Издателство "Ентусиаст", Маргарита и Любен Дилови представят поредицата "Любен Дилов. Събрани съчинения". Tом втори - "За мъртвите или добро, или смешно" и "Сексуалният живот при тоталитаризма".
"Аз не се наемам да ги съдя. Да съдиш, означава да не разбереш, защото, ако разбереш, не би могъл да съдиш", казва Любен Дилов във втората част на този весел паноптикум на писателски и сексуално-тоталитарни нрави. И двата текста са част от "ръкописите в чекмедже", с които го завари промяната от ноември 1989-а. Публикувани в първите години на 90-те в изключително малки тиражи, те практически са непознати за читателите. С издателство "Ентусиаст" бързаме да ги представим във втория том от събраните съчинения на Любен Дилов, докато споменът за годините от втората половина на ХХ век не е все още напълно избледнял у съвременниците ни. Без да претендират за принос в литературната ни история, те са изключително забавен, смешно-тъжен принос в историята на нравите. И ако, оглеждайки се в историите на бележити и неизвестни българи, публикувани по-долу, внезапно откриете и себе си, не се сърдете. Припомняме ви един от обичаните лафове на Дилов-баща: "Събудих звяра в себе си. Оказа се заек похотлив". Това са думите на сина. А световните писатели Аркадий Стругацки, Станислав Лем и Фредерик Пол определят бащата като "един от десетте най-ярки представители на философската научна фантастика". Автор е на повече от 40 романа и сборници с повести и разкази, преведени на основните европейски езици, на японски и на китайски, в общ тираж от над 3,5 милиона екземпляра. Носител е на множество национални и европейски награди, сред които "Еурокон" (1976) за романа "Пътят на Икар". Тънката ирония и често парадоксалният му социален критицизъм дават основание на мнозина да отбелязват, че фантастичният жанр е просто находчив опит Дилов да маскира истинските си прозрения за обществото в България по времето на комунизма. Той е от малцината български писатели, които непосредствено след 10 ноември 1989 г. изваждат няколко от т.нар. "ръкописи в чекмедже" - трудове, за които е смятал, че е невъзможно да бъдат издадени по време на режима.
ИМАШЕ И УБИЙСТВА
(Георги Марков)
Още бяхме най-младото поколение на СБП, когато Иван Радоев се провикна:
- Какво поколение сме ние, бе! Що за поети? Защо никой не се самоубива?
И наистина - ставаше подозрително! Толкова години "социализъм", а никакъв поет не се самоубиваше! В това отношение Съветският съюз, от който бяхме длъжни да се учим, стоеше като укор насреща ни. Еснафски прагматизъм ли беше ни налегнал? Стиховете на Фурнаджиев ли се сбъдваха?
И спят отдавна всички знамена,
а вместо слънце нощна лампа свети
и в нощната, позорна светлина
строят си къщи всичките поети.
Скоро след това обаче се самоуби поетът Пеньо Пенев. Самоуби се критикът на поколението ни Минко Николов. На някои управници обаче самоубийствата се видяха недостатъчни, та прибягнаха и до други методи. Прогониха от България Цветан Марангозов. С убиващи закани за дълго замразиха най-оригиналния ни следвоенен поет Константин Павлов. За щастие не успяха да ги умъртвят поне физически. Затова може би прибягнаха и до убийства, забравили, че когато убиеш писател, той става двойно по-жив. Така се случи и с Георги Марков.
Беше си от нашето поколение, с нас другаруваше и в нашите среди се чувстваше добре. Само че както при някое състезание за бегачи някой все гледа да се откъсне от колоната, за да я поведе, така и той непрекъснато и доста шумно се опитваше да застане начело на младата ни белетристика. Затова може би се и набиваше в очи трескавата му амбициозност. А тя навярно си е нормална и е нужна за всяка професия, но в онези времена властниците идеолози непрекъснато ни внушаваха, че трябвало да бъдем скромни. Сега виждам, че са имали определен интерес от това, но тогава се поддавахме на внушенията им, та поведение като това на Георги Марков ни се виждаше не особено прилично. Оправдавахме го с болестното му състояние. Не бяха доизлекували туберкулозата му, обикновено имаше и повишена температура, а тази болест, чувал съм, разгаряла у човека настървена жажда за живот и самоналагане над другите.
На вилата на Никола Буков 1 в село Герман, вероятно под влияние на виното, на хубавото време и на младата си кръв, се хванахме да се надскачваме по външните каменни стълби - само че от долу на горе. Един след друг отпадахме от състезанието
- Цветан Стоянов, аз, Букчето, както викахме на художника. Най-високо - цели две стъпала повече, скачаше Константин Павлов - акробатче, пъргав, лек, селско момче! Георги Марков обаче не допускаше някой да бъде в нещо по-добър от него. Щеше да се изпотрепе по циментовите стълби! Целият се тресеше от амбицията си, все не му достигаше едно стъпало, за да се изравни поне с Константин Павлов. Ръката ми се опари на челото му. Имаше температура и едва го заставихме да прекрати по-нататъшните си опити. Помня, тогава се поуплаших за него от толкова безогледна амбициозност. Друг път обаче тя ме настройваше иронично. Особено когато се нахвърли върху ми съвсем не на шега:
- Откъде накъде Ефрем Каранфилов ще те изброява преди мен!
Не знаех къде и защо ме е "изброявал" Ефрем Каранфилов, но го отпратих насмешливо на него да иска обяснение, не на мен. След няколко дена узнах: правейки критическа равносметка на Месеца на българския разказ във в. "Вечерни новини", в който никога не съм участвал, Ефрем Каранфилов укоряваше редакцията, че не се е потрудила да осигури участието на някои от най-добрите млади разказвачи като Любен Дилов, Васил Попов, Георги Марков и други.
- Джери - рекох му, - ти за неучастие си готов да ме заколиш, какво ли щеше да направиш, ако бяхме участвали?
Тогава той се оказа способен да се смее и над себе си, а и не се разсърди, когато научи, че помежду си му викахме Джери Лудото.
В архивата ми има общи снимки от Ловеч, където бяхме поканени на литературно четене в тогавашния немски колеж. Снимките са правени от ученик от колежа, с примитивно апаратче, но всеки склонен към мистика би ги изтълкувал като пророчески. Зад гърба ни стои автобусът, който щеше да ни върне в София, а Георги Марков размахва насред горещия юни един нелеп за слънчевите дни и младостта ни старомоден чадър2.
Бяха го убили в Лондон на автобусна спирка, с чадър, в който имало изстрелващ отровна сачма механизъм.
Групата ни беше добре съставена: двамата поети Първан Стефанов и Любомир Левчев, двама белетристи - Георги Марков и аз. Програмата ни съответно бе премислено разнообразна. Вечно еуфоричният Джери се ентусиазираше:
- С тая програма ще обиколим България. Акъла ще им вземем!
Не помня на кого, но все едно, Джери винаги се заканваше да вземе някому акъла. Все да покорява искаше, все да завладява. Май че и България отначало напусна съвсем не по политически причини. Бе му се сторило навярно, че вече достатъчно я е завладял, та можеше да се насочи и към Европа.
Пребиваването ни в Ловеч, макар и по покана на учителския съвет, започна с паника. Директорът не бе очаквал да бъдем толкова млади, въпреки доволната си вече популярност, и хукна да се разпорежда как да бъдат опазени колежанките му от нас. Или ние от тях - не помня вече! Забелязахме, че вечно разсеяният и небрежен към себе си Първан Стефанов е с два различни чорапа на краката - червен и син. Слава богу, чорапите се оказаха еднакви; той просто бе обул единия наопаки, та успя, докато чакахме директора да се върне и един от нас вардеше на вратата, да обърне червения чорап откъм синята му страна. Или обратно - също не помня! Не съм обаче мистик, затова не мога да тълкувам и този случай като пророчески за днешните времена.
Имахме опит и четенето ни мина отлично. Пожънахме бурен успех: Първан Стефанов с любовни стихотворения, Любомир Левчев с революционни закани към света, Джери, току-що развел се, бе написал чудесен разказ със заглавието "Подялба на вещите", а аз завърших съответно с нещо хем любовно, хем хумористично. Нахраниха ни, напоиха ни, туриха ни да спим в отделна малка сграда, която представлявала опразнената специално, както разбрахме после, болнична на колежа. На сутринта заварихме хубавата учителка по литература в антрето пред стаята ни. Директорът ъ наредил да спи пред нашата врата, за да ни пази.
Джери я прегърна през раменете:
- Мило момиче, трябваше да влезете при нас, щяхме да ви се зарадваме.
Не съм сигурен дали щяхме да се зарадваме, но доста се сконфузихме. Тя не може да не се е и наслушала на фриволностите, които си говорят обикновено високо и шумно млади мъже, вдъхновени от алкохола и колежанките. С шеговития си укор Джери просто се бе опитал да позамаже смущението ни.
Впрочем по същия начин чрез смъртта си той поприкри и самозаблудите на цялото ни поколение, и срамните му компромиси.
Мисля си днес: ако така гледаме на убийството на някогашния наш приятел и колега, не ще го отделяме гузно от себе си. И ще го обичаме, и ще му прощаваме, както го обичахме и му прощавахме, преди да направи онова, което ние не посмявахме - открито да се възбунтува против смразяващия творчеството тоталитаризъм в родината ни. Бе я напуснал временно, уверен обаче, че ще се завърне в нея по най-трайния начин. Амбициозният му порив все да излиза на челно място закономерно го превърна и в изкупителната жертва на нашето поколение.
--
Никола Буков /1931-2004/ е от изключителните български художници - остави повече от 140 витражи и стъклописи. Независим дух, смел във всяко отношение - и като творчество, и като гражданско поведение. Букчето твори във време и жанр, при които се изисква нечовешка изобретателност, за да оцелееш.
--
Въпросните снимки мистериозно изчезнаха от архива на баща ни. Подозирам, че ги е дал на някоя редакция в бурните 90-е години, когато темата за убийството на Георги Марков беше драг гост из вестниците. На една от тях - още по-пророчески - Джери, гледайки в обективна, театрално се беше пробол в сърцето с чадър... - Бел. ред.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
