"Нетаен агент" е изповедта на един интересен българин. Дино Динев завършва гимназия в София, тренира бокс в "Спартак" и така попада в спортна рота, където се запознава с Боян Радев. След казармата работи като осветител и асистент-оператор в Студия за игрални филми "Бояна". Участва в снимките на "Крадецът на праскови" и "Цар и генерал" на Въло Радев, включва се в продукциите на Борислав Шаралиев, Янко Янков... Докато е на терена на мелодрамата "Старинната монета", става приятел с френски кинаджия и през март на 1966-а заминава по негова покана за Париж. Там Дино завършва режисура. През пролетта на 1968-а обикаля с камера в ръка барикадите на студентските вълнения в столицата на Петата република. От кадрите на българина лидерите на Новата вълна във френското кино Трюфо, Шаброл и Годар монтират двата пълнометражни документални филма "Май 1968-а". Междувременно Динев е вербуван от Държавна сигурност и от френските спецслужби. Създава фирмата "Пиринфилм" и става ексклузивен дистрибутор на френски и американски филми в бившите соцстрани. Започва да разпространява и съветски продукции във Франция, което го сближава с Андрей Тарковски, Сергей Бондарчук и Никита Михалков. Франция обаче го осъжда като троен агент. След освобождаването си пише сценарий с Владимир Висоцки, работи с Роман Полански, Клод Льолуш и с култовия продуцент Дино де Лаурентис. Книгата на Джими, издадена от "Колибри", е наситена със силни емоции, обрати и перипетии. Авторът признава, че вярата в истината го е насърчавала и му е помагала в преодоляването на трудни ситуации.
- Господин Динев, вие сте работил с някои от най-големите родни кинаджии - кой ви беше най на сърце?
- Много уважавах Въло Радев. Той направи няколко от най-добрите български филми. Бях до него, когато снимаше "Цар и генерал", "Крадецът на праскови"...
- Бяхте ли свидетел на връзката между Невена Коканова и Раде Маркович?
- Те се залюбиха пред очите ни. След работа се събирахме на телешка глава и манастирско вино в хотела. Огромна страст свързваше Венчето и Раде. Чувствата им бяха съвършено искрени и истински. Но той беше женен за Оливера Макович - една от най-влиятелните актриси в тогавашна Югославия. А и Коканова, божествено красивата Коканова, си обичаше Шарлето - нейният съпруг Любчо Шарланджиев.
- Останал сте верен на киното, въпреки всички превратности в живота и кариерата ви?
- "Киното е най-великото средство за сближаване на народите", пишеше някога по нашите кинопрегледи. Когато комунистическата цензура забраняваше всичко, филмите минаваха през иглените й уши.
- Силно сте свързан с Русия - не говоря за КГБ, а за арт гилдията там...
- И до днес работя с Никита Михалков - с Кирил Разлогов осигуряваме филми за Московския фестивал. Всичко започна, когато преди много години тамошен шеф, човек на КГБ, разбира се, ми каза: "Димочка, ние купуваме от теб френски филми - вземи да продадеш и ти малко съветски". Тогава избрах "Иваново детство" на Андрей Тарковски. Изключително приятен и добър човек - макар и сдържан. Никога не се държеше като гений. Нито пък се хвалеше. Работеше неуморно.
Имаше още едно качество:
Тарковски пиеше много добре
Нямаше проблеми на масата. После пък направихме копродукции със Сергей Бондарчук и Елем Климов.
- Бил сте близък и с Висоцки...
- Запознахме се в Москва. Тъкмо се беше оженил за Марина Влади. Исках да направя нещо за него - по-скоро за плочата с песните му, които много харесвах. Просто във Франция никой не беше чувал за Висоцки и не го купуваха. Организирахме на Володя концерт в Париж - аз и Костя Казански. Преди и след представлението продавахме плочата - по 10 франка парчето. 400 души дойдоха. 380 от тях бяха руснаци. Изкупиха всичко, за да препродадат в Москва по 100 рубли. Още тогава Володя беше забранен в родината си. По-късно с него написахме сценария на "Ваканция след войната". Сега Никита Михалков ще ми помогне да го издам като книга в Русия - парите да отидат за сиропиталище.
- Можеше ли Володя да бъде спасен?
- Американците го свършиха. Той беше алкохолик. Веднъж се запознал на маса с руски евреин от Лос Анджелис. Онзи го покани в Калифорния, за да обсъждат бъдеща копродукция. Висоцки каза, че заминава за две седмици в Ел Ей. Остана три месеца. Когато се върна в Париж, го посрещнах както се полага - пълна маса, водка, сельодка. Към полунощ започна да трепери. Запитах го какво става с него, а той само ми отговори: "Нищо, нищо, остави ме". Час по-късно вече не беше на себе си. Само ме помоли:
Намери ми малко прах, иначе ще умра
Онемях. "Ти знаеш ли, че дрога с алкохол е сигурна смърт?", развиках се насреща му. Но какво да правя - качих се на колата и подкарах към бардаците на "Пигал", за да му намеря дозата. На другия ден му рекох: "Прибирай се в Москва", мислейки, че там някак си ще се опази. Ами, нищо подобно - след шест месеца почина. До този момент Володя не беше шмъркал. Да, пиеше много, но толкова. Дори не можеше да обясни защо е започнал с наркотиците.
- Марина Влади реагираше ли на всичко това?
- Вижте, те дори не живееха заедно. В Париж Володя отсядаше в нашата селска къща край Париж - на 3 километра след Версай.
- Жерар Депардийо е сред вашите бойни кино другари...
- Заведох го на фестивала в Москва - беше му за първи път, през 72-ра или 73-та, не помня точно. Тъкмо беше завършил "Валсиращите" - играеше с Патрик Дьоавер, който почина от свръхдоза, и Миу Миу. Малко преди да минем по червения килим, го предупредих: "После, в ресторанта, много внимавай - руснаците са професионалисти и ще те напият за отрицателно време". Жерар ми възрази: "Те на мен - аз съм толкова силен". Още първата вечер падна под масата. Само 30 минути след началото на вечерята. Онези хора там не си поплюват. Голям симпатяга, голям актьор. Направи прекрасен Разпутин. Сега обаче е станал като бъчва. Но всичко в биографията му е истина - за страшната беднотия, която го е принудила да се продава за пари, и всички останали ужасии.
- Според вас, Роман Полански действително ли цял живот си пада по девойчета?
- О, и още как.
Приятен. Малко откачен. Педофил
Когато бяхме на премиерата на неговия велик филм "Пианистът" в Москва, който моята компания разпространяваше, се убедих на живо, че очите му шарят непрекъснато. Разхождахме се по Червения площад - между другото Роман говори отлично руски. Бутам го: "Виж, виж Кремъл", а той: "Зарежи го, гледай, гледай какво минава покрай нас". Обръщам се - момиченце. Исках да го докарам в София. Много му се идваше - не е гостувал досега у нас. И когато му го предложих, той ми отказа: "Извинявай, но съм чувал, че вие, българите, нищо не правите без американците - ще вземете да ме екстрадирате". Перфектен режисьор е. Чувството му за ритъм е уникално. С Клод Льолуш пък работя от 40 години. Последният му филм не е лош, но вече е малко остарял като изразни средства. Сегашното поколение иска динамика - нещо да става бързо на екрана. А Клод е поет - разтяга, чувства, мисли. Льолуш има 6 жени и 6 деца. Казах му: "Само Кончаловски те бие - той има 7 жени и 7 деца". С Ален Делон по-малко съм общувал. Но през 70-те неговата и моята фирма сключиха договор - да представям полицейските му филми. Бяхме копродуценти. Ален е бизнесмен, той е дистанциран, не влиза в приятелски отношения. За разлика от него, Жан-Пол
Белмондо винаги е готов да разговаря
Да общува. Сега, горкият, е частично парализиран. Не е зле, но ходи трудно.
- Снимал сте бунтовете през 1968-а година в Париж?
- Тогава работех за БНТ. От киноучилището ни даваха ленти - въртяхме камерите по цял ден, а вечер ги проявявахме. След това Клод Шаброл, Жан-Люк Годар, Франсоа Трюфо монтираха от позитива - направиха два документални филма по час и половина "Май 1968". Аз преживявах много тогавашните събития. Бях директен свидетел. Като студент прожектирах филми в Синематеката, която беше създадена от Анри Ланглоа - голям историк на седмото изкуство. Министерството на културата обаче реши да го махне от този пост. И започнаха протестите пред Синематеката. 200 души се събраха, за да подкрепят Ланглоа. Един ден той ми вика: "Динев, в неделя вечерта да сте в Синематеката - ще пуснем много важен филм. Човек от Америка идва с копието". "Няма проблем", отговорих аз. Плащаха ми по 5 франка на час. Ходех три пъти в седмицата. И кой си мислите, че дойде? Дойде Милош Форман. С копието на "Полет над кукувиче гнездо". Бях първият, който завъртя първата публична прожекция. После отидохме на вечеря.
- Какво друго се случваше през онзи май?
- Няма да забравя една вечер на "Сен Мишел". Там
заварих Свободин Ламбрев да командва барикадата
Той по това време учеше журналистика в Париж. Та тогава организираше човешките вериги, които си подаваха паветата. А аз ги снимах - момиче в минижуп, мъж с бели коси, битник, интелектуалец... Един до друг. Всички бяха заедно в трескав ентусиазъм. Издигнаха барикадата, забиха черно и червено знаме и запяха "Интернационалът". Викам на жена ми Моник: "Само Гаврош липсваше". Дьо Гол, който беше светиня за Франция, имаше смелостта да обяви референдум - "за" или "против" него. И собственият му народ, който много прилича на българския - "Да, да, ама не!", гласува "против" генерала си. Без да знае кой ще дойде.
- Всъщност от къде започнаха вашите приключения шпионажа - бил сте троен агент? Как изведнъж се оказахте нашенският Джеймс Бонд?
- В този бизнес няма начало и край. Хванеш ли се веднъж на хорото, трябва да рипаш. Иначе отпадаш завинаги. Сигурно "шпионажът" и трите години затвор никога не биха ми се случили при нормална икономическа и политическа система. Но вървеше тъй наречената Студена война. След 2000 години вражди генерал Дьо Гол най-после успя да постигне разбирателство между Франция и Германия. Казах на жена ми: "Бъди щастлива - децата и внуците ще живеят в обединена Европа". Но за жалост започна подривната дейност на централите срещу така наречения соцлагер. С единствената цел - да се измислят интриги срещу страните в него.
Службите на Франция и България ме вербуваха почти едновременно
По онова време нашите студенти можеха да учат кино само в СССР и Чехословакия. А аз исках да завърша в Париж - първо бях на курс в Сорбоната, а после и в Киноакадемията. Държавна сигурност удължаваше паспорта ми.
- Какво искаха от вас?
- Пълни глупости - кой кого следи, кой за кого донася. Имаше бюджет, който трябваше да се похарчи - както от нашите, така и от техните. Никой не искаше да наруши статуквото. Защото щеше да остави колегите си без заплати. От Москва ми нареждаха: "Кажи на твоите французи еди-какво си" и обратното. Шпионска дейност на наши агенти на Запад нямаше. Но парите вървяха - винаги имаше нещо за правене. В Мюнхен рота с маргинали от соцлагера бяха готови да нахлуят, където им посочат. Между тях имаше и доста българи. Абсолютни бандити. След третата ракия колеха и бесеха на думи всичко живо - от ЦК до народа. Когато Тодор Живков дойде на официално посещение в Париж, полицията ги събра и ги изпрати за 15 дни в Корсика.
- Как си обяснявате гибелта на Георги Марков?
- Той умря от сърце. Абсолютно съм сигурен в това.
Джери стана жертва на втория си инфаркт
9 месеца след неговата смърт жена му Анабел излезе пред медиите и обяви как три дни преди той да си отиде, й разказал, че усетил убождане в крака. Голям човек с черни мустаци - иначе няма да е българин - се приближил внезапно до него. После направили аутопсия и изкарали сачмата. Пълна измишльотина. Моят приятел Володя Семелников засне документален сериал за архивите на КГБ. За премиерата в Кан извикахме прочутия агент Суворов - истинското му име е Богдан Василиевич Резун. Той си живее в Лондон и пише книги за миналото. В една от тях разказва как е убил Георги Марков. След прожекцията отидохме на ресторант. След първата бутилка с водка го запитах дали е вярно това за Джери. А той ми отвърна: "Димочка, аз разбрах от вестниците, че вашият Георги се е споминал". "Е, защо го тиражиш тогава?", скочих аз. "А знаеш ли аз какъв тираж продадох", репликира ми той. Така от ЦРУ ни нагласиха "българската следа" в покушението срещу Папата. Това е трагедията на Студената война. Нямаше лимит в нея. Всеки трябваше да направи лошо на другия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
