Французинът Шлюмберже създава науката за византийските печати
Преди 30 години се появиха металотърсачите или металните детектори. Тогава разкривах дворците на столицата на цар Симеон, Велики Преслав. Един ден дойде шуменецът Емил Косев, взел отнякъде такова устройство. От най-простите, без никакви скали, измислено да се търсят изгубени пръстени по плажовете. При наличие на метал от вътрешността излизаше един-едничък звук - "пи-пи".
Бях настроен доста скептично и дори иронично към новата методика. Затова останах като втрещен, когато на бял свят от цепнатините между масивните каменни плочи на преславските площади започнаха да излизат стотици пръстени, обеци, монети и други дребни метални предмети. Но най-много ме потресоха 17-те оловни печати, изскочили вълшебно от земята буквално за няколко минути.
Вече познавах византийските и старобългарските печати от IХ-ХII в. и знаех колко са ценни с данните си. С тях се занимава науката сигилография или сфрагистика, която е помощна дисциплина на историята. Става дума за пломбите, скрепяващи писмата през Средновековието и гарантиращи истинността им. Те се правели чрез уникални за всеки изпращач матрици и
дават огромна информация
за неговото име, потекло и кариера. В Западна Европа започват да събират оловните пластинки още от ХV в., а самата наука се оформя след ХVI в. Първото определение за нея дава Жан Мабийон в края на ХVII в., като първоначално се смята за клон от дипломатиката. През ХIХ в. в съчиненията на немеца Херман Гротефенд и французина Жермен Демей тя вече става част от историята.
През същото столетие се засилва интереса към съдбата на Източната Римска империя или Византия. Огромната държава е имала безчислена администрация и са се запазили хиляди от оловните печати, гарантиращи различни писма и документи. Първият човек, който се заема с тези паметници е Леон Гюстав Шлюмберже. Той обобщава своите наблюдения в многотомната "Сигилография на Византийската империя", излязла през 1904 г. В нея са разкрити имената, фамилията и фактите от кариерата за стотици ромейски аристократи, управлявали една от най-могъщите средновековни империи в света.
Съдбата на този човек е твърде интересна и показателна за френската култура през ХIХ в. Той е роден през 1844 г. в малкото градче Гебвилер в областта Елзас, оспорвана през тези десетилетия яростно от Германия и Франция. Колкото и да е странно, първо се насочва към медицината, която учи след 1863 г. в Париж. За кратко прекъсва, за да участва във френско-пруската война от 1871 г. През следващата година получава докторска степен с тема за функционирането на дихателните пътища. Огромна роля за ориентацията на Шлюмберже изиграват пътешествията, предприети в Северна Африка, Сирия, Мала Азия и почти цяла Западна Европа. Именно след тях той се запознава и започва да проучва историята на Византия и на кръстоносните походи от ХI-ХIII в.
Голяма негова страст е нумизматиката, тясно свързана със сигилографията. И до днес труда му "Нумизматика на Латинския Ориент" се смята за стожер в изследването на монетосеченето на кръстоносците. Тези фундаментални съчинения дават на Шлюмберже голямо признание.
Той е президент на Обществото на антикварите
във Франция, член на основаната през 1663 г. от краля-Слънце Луи ХIV Академия за надписи и художествено слово, а в 1903 г. получава медал от Кралското нумизматично общество в Лондон. Претърпява обаче неуспех през 1908 г., когато опитва да стане член на прочутата Academie francaise.
Гюстав Шлюмберже е типичен представител на "Бел епок", безгрижния период от края на ХIХ - началото на ХХ в. За него американската писателка и първата жена, носителка на наградата "Пулицър", Едит Уортън, казва, че е "потомък на един от галите, изобразени на Арката на император Тит в Рим". Силно консервативен, той е приятел с едни от най-видните личности на епохата като художника Едгар Дега и писателя Марсел Пруст.
Французинът по интересен начин се свързва и с българската история. През 1896, 1900 и 1905 г. той издава трите тома на своето най-голямо историческо изследване. То се нарича "Византийската епопея в края на Х в." и е посветено на епичния сблъсък между двете най-големи държави в Европа през този период - Византийската империя и Българското царство. Книгите са написани в живия и неповторим стил на френските византинисти от ХIХ и началото на ХХ в., като Шарл Дил и Алфред Рамбо. Главен герой на Шлюмберже е император Василий II Българоубиец, но той
не пропуска да изрази уважение
към неговия достоен съперник - българския цар Самуил. Ето няколко пасажа от тези томове:
"Василий II прекарал още 27 години в почти непрестанни битки, от 991 до 1018 г., по-голямата част от дългото му управление, за да приключи великата българска война. Това е голямото дело на неговото царуване, което донася дълъг отдих на империята с пълното унищожаване на тази безпощадна и неотменно враждебна монархия. Смъртта на великия цар Самуил бележи края на българската независимост, която той блестящо олицетворявал. С гибелта на този смел и неуморен герой загинала надеждата на неговия народ и от този момент грубият и тежък крак на могъщия василевс започнал все по-жестоко да тъпче измъчената Родина, лишена от дарбите и непобедимата пламенност на своя най-храбър син".
Гюстав Шлюмберже умира през 1924 г. На негово име в Академията за надписи и художествено слово е основана награда, давана на най-видните майстори на словото и изследователи в науката.
Разкриват историята на Велики Преслав
В старата българска столица са разкрити стотици оловни печати на български и византийски сановници от края на IХ до края на ХI в. Някои от тях, като тези на царете Симеон и Петър, са свързани с Първото българско царство, а други - с византийското управление след превземането на града в 971 г.
Перперикон не отстъпва на столицата
При мащабните разкопки на скалния град край Кърджали след 2000 г. са извадени близо 150 оловни византийски печати, които нареждат тази колекция на второ място в България. Те свидетелстват за оживена преписка на местните власти с императорския двор в Константинопол и с различни духовници.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
