Добромир Манев – един от най-харизматичните мъже на театъра и киното в България, играл дълги години в Младежкия и в две-трети от родните филми, през последните десетилетия прави изложби из Новия и Стария свят. В картините му се оглеждат страстите, спомените и сънищата на артиста космополит. Маршрутите и експозициите го отвеждат от Калифорния до Тайланд, от Финикс до Дряново, от Париж и Рим до Пловдив и Варна. С него винаги е изящната му и изискана съпруга Любомира – дама от БГ сой, която дълги години работи и живее в САЩ. Всъщност именно заради тяхната съдбовна любов като от романите Добри Манев напуска сцената в родината, за да замине за Америка. Така ролите под прожекторите и пред камерите на 70 продукции остават в историята. В началото на кариерата си Добри трябва да влезе в кожата на Овчаря в „Козият рог“, но в същото време поема ангажимент за „Голямата победа“ на Васил Мирчев. И Методи Андонов вика Милен Пенев. „Миленчо беше велико момче – нямаше как да му сърдя“, казва днес Манев. С усмивка си спомня овациите след „Архангелите не играят флипер“, „Тримата мускетари“, „Носорози“, „Занаятие убийство“...
Сега Добромир Манев-Ману отново е във фокуса, но със своите „Живописни видения“ в столичната галерия „Финес“. На откриването се събраха състуденти от легендарния клас на Методи Андонов от ВИТИЗ – Стефан Мавродиев, Елена Райнова, Меглена Караламбова, Марин Янев... Физически отсъстваше само Кольо Манев –братът на Добри. Големият художник, който си отиде миналата година навръх рождения си ден, много харесал картината със стола, нарисувана от Манев по-младши. Като я видял по скайпа, я запазил за личната си колекция.
- Какво ви вдъхновява, господин Манев?
- Темите са вечни, колоритът и усещанията – също. Наблюдавам живота, наслаждавам се на природата. Особено близо до нея съм в Славейково - до Дряновския манастир. Наша приятелка, която срещнахме в Щатите, ни разказа за селото и ни покани да го видим. Влюбихме се и купихме къща – Янтра е наблизо, старият ни дъб е на 400 години, славеите пеят, залезите са магически... Израснал съм в София, но се оказа, че земята ме вдъхновява. Насадих домати, станаха изключително вкусни. Всичко е минало през ръцете ми – ремонтът, розите и другите цветя, плодните дръвчета... Във Вирджиния също имаме къща с градина – край брега на океана. Реят се облаци, които понякога придобиват дори човешки и животински образи. Фантазията ми е доста неудържима. Сънищата ми са странни, необясними, абсурдни. 30-те години на сцената също са останали у мен, а киното е допринесло за условното виждане на света. Но само артистът забелязва необикновеното във всекидневието и го превръща в изкуство. Мигът от живота остава за вечността, ако имаш дарба. Но колкото и да е многообразен светът, той е един и същ. В Америка също има извънземни красоти – като каньоните. Не могат да се обяснят – никога няма да разберем как и защо Господ ги е създал. Когато купихме къщата във Вирджиния, се оказа, че тя буквално е вплетена с гигантско дърво. Минаха години и стана ясно, че трябва да се отреже – можеше да се стовари върху къщите наоколо при бурите. Беше ни ужасно мъчно, но нямаше как. Запазих си клон. Сложих го в контейнера с багажа за България, когато започнахме да се пренасяме. Митничарите във Варна се втрещиха – не можеха да повярват, че е от любимия ни дъб – и дълго време не освобождаваха багажа. Чудеха се
кой е тоя идиот
Не му е чиста работата, явно е луд. Може би си мислеха, че има тайник с наркотици.
- Къде другаде по света сте усещал прилив на творческа енергия?
- В Тайланд. Хората са невероятни – добри, усмихнати, никой не повишава глас. Плажовете са диви и чисти - с кристална вода. Към 6 часа вечерта започва невъобразим шум – всички животни и птици в джунглата започват да общуват. Човек не може да си го представи в цялата му какафония, ако не я чуе. Невероятни светове, невероятни цветове – рибите минават покрай теб от шарени по-шарени. Приключение. Будизмът – тази спокойна и мъдра религия – възпитава отношение към всяко живо същество. В Тайланд обожават кучетата – те са навсякъде, млади и здрави, стари и болни. Най-забавен е пазарлъкът – за всичко: започват от 100, за да стигнеш до 10.
- В „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на вашия учител Методи Андонов и в „Бартер“ на Атанас Киряков играете художник – кога в театъра се разчу, че рисувате?
- Винаги съм рисувал, но не съм мислел, че ще се занимавам професионално. На празници и купони в Младежкия всеки демонстрираше талант или хоби извън актьорския занаят. Спомням си, че веднъж купиха две от трите ми картини. Правех го за удоволствие, за приятели... Дядо ни е рисувал, баща ни беше архитект, но и много талантлив художник. Живеех заедно с брат ми в онези романтични времена, когато той учеше в Художествената гимназия. Тогава Ван Гог беше основният герой. Всички се стремяха да му подражават – на него, на Рембранд... В ателието на Кольо гледах с широко отворени очи, дълбоко усещах и попивах миризмата на боите... Много по-късно си позволих в ателието му в Париж да нарисувам нещо върху платното, което беше приготвил върху статива. Анди Лекарски много ме похвали.
- Когато рисувате, мислите ли какво би казал Кольо Манев?
- Винаги е бил много сдържан. Много хареса един стол – масло. Показах му картината по скайпа. Веднага каза: „Да не я продадеш на друг – аз ще я купя. Искам я“. Никога не съм си позволявал да се сравнявам с него. Но направихме две общи изложби – огромно
удоволствие, велико преживяване.
- Как избрахте актьорлъка?
- Всичко тръгна от драм състава, после – при Асен Траянов в Пионерския дворец. Влязох в прочутия и много задружен клас на Методи Андонов – особен човек, изключително силна личност, невероятно ерудиран, голям интелектуалец. Изумителен. Той ни възпита в отношение към театъра, киното, живописта... Докато обсъждахме творби на велики художници, ни питаше: Каква музика чувате в тази картина? Научи ни да бъдем хора.
- Имаше ли конкуренция между вас – все страхотни мъже: Ламбо, Милен Пенев, вие?
- Естествено, нали някой трябва да получи ролята. Първият ми филм беше „Мъже“ – оттам ми тръгна името. Но актьорството е мимолетна работа. Киното остарява много бързо. Мъчително е.
- Защо напуснахте Младежкия театър?
- Имах някакви неприятности с директора, чието име дори не помня. Бяха много мрачни времена – 1996-а. Но не се оплаквам от нищо. Когато нещо трябва да се роди – в случая демокрацията, винаги има мъки. Хората много бързо забравят от къде сме тръгнали. А и
свободата е тежък ангажимент
Няма съмнение, че разликата между предишното ни битие и днешната ни свобода е огромна. През социализма имаше виц – ако отворят границата, в България ще останат само Тодор Живков и Политбюро. Ние, естествено, се сравняваме с Европа – но тя е с векове пред нас. Още се чудим дали е било турско робство или османско владичество, а през тези столетия тук не е имало нито литература, нито изкуство. Просветлението идва едва при Паисий, за да започне да пише. Българите все пак успяват само за 100 години да се върнат не само на картата, но и в културното пространство – и това не е за пренебрегване. Имаме много талантливи и свестни хора. Но лошото ни е, че постоянно се оплакваме. Че се ненавиждаме един друг – защото порцията е малка и е трудно да бъде разпределена. Честна дума - не съм чул и видял друга нация, която толкова да говори против себе си. Всекидневно, на висок глас. Дали съседите се плюят помежду си? Не. А ние забравяме, че има грях, има и прошка. Господ – или който е създал света – така е решил: да се стремим към доброто. Да бъдем по-смирени, да започнем промяната от вътре на вън... Животът е един – при това кратък. Нека да сме по-нормални.
- Вие обаче не сте традиционният „икономически“ беглец от 90-те...
- Не, в никакъв случай. Лав сторито с Люба беше започнало много години преди да тръгна за Америка. После за известно време прекъсна – аз си имах моя живот, тя – нейния. След това отново се намерихме. И тъй като тя не можеше да се върне, за да остане в България, аз отидох при нея. Не бягах, не съм бил емигрант –отидох заради любимата си жена. От България си носех четки и бои. Но не съм мислил, че ще изкарвам пари като художник. Е,
в началото бях бояджия
но благодарение на Люба постепенно се отдадох само на рисуването. Картините се трупаха една след друга, а аз се чудех какво да правя с тях. Нямах самочувствие на художник – и сега го нямам. Всеки, който се занимава с изкуство, се съмнява в дарбите си. Докато един ден случайно срещнати приятели - жената е живописец, мъжът е скулптор, ми казаха: „Какво чакаш, действай!“ И ме навиха да се включа в конкурс за художници от Калифорния – избраха творби на 30 от 450. Между късметлиите бях и аз. Главният куратор на колекцията беше шефът на културния отдел в „Сан Франциско кроникъл“ Кенет Бейкър. Оттам тръгна работата – започнах да правя изложби: в Ел Ей и в Сан Франциско, Сан Диего, Ню порт бийч, във Финикс...
- Разкажете повече за Люба...
- Тя е от артистично семейство, завършила е колеж за международен туризъм, а после става акушерка в Щатите. Пише много хубаво. Благодарение на перото й се намерихме втория път. След като се оказа, че тя остава там, а аз – тук, Люба започна да ми пише страхотно красиви писма, изпълнени с истории и носталгия. С чувството на самота в голямата държава, с това, че дори зеленото там не е зелено като у нас... В един момент прекъсна – не може цял живот да пишеш писма. 8 години по-късно срещнах обща приятелка – Маргарита Войнова, сестрата на прочутия художник Стоимен Стоилов. И тя взе да ми разправя, че нейна приятелка, която й пишела уникални писма от Америка, била в София. Веднага разбрах, че е Люба. Видяхме се и оттогава не сме се разделили - 23 години.
- Защо навремето се правеха по-вълнуващи филми?
- Сега има много режисьори – не е лошо, количеството би трябвало да води до качество. Но режисьорите навремето имаха като че ли по-стабилна култура. Не само те – въобще хората на изкуството държаха и залагаха на традициите. Но кой ти да помни Любомир Тенев и Гочо Гочев – абсолютни ерудити, тънки познавачи на театъра, на литературата. Ами Боян Дановски и Стефан Сърчаджиев – изключителни интелектуалци. /Сред преподавателите ни, естествено, не липсваха и партийни функционери./ След това дойдоха Рангел Вълчанов, Любо Шарланджиев, Шаралиев, Васил Мирчев, Владислав Икономов... През така наречения социализъм се изискваха страхотни усилия, за да направиш филм. Първо - конкуренцията беше много силна. Второ – властта бдеше да не кажеш нещо по-различно. Така се стигаше до езоповския език, но за да го използваш, трябваше да си образован, да си начетен. Той създаваше предпоставки за по-сложно, за по-дълбоко мислене. Сега сме свободни – можем да пишем и да говорим, каквото си искаме.
Но се плъзгаме по повърхността
Или се задълбаваме в най-мрачното, най-черното, най-безизходното. А в живота има светлина, любов, хумор. Безспорно и сега работят млади хора, които се справят чудесно.
- В театъра също не прелива от хитове...
- Интернет културата много пречи. Няма го философският камък. Но може би е въпрос на първоначално натрупване. Може би се изгражда ново общество, което трябва да тръгне от нищото, да преживее катарзис, за да стигне до своите истини. На този свят всичко е правено. Затова не бива да се прекъсва приемствеността. Някога театърът беше семейство. Живеехме повече в Младежкия, отколкото по домовете си. Днес може би донякъде съжалявам. Синът ми израсна далеч от мен, докато бях по представления, репетиции и турнета. А сега идват, изиграват и си отиват. В онези времена всичко се случваше по гилдиите, които бяха затворени общества.
- Коя е най-новата ви роля в киното?
- В „Можеш ли да убиваш“ на Иван Ничев. Играя бащата на главния герой. Той е бивш военен, който си е намерил по-млада жена и синът му нещо се сърди. Но се оправят.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
