Писателят рисува всеки ден, а любимата му тема е Балчик
Ивайло Петров е една от най-ярките фигури в българската култура от средата на ХХ и началото на ХХI век. Класик на съвременната отечествена проза, наред с автори като Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Павел Вежинов, Дончо Цончев, Генчо Стоев, които създадоха истински златен век в българската литература. Всяка творба на Ивайло Петров е предизвиквала противоречиви реакции на критиката - от бурен възторг и акламации до къде по-задълбочени, къде по-повърхностни критически възражения. Но могъщият му белетристичен талант пречеше на обективните наблюдатели и ценители да видят и други черти и аспекти от неговата сложна и противоречива, но извънредно надарена натура.
Може би вече е време да преоткрием и пластическия талант на Ивайло Петров. Известно е, че през 1947-1949 година той учи освен право в Софийския университет, така също и графика в Художествената академия при прочутия Илия Бешков. След това в продължение на повече от 50 години не само е отдаден на белетристиката, но и на изобразителното изкуство. Най-близките му приятели знаят, че той рисува всеки ден, като редува живопис, рисунки с молив, въглен, флумастер, химикал, цветни пастели, портрети и автопортрети, фигуративни композиции, натюрморти, маслени картини, пластики - предимно от керамика и пр.
Повечето от творбите са създадени в пълно усамотение и съзерцание и тогава се раждат прелестни серии от пейзажи. Огромната част от тях са свързани с Балчик и неговите прекрасни брегове, малки фиордчета, типичните пясъчници на фона на лазурното небе и спокойните заливчета, из които плуват самотни лодки и летят философски замислени гларуси.
Морските сюжети на художника винаги говорят за дълбоко романтичното му светоусещане. Тоналността е приглушена, потопена в сфуматото на мечтания и съзерцания. Какво например изразява загадъчно приведена фигура в лодка, акостирала в малко заливче? Не прилича на рибар, нито на шляещ се турист. По-скоро зад подобни сюжети авторът търси изразяването на знакови душевни състояния на персонажа - меланхолия, тъга, носталгия, отчаяние, поетичен екстаз или надежда. В други случаи откриваме вечно ироничния поглед на художника Ивайло Петров - мъжки и женски фигури, небрежно приседнали под някой чадър на плажа, бърборят или са зареяли поглед към неясния хоризонт и уж са статични, а в същото време заредени с вътрешно неспокойствие и динамика. Трети път виждаме изображението на любимите балчишки хълмове и пясъчни пирамиди, надвиснали над ту развълнувано, ту спокойно море, а върху тях тук-таме кацнали самотни уютни къщички или потънали в гънките на терена закачливи дръвчета. В тези майсторски композиции понякога сякаш блещукащите пламъци на къщи, дървета, хълмове, оврази показват удивителната хармония между небесното и земното - във водното крайбрежие се оглеждат небесните архипелази от светлини, сенки, облаци, отблясъци и сияния, а в небесните отражения съзираме мамещите дълбини на подводни загадки, изкушения, рифове и неясни движения.
Освен темата за морето, която неудържимо привлича фантазията на нашия автор, друг любим негов обект са пейзажи с къщи - летни фантазии, при които къщичките са обезателно натоварени с човешки черти - романтично сгушени зад селски зидове или китни дръвчета в подножието на поетични хълмове, или пък зимни импресии, които сякаш разказват приказки, а от къщичките всеки миг ще изскочи някой вълшебен герой. Не можем да не отбележим тук една композиция, на която виждаме замислена фигура, теглеща шейна с малко дете в студен зимен ден. На фона на симпатичен дървен стобор се откроява група живописни къщурки и сякаш приятелски бъбрещи си дървета. Такъв тип композиции говорят за яркия талант на автора да насища с живот дори най-статични и на пръв поглед неодухотворени предмети или субекти.
От пасторалните погледи към селските къщи Ивайло Петров нерядко насочва погледа си и към големия град. Нека откроим две негови маслени картини, където ни впечатлява урбанистичния пейзаж, неудържимо завладян от глобалното отчуждение и студенината. Фигурките на самотно реещи се минувачи са като прашинки на фона на гигантски мрачни сгради и футуристични залези. Разбира се, като контратеза на сивотата и безнадеждността на отчуждението понякога авторът противопоставя човешката топлина на някой очукан калкан, паркиран небрежно автомобил и дискретно полюляващо се пране. Тоновете са топли и предизвикват у нас чувство на любов, съчувствие и алтруизъм.
Ивайло Петров има удивително усещане за баграта и богатството на палитрата. Особено се откроява това в натюрморта. В морето от цветя като видения се явяват нежни, едва забележими силуети на момичета или привечерни пейзажи, в които яркото великолепие на небесните сфери се оглежда в изумруденосапфиреното огледало на балчишкото крайбрежие. Четката на Ивайло Петров усилено търси невидимото превъплъщение на човешкото в природното и обратно - отражението на Натурата у човека. Ето защо той има своеобразен системен поглед и подход в опитите да пресътвори в пластически видения неуловимите трептения на човешкото.
Друга значима серия, върху която авторът работи години наред, е серията от голи женски тела. Художникът сякаш не се уморява да търси все нови и нови ракурси - тела и лица в профил, в анфас, в полупрофил или полуфас, прави, легнали, разположени в странни и понякога мистични интериори или просто на ярък цветови фон. За Ивайло Петров като че ли предпочитаният материал при голите женски тела е пастела. Може би той усеща, че това е най-адекватния подход за проникване в магията на женското тяло и скритите изражения. Не по-малко впечатляващи пластически решения са изпълнени в масло, или дори в обикновената рисунка - с молив или туш, а понякога и с най-банален черен флумастер. Тук също се сблъскваме със значително многообразие на композицията - често пъти фигурите са разположени на някоя плажна ивица, понякога са самотни и съзерцателно настроени красавици, друг път са непринудено бъбрещи и скучаещи девойки, трети път са силуети между чадъри, плажни принадлежности, реещи се птици, скитащи се кучета, и пр., и пр.
Въобще магнетичното привличане на голото женско тяло издава, че художникът непрекъснато мисли върху загадката, наречена жена. Понякога тези тела излъчват неудържимо сладострастие, томителна нега и неясни желания. Друг път те са почти ангелично извисени и издават някаква детска непринуденост и едва ли не стеснителност. Трети път са индиферентни и почти деперсонализирани сякаш са някаква досадна подробност от пейзажа.
Типаж, който привлича нашето внимание, са мадоните на Ивайло Петров. Това са кърмещи или люлеещи своите деца майки, осветени от вътрешната светлина на любовта, саможертвата, нежността и омиротворението. В този порядък трябва да разглеждаме и друга серия на автора, която условно можем да наречем разпятия. Тук Ивайло Петров е привлечен от вечната тема за страданието, изкуплението, всеопрощението, зад което освен човешкото, наднича и необяснимото, ирационалното, богочовешкото.
Специален интерес би трябвало да предизвикат десетките автопортрети на художника. Те също са издържани в най-различна техника - масло, темпера, пастел, акварел, рисунка. Лайтмотивът, който тук ни поразява, е особеното настроение на съзерцание, на самовглъбяване, на упорито самовглеждане и потъване в бездните на собствената душевност. Ивайло Петров като че ли непрекъснато се самонаблюдава и самоанализира. С поредицата автопортрети той сякаш постоянно ни убеждава, че човекът е една непознаваема загадка - кълбо от противоречия, раздиращи страсти, съмнения, възторзи и меланхолни конвулсии, героизъм и малодушие, съмнение и бравурна смелост и т.н.
Не може да не споменем и закачливите портрети на колеги - шаржове и рисунки на такива ярки творци и приятели на Ивайло Петров като: Емилиян Станев, Борис Димовски, Божидар Божилов, Генчо Стоев, Никола Фурнаджиев, Ст. Ц. Даскалов, Валери Петров, Борис Арабов, Светослав Минков... Тук виждаме тънкия усет на художника Ивайло Петров да долови редките индивидуални специфики на тези тъй различни като физически параметри и психологически дадености творци. Много широк е диапазона на пластическите внушения на автора - от ироничния ракурс, през закачливо романтичното опоетизиране, до усета за вътрешния трагизъм на конкретния образ.
През годините Ивайло Петров развива пластическия си талант и в сферата на малката пластика. Предпочитаният материал тук за него е глината. Творбите, които излизат изпод неговата майсторска ръка, пресъздават ярки народни типажи и образи - овчари, пастири, овце, кучета, оплакващи жени и пр. Ако в маслените картини, пастелите и акварелите Ивайло Петров впечатлява с богатия колорит на изображението, при малките пластики нашето внимание е привлечено от усета за хармонията - и като групова композиция, и като отделни фигури, съзираме тънък усет за пропорциите, интересни ракурси и богат вътрешен живот. Но над всичко тук долавяме дълбокото усещане за народностната фолклорна традиция, за многовековните нашепвания и навеи на стародавни български обичаи, обреди, традиции, поверия. Авторът дълбоко в себе си е осъзнал, че вечно модерното извира от недрата на традиционното, че народ, който не цени патриархалното си минало, не може да очаква смислено бъдеще.
И други известни български писатели през последния половин век са показвали влечение към пластическото изкуство. Нека споменем тук само автори като Иван Давидков, Димитър Яръмов, Васко Жеков, Димитър Шумналиев, Любомир Котев... Но без съмнение Ивайло Петров притежава най-ярък и самобитен пластически талант. В неговите пейзажи действително оживява въплътеният дух на Словото.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
