Димитър Маринов, който играе в "Зелената книга" на Стивън Спилбърг и Питър Фарели - един от трите най-номинирани и награждавани хитове на сезона, пристига в родината. Актьорът, спечелил възторга на водещи кинаджии в Холивуд, ще представи лентата на "София филм фест" през март. На столичния форум ще бъде и премиерата на "Снимка с Юки" - драмата, в която Маринов също участва като възлов персонаж, както и в "Зелената книга".
Повече от четвърт век Маринов живее и работи в Страната на неограничените възможности, където остава след турне през 1990-а. Съпругата му е американка, с която се запознават, докато тя е ученичка в школата, където той преподава актьорско майсторство. Самият Димитър е ученик на Крикор Азарян. Не успява да попадне във ВИТИЗ от раз, тъй като по рождение е политически неблагонадежден. Той е осиновен в семейството на известните предприемачи Маринови, а на всичкото отгоре се опитва да избяга от България още през соца, заради което пък попада в затвора. Ето какво още разказа Димитър за "Стандарт".
- Господин Маринов, готвите ли се за „Оскарите“?
- Не. Все още нямам покана за церемонията. Засега съм поканен само на партито, което е два дни преди нея – гала вечеря за екипите на всички номинирани филми. В момента вървят последни изчисления за голямото шоу, което е изпълнено с показност, ласкателство, снобизъм. Първи са продуцентите, после са режисьорите и звездите. Не се знае, примерно, дали ще остане място за мен и дали ще седна с екипа на „Зелената книга“ или ще се озова някъде на тавана. Но няма проблем. Важното е, че влязох в голямата игра. А никой не обръща внимание на Оскарите. Те не са доказателство нито за талант, нито за възможности. Затова могат да бъдат спечелени от тези, които най-малко ги заслужават. Оскарите са политическа пропаганда – винаги е било така.
- Усеща ли се напрежение в гилдията ви покрай акциите в Холивуд, които в някои от случаите са близо до модела „лов на вещици“?
- Никой не смее да коментира каквото и да било. Може да му коства живота, кариерата, бъдещето. Всички мълчат, всеки се е свил и го е страх дори да говори. В Холивуд всичко е политика – и това не е новина. А сега всичко се клати – и от ляво, и от дясно. Най-притеснително е, че качествата и достойнствата се оценяват по цвят, етнос, националност, а не по талант и възможности. Демократите години наред викаха срещу републиканците: Да гледаме човешкото. А правят точно обратното. Най-гадното и най-тъжното е, че забравихме да се отнасяме един към друг като нормални хора.
- Коя е вашата реплика в „Зелената книга“, която обръща действието във филма?
- На последния коледен концерт в Алабама моят герой казва: „Не е достатъчно да си гений, трябва кураж, за да промениш човешките сърца“.
- Вие представихте филма на фестивала в Белгия – там изненадаха ли се, че сте българин?
- Не. В момента, в който разбраха, че съм българин, започнаха да говорят за „Слава“ и за колегата Стефан Денолюбов, който почерпил цяло заведение. Но белгийците направиха страхотен жест. В Турне, първата столица на Франция – много стар средновековен град, имат огромен комплекс с 12 салона. Излъчваха „Зелената книга“ в 5 от тях при откриването на форума. А после - и дискусията след прожекцията: разпитваха ме, вълнуваха се. Хора без помпозността, примерно, на Брюксел – топли, човешки, грижовни. Много искаха да узнаят подробности от живота и кариерата ми. Беше им интересно защо съм се вдигнал от България в Америка –
без пари, без грам английски
За тях беше шокиращо. Западноевропейците не могат да разберат защо някой „бяга“.
- Но в началото на 90-те този „термин“ вече не съществуваше.
- Така беше, аз просто останах в Америка. Всички ние от спектакъла „Магическите гласове“ имахме работни визи за година. Не се качих на самолета. Обърнах се с гръб към аерогарата и тръгнах в обратна посока.
- Някой от колегите знаеше ли за намерението ви?
- Само Андрей Баташов, който ме подкрепи и ми помогна в този момент. Бяхме много близки. Никога няма да забравя първото представление, в което го видях на сцената. Беше във ВИТИЗ – на дипломния му „Ревизор“. Светла му памет на миличкия, винаги ще го помня - как игра тогава, въпреки че беше загубил гласа си. Останах шокиран от размаха му - той успя чрез мимики и физика да компенсира липсата. По това време бях артист в театъра на Видин по прочутия член 9 за аматьори и си мислех, че няма и да помириша ВИТИЗ. После, вече бях в Академията, се оказа, че съм единственият бас баритон, така необходим за „Магическите гласове“ на Румен Цонев. С Андрей станахме неразделни – той беше обаятелен човек, с него се общуваше с лекота. Много хора твърдяха, че е надут - заради дистанцираното му поведение, но всъщност беше лесен за приятел: който му влизаше под кожата, разбираше, че е абсолютен сладур. Имахме всевъзможни преживявания из Канада и Щатите, където гастролирахме с „Магическите гласове“. Когато Андрей разбра, че категорично съм решил да остана в Америка, му стана много мъчно. Трябваше да се видим година по-късно в Балтимор. „Магическите гласове“ пак дойдоха в Щатите. Андрей ми се обади – той беше единственият, който имаше номера на телефона ми – и горещо ме занавива да се включа в спектакъла и да изпея партиите си. След като му отказах, ме помоли: „Ела поне да се видим“, но и това нямаше как да стане - просто в онзи момент бях в сложна ситуация. Мъката ми за него е огромна. По най-идиотския начин България изгуби поредния си гигантски талант. А имаше всички възможности да бъде световно величие.
- Не го ли кандърдисвахте да остане в Щатите – когато страдаме за артисти като Баташов, винаги се изкушаваме да речем: „Ако беше отишъл еди-къде си, сега щеше да е жив“?
- О, и още как можеше да остане! Беше красив, говореше езици, нямаше проблеми – само да искаше. И понеже миличкият вече не е между нас, мога да спомена, че тук, в Северна Америка, по време на първото турне на „Магическите гласове“, в което участвах и аз,
Андрей се увлече по супер дама
Журналистка в един от водещите щатски телевизионни канали. Тя беше луда по него, направо го боготвореше. Не мога да твърдя, че са консумирали страстите си, но е сигурно, че бяха запленени един от друг. Неслучайно дамата беше непрекъснато около нас – много помогна за успеха на постановката. Казвах му: „Толкова е красива, толкова е интелигентна, защо не се хванеш с нея? Ставате гаджета и айде, оставаме заедно. Но Андрей ми отвръщаше: „О, абсурд“. Тогава в България всичко му вървеше така, както той искаше.
- Но после в гилдията настана драмата: завист, липса на публика – хората бяха по митинги, евтини комедии...
- Повечето хора в България не успяха да прозрат каква криза се задава. Погледът им не прехвърляше оградата. А за мен нещата бяха ясни от самото начало на така наречената демокрация.
Престоят в затвора ми отвори очите
Тъй като бях политически затворник, се озовах в компанията на интелектуалци, които притежаваха здрав разум и бяха чели много. Покрай тях осъзнах, че място за илюзии няма. Екзалтацията от 89-а доведе само до разклащане – и толкова.
- И все пак помните ли какви бяха конкретните ви размисли, когато останахте в Америка с по-малко от 100 долара в джоба?
- Никой не знаеше какво и как ще се случи в България. Не исках да поемам рискове. Вече бях загубил две години и половина от живота си зад решетките. Но колко от нас можеха да си позволят авантюра като моята – да тръгнат сами, без приятели, без пари, без нищо, да зарежат всичко, да започнат от нулата... Не е лесно. Но решението си беше мое. В момента в България имаме достатъчно звезди, които са доволни – апартаменти, коли, къщи край морето, навсякъде ги посрещат с метани, всички телевизии са им отворени... Но не съм от този тип. За мен смисълът на живеенето е друг - нещо да ми липсва, да се стремя към следваща цел,
да знам, че няма предел
- Вие играете и доста театър в Щатите...
- Най-голямата и значима роля в цялата ми кариера е Казанова – в Сан Франциско. Беше световна премиера. Заради нея отказах да бъда български министър на културата в „Света Педесетница“ в „Олд глоуб“ в Сан Диего – най-старият театър в Калифорния, на чиято сцена е излизал дори Чарли Чаплин.
- Там ли щяхте да си партнирате с Мариана Димитрова?
- Да. Във фокуса на спектакъла беше темата за Боянската църква – за нейните стенописи, които са предвестници на италианския ренесанс. Пиесата е за това как световното културно общество се тревожи за състоянието на тези изумителни артефакти, а комунистическата власт в България не дава никаква информация за тях и не желае помощ за съхраняването им.
- Бяхте ли приятели с Мариана?
- О, бяхме като залепени един за друг. В България не я познавах. Естествено, бях я гледал в постановки и филми, но нищо повече. Един ден ми звънна мой приятел, Иван Трифонов. Срещнал случайно Игор Куценюк, съпругът на Мариана, който щеше да преподава в университета на Калифорния. Та да му помогнем – в търсенето на апартамент и кола, в адаптацията. После дойдоха Мариана и дъщеря им Александра. И когато режисьорът на „Света Педесетница“ започна да търси славянка за професорката, която иска да спаси стенописите в Боянската църква, веднага скочих и предложих Мариана. Гласът ми се чуваше - вече не само бях играл в „Олд глоуб“, но и бях печелил наградата на „Варайъти“: партнирахме си със сина на Патрик Стюарт, който дойде на премиерата с Доналд Съдерланд и нарекоха изпълнението ми феноменално. Така де, вече имах сериозна позиция, а и водех мастер класове в театъра към унивеситета. Та режисьорът ми рече: „Снимай видео с твоята приятелка и пращай“. Отидохме у Марианини и направихме запис, който тя въобще не одобри – била нервна, не звучала добре на английски, въобще не й било комфортно на душата. „Нищо няма да пращаш, не съм готова“, беше категорична тя. „Добре“, отвърнах й аз и пратих клипчето със сцената, която най-много ми хареса. Шест часа по-късно, посред нощ, режисьорът ми звънна от Ню Йорк, за да ме запита
от къде съм намерил това чудо Мариана
„Ние сме българи – стара школа“, припомних му аз. Онзи човек не можеше да намери думи във възторга си. На другия ден й предложи ролята, а Марианка полудя от кеф. И понеже в проекта имаше хора, които говореха на 12 езика, в „Олд глоуб“ ме наеха да ги обединя в рамките на месец – все пак темата беше българска. А Марианка – невероятна. Веднага се разчу колко е добра. Помогнах й да започне преподавателска работа в местна школа за деца. След това настанаха нейните увлечения по Младен Киселов и неговия „Хамлет“ в Питсбърг, където тя беше Гертруда. Така започна разклащането в живота й. Защото колкото и да се прехласваха по таланта й в Америка, тя никога нямаше да стане онази звезда, която беше в България. И това се оказа най-голямото й нещастие. Който каквото иска да ги говори. Бях постоянно с нея и с Игор, освен всичко друго, с Куценюк свирехме джаз парчета.
- Кога беше последната ви среща?
- В деня, в който тя се отказа от живота, бяхме заедно. Репетирах в репертоарния театър на Сан Диего и исках да работим в нов спектакъл. Бяха й подготвили договор, беше много щастлива. Дойде, показах й всички документи и след два часа трябваше да започнем. Казах й: „Не закъснявай, това е супер шанс“. Тя ми отвърна: „Имам среща с Иво, за да обядваме и да му дам пари, след това идвам“. Обърна се на стълбите и ми помаха. Всеки месец заделяше сума за сина си от първия й брак. Той й създаваше големи грижи, нямаше никакъв респект нито към нея, нито към Игор. В 3 часа след обед Мариана все още я нямаше. Звъннах на Игор, а той ми обясни: „Тя е с Ивайло“. Но аз вече бях разбрал, че Ивайло е с Мария, друга приятелка. Оттам тръгна паниката. Към 18 и 30 Игор поиска полицията да започне издирване. И стана ясно, че още в 14 и 30 Марианка се е качила на покрива в мола, където отиде да обядва с Иво, за да полети към вечната свобода. Само че
паднала в някакви храсти
където четири часа по-късно я открива клошар – все още дишаща. Кошмар. Мариана за мен е много специален човек. Всеки път, когато говоря за нея, ми е ужасно тежко.
- Мислите ли, че вашата генерация даде жертви поради разминаването между желаното и възможното?
- О, да. Баташов, Чочо, Ласкин – в този конгломерат от изключителни таланти постепенно стана ясно, че българското общество не се променя. Затова те трябваше да се пренастроят. А това беше сериозен проблем за тях. Какво му беше на Чочо? Имаше баща-мечта, шеф на всички възможни арт институции – от БНТ до Сатирата. Така че Чочо, този невероятен актьор, нямаше професионални грижи, кариерата му вървеше само нагоре. Но след социализма той и другите момчета като него попаднаха в различно време. Трябваше да се борят – не само като професионалисти, но и като човеци. Да се изправят срещу вълната – аз правех същото в Америка. Обаче ние не бяхме научени да работим. Не бяхме научени да се борим.
Не знаехме какво е бизнес, политика, дипломация... А е известно, че
българите не спорят – те се карат
А най-големият им бич е алкохолът. Моите приятели удавиха мъката от безвремието на България в алкохол. Същото стана и в Русия. Най-страшното за всеки творец е, когато духът му се обезсмисля. Винаги казвам на студентите си: „Много е хубаво да не правиш нищо, но е много страшно да няма какво да правиш“. В Холивуд има доста млади колеги, които разполагат с милиони, спечелени от тъпи телевизионни сериали за тийнейджъри. Те получават по 200 000 долара на епизод, но са толкова бедни духовно, толкова са ощетени, че вече се държат като невротици. Не могат да играят нормално, не умеят да поддържат приятелски отношения. Самозабравили са се, задръстили ли са се в идиотския свят, който ги заобикаля. Безизходица.
- Вас какво ви държи?
- Децата, семейството. Стига ми, че всяка сутрин се вглеждам в очите на двамата ми сина. И на жена ми, разбира се. Имам и много стабилни приятели. Никога не съм посягал към дрогата. Пия по чаша вино на партита, по бира в къщи.
- Защо все още не сте довели децата си в България?
- Ще ми се малко да поотраснат, за да видят България за първи път така, както искам. Единият още няма 6, батко му е на 13. Мислех да взема големия през март на „София филм фест“, но има важна тренировка и турнир в Лондон. Той е капитан на юношеския отбор по европейски футбол в Лос Анджелис. Всички му викат Стоичков. Отличник е, но си мисля, че засега България ще му дойде в повече. А и ние нямаме баба и дядо в София. Нито къща.
Всичко ми беше откраднато
от племенници на покойната ми майка осиновителка.
- Но вие сте от доста заможно семейство...
- През 1965 година сградата на „Оборище“ 33, собственост на братята Маринови, в чийто род съм осиновен, е била отчуждена от ЦК на БКП – за Пеко Таков и още трима червени велможи. Една нощ камион с войници е спрял пред двора, звъннали са на вратата и са казали на майка ми: „Събирай, каквото можеш, и навън“. Добре че на „Будапеща“ 23 майка ми имаше апартамент от свекърва си – нали я знаете тази къща, с Атласа отпред, който подпира някогашния ни балкон. Но не след дълго са разделили апартамента със стени от талашит, за да влезе още едно семейство. Накрая ни завряха в кухнята. Там съм израснал.
- А какво стана с имота ви на „Оборище“ 33?
- През 1976 година Лили Иванова дойде у нас, за да помоли майка ми да се подпише под финалните документи, доказващи, че певицата е новият собственик. В царска България всеки имот е имал пет нотариални акта – за собствениците, за съда, за държавната хазна, за общината, за наследниците. През 70-те палят Пето районно, където е целият архив на столичния център. Целта е ясна – да се изгорят всички нотариални актове. Но ние имахме още два от оригиналите за собствеността на „Оборище“ 33. И
Лили Иванова поиска разрешение
от осиновителката ми, за да купи въздуха над сградата и да построи апартамента си над етажа ни. Тя се държа много любезно, разбира се. По-късно дори ни покани на гости.
- Нищо ли не успяхте да си върнете в София?
- Години наред плащах по 750 долара на месец на жена, която се грижеше за осиновителката ми. Но малко, след като напуснах България, се появиха две племенници на майка ми. Знаейки, че ме няма, успяха да я излъжат. През 1997-а се върнах в България, за да заваря фалшифицирано завещание. Когато останах потресен, адвокатът ме погледна със снизхождение: „Митак, явно отдавна си излязъл от държавата. Нищо не можеш да промениш - ще се затлачат едни дела, в които ще хвърлиш една камара пари. Нямаш представа как действат в съда. Не си губи времето – излъгаха те и край“. Все пак заведох дело. 10 000 долара и две години по-късно се оказа, че ме е излъгал точно „моят“ адвокат. Така че в България нямам нищо. Но това никога не ме е впечатлявало. Просто исках синовете ми да знаят, че имат дом и в София. Останалото щях да го даря за сираци.
- Когато стъпихте в София 19 години по-късно, забелязахте ли промяна?
- Да, забелязах: мръсни разкопани улици, нищета – въпреки че заведенията денонощно са пълни, нагнетеност, ядосани и намръщени хора. Всеки гледа да мине метър. Повечето сервитьори и продавачи в магазините незнайно защо те мразят. Мой приятел и колега, много известен актьор, ми каза: „В Америка всички се усмихват, но лицемерно“. Да, ама аз предпочитам фалшивите усмивки. Нямам нужда от негативна енергия, нямам нужда от напрежение.
- В „Снимка с Юки“ също сте ключов герой, що за птица е той?
- Полицай от соц номенклатурата. Следовател в малък град, закостенял в своите разбирания. Йезуит. Уж се опитва да е модерен, ала при него промяна няма – останал си е в социализма. Но виждайки какво се случва, разбира, че може и така, но може и иначе. Трагедията има две лица – главните герои бутат с автомобила си цигане, но то е пребивано всекидневно от баща си вкъщи. И моят човек избира да прояви човещина – и да спаси бъдещето на младата двойка. Безумен фен съм на книгата „На Изток от Запада“ на Мирослав Пенков, от която е едноименният разказ. Четох я 15 месеца преди да ми предложат ролята. Жена ми също я изгълта на един дъх – при това два пъти. И ми каза: „Тази книга ме сближи много с България –повече, отколкото ти си ме сближил с нея за 15-те години, откакто сме заедно“. И направо издивя от кеф, когато ме поканиха да играя във филма. Има съдба.
- Какви са следващите ви проекти в Холивуд, господин Маринов?
- В пост продукция вече е „Следвай ме“ на Уил Уърник, който разклати медиите в Щатите много яко с екшън за escape room. Година и половина по-късно пренесе действието в Москва – в порутен бивш затвор. Много богат руснак предизвиква млади американци, които ходят по цял свят да правят дивотии и да се снимат. И той им хвърля ръкавицата: Като са толкова големи тарикати, да се пробват за един час да излязат от неговата "ескейп рум", която е в този бивш затвор. Всичко е много диво. Но става голяма грешка, защото се намесва руската мафия – така започва трилърът. Моят герой е в екипа на руснака, но тайно се опитва да помогне на американците – дава им иширети, за да се спасят. Но те не го приемат насериозно, чак на финала осъзнават, че той е на тяхна страна. Но е късно - за първи път в кариерата ми застрелват мой герой. Всъщност аз
отидох на кастинг за шефа на мафията
и стигнах до финала. Но продуцентите решиха руснака да бъде изигран от Паша Личничков – мой колега от Ел Ей, който е абониран за този тип персонажи. Той обаче понякога се държи като драматична принцеса, взел се е твърде насериозно и го поодумаха извън терена. Аз го защитих, няма как, трябва да се поддържаме. Очаквам движение по още два проекта – вече съм на финала. Подготовката на големите продукции отнема доста време. Три месеца уточнявах моето участие в „Зелената книга“. Кастингите са бавни – гледат, претеглят, мислят.
- Вероятно родните режисьори – колкото и рядко, и трудно да снимат – вече са готови да ви глътнат като топъл хляб...
- Проблемът в България винаги са парите. В „Снимка с Юки“ получих само хонорар – при това по български стандарти. Сам си купих билета, а Симеон Борисов, мой близък приятел, ме покани да живея в негов семеен апартамент в Младост 4. Метрото много ми хареса, но хората в метрото не бяха усмихнати. Приех тези условия, защото историята е страхотна и Лъчо Аврамов, синът на Богдана, също е супер талантливо момче. Това му е дебютът в игралното кино.
Друга тема е, че в България
няма закони и профсъюзи като в Америка
Там те стоят здраво зад гърба ни. Когато снимах в Украйна „Мъже в стомана“, се убедих в това. Освен първата класа самолет от Ел Ей до Киев, огромен апартамен в най-добрия хотел и кола с шофьор, получих и пълния размер на командировъчните си, като за Ел Ей те са по 60 долара на ден, но за Киев са по 150. Местният продуцент, разбира се, се опита да ни даде половината от сумата, която ни се полагаше. Но единствен телефонен разговор за минути осигури и другата половина – по горещата линия, която 24 часа работи за цял свят. Тя се обслужва от адвокатите на Гилдията на актьорите от киното и телевизията и няма мърдане.
- Вие сте и музикант – още в детството обикаляте света като цигулар в прочутата филхармония „Пионер“. Какъв е най-якият ви спомен, свързан с музиката?
- През 1994-а режисьорът продуцент Живко Ботев ме извика в Лондон от Щатите, за да направим за Фриндж фестивала „Макбет“ като рок опера –
с бандата на лудата Милена
Пълен погром, спечелихме сума ти награди. Шантава гъзария от класа. С Живко приключенията ни са открай време. С него във Видин създадохме първия български частен театър. Каквото и да говорят някои хора, всички останали частни трупи са две години след нас – когато официално им разрешиха. И понеже на нас не ни разрешиха, трябваше да полежим и в милицията. Впуснахме се в халтури, за да съберем пари, с които да платим влизането си в галерията на Видин – затворена повече от 20 години заради неплатени ток, вода и парно. Платихме всички тези сметки, за да я отключат и да играем там. Първата ни премиера беше „Плешивата певица“. Квартет от Симфоничния оркестър свиреше на живо. „Хоризонт на вълните на младостта“ излъчваше директно. Няколко месеца по-късно повторихме във Военния клуб в София. След финала милицията ни чакаше отвън и Живко бая го отнесе.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
