място от повече от 200 страни, в които има икономическа статистика. Освен това имаме пълен комплект от социални осигуровки – нещо, което може да се каже само за около 55 страни в света. Иначе
времената са трудни за всички, не само за България
Мисля, че поне още около двайсетина години ще ни трябват, за да структурираме качествено обществото си и да заживеем наистина добре.
- А като писател какви са прогнозите ви?
- По отношение на бъдещето на литературата ни мога да кажа само, че моето поколение вероятно ще има сили да постави основите на европейското ни присъствие, но едва следващото ще издава наравно с повечето европейски автори. Има много неща, които могат да се направят за писателите и книгите им и някои от тях ще бъдат направени, сигурен съм.
- Пишете ли вече нова книга?
- Да. Но напоследък имах доста ангажименти покрай новия си роман, както и някои редакции по три от старите си романи, които искам да се преиздадат, и сякаш загубих ритъм. Но се надявам през зимните месеци да наваксам. Натам вървят нещата…
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
