“Имах чувството, че откривах за себе си не само автора, но и неуловимото усещане на една живопис, която по инерция наричаме абстрактна, а в самата си същност е изградена от определени чувства, които превръщат нейното нефигуративно начало в конкретно душевно състояние. Тази живопис е колкото самостойна и автономна като пластически принцип извън традиционната реалност, толкова и реална като човешкото вълнение. Бих я определил като света преди началото – пространството извън времето, материализирано по неведомите закони на личната енергия и чувствителност. Душевното пространство, в което плахо се обаждат конкретни знаци като откъснат лист, отнесен от вятъра на времето”, казваше Светлин Русев за творенията на Димитър Петров. Художникът, на когото академикът се възхищаваше, представя прекрасни картини в „Нюанс“. Експозицията, създадена специално за престижната столична галерия, се нарича поетично „Там някъде...“ Живописните платна в ярки завладяващи цветове, в които напира необяснимата енергия, въздействат на алфа ниво. Тяхната абстракция излъчва съвсем конкретни послания: ведра носталгия към детството край Струма, радостта от живота, благодарността към него, преклонението към Природата и Господ, че авторът им е успял да съхрани „аз“-а си на творец сред абсурдите на така наречената пост модерност. Позитивизмът им пък е категоричен контрапункт на сивотата и кретенизмите в родната БГ действителност. Усещането пред картините обаче е съвсем лирическо – те пренасят извън времето, но и провокират желания за съвсем назовими преживявания. Димитър Петров – като всеки интелектуалец – търси мястото на човека в космоса, докато изобразява душата му. А логото на изложбата разкрива хармонията между произведенията на артиста и природата като първообраз. „Естеството винаги е началото. Цялата експозиция е огледален образ – на връзката между мен и свободното движение на времето. Това е моят свят – свят на благодарност към самия живот, тръгвайки от съвсем прости и несъществени на пръв поглед неща: самотно листо, рибарска луна, безцветна сянка... Неща, които ме потапят в природното многообразие – тъкмо то помага да влезеш в мисловната конструкция и да я скъсаш. Така стигаш да енергията – отвъд формата. Ако имаш голям късмет, тази енергия ще премине през платното – за да разкриеш неща, които не можеш да обясниш с думи. Но това се случва, само ако си максимално откровен, ако умееш да се себеразголваш в името на чистата емоция. Слава на Бога, справям се сред комерса, който владее битието ни“, казва Димитър Петров, който става на 50 и е убеден, че изложбата в „Нюанс“ ще го изрази много по-силно от шумен и суетен юбилей. Признава, че се съхранява с работа, с умствена и морална хигиена. Че се опира на семейството – живее чисто, без излишни простотии. Жената до него също рисува, макар че най-вече е педагог в жанра. „Всеки, който има претенции, че прави нещо смислено, трябва да пътува, да сменя дискурси и култури, състояния и представи. С група приятели периодично обикаляме манастирите в Атон - но не защото е модерно, а защото ни е необходимо. Удивително е как всичко, което там се е градило с векове, днес разтърсва с изключителна сила и остава завинаги в сърцето и съзнанието ти“, споделя Димитър Петров. Роден е в Кюстендил, в оазиса на художниците - от Майстора, Никола Мирчев и Стоян Венев до Свилен Блажев, първият му учител в кръжока. В детството си ходи на открити уроци в галерията на Майстора. Там някъде - по неведомите пътища на космоса, съдбата и таланта – у бъдещия артист се заражда страстта към живописването. Днес той се движи между ателиетата си в София и Кюстендил, опитващ се да остане максимално верен на автентичността, закодирана у него още от раннните му спомени и асоциации. „Малко хора правят истинско изкуство – те живеят в страни от шума, живеят обрано и мълчаливо. Суетата им пречи, макар че времето иска други неща, които обаче не са им интересни. Всеки се бори за периметър. Но ме дразни, че много се стремят да се показват не през художествената призма, а през поведението, през някаква изчанченост. Кому е необходимо? Защо е тази мода?“, коментира Димитър Петров. „Катастрофа е да има толкова много училища и школи за „производство“ на рисуващи. Цялата работа идва от факта, че доста колеги се стремят към какъвто и да е хонорар. Децата не научават нищо, а това е най-сигурният начин и най-малкият процент талант у тях да бъде заличен. Ако се пробват на европейския пазар, бързо разбират, че не са конкурентни. Така връщаме всичко назад“, убеден е той. И разкрива тайната на живота, останала у него след продължителното му пребиваване в Индия. „Да спреш постоянно да мислиш за смисъл – просто се наслаждавай“. Което не е много лесно. Видях го в моите срещи с изумителни хора, практикуващи йога: най-продължителното човешко усилие , което изследва границите на съзнанието“.
С галеристката художник Лили Владимирова, която също е възпитаник на катедра "Стенопис"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
