Четирима българска автори са вероятно единствените, които успяват
Писането е най-благородното занимание откъм идеята за смислено изживян живот. Словото наистина остава. Безсмъртието е невъзможно в науката, но открай време е по силите на литературата. Но докато се стигне до написването на великия роман, ако изобщо наистина се стигне, нещата винаги загрубяват. Наскоро Калин Терзийски разбуни духовете с писмо във фейсбук, в което негодува срещу това, че хонорарите му за разкази в столичен вестник били съкратени наполовина, при положение че и преди били съвсем ниски. Въпреки старанието си да публикува книга всяка година, Терзийски призна, че да си писател в България е непосилно откъм финансова гледка точка занимание. С подобен проблем обаче се е сблъсквал почти всеки, който иска да се занимава сериозно с литература. Скот Фицджералд е имал специален стелаж на стената. Там бил наредил собствените си книги, като във всяка от тях била пъхната бележчица. На нея пишело колко пари спечелил. Това го разказва Хемингуей в "Безкраен празник". Фицджералд дотолкова се влияел от продажбите на романите си, че дори допуснал да се усъмни в най-големия си шедьовър - "Великият Гетсби". Книгата му се продала убедително зле - в два пъти по-малък тираж от дебютната му "Отсам рая". Тогава писателят дотолкова се обезкуражил, че се покаял за това, че не включил силен женски образ в романа си - считал, че безличната Дейзи е причина за пазарния му неуспех.
Всеизвестна е историята на Тенеси Уилямс, който прекарал цели шест години в склад за обувки. Опитът обаче не бил излишен - драматургът пробива с пиесата "Стъклената менажерия", която е почерпена от собствената му биография. Антъни Тролъп пък е известен със страхотната си работливост. Бил пощальон години наред, но имал система. Всеки ден ставал два часа преди работа и пишел. После разнасял писмата. С такава дисциплина е избълвал хиляди страници. Майсторът на иронията и на поглъщането на големи количества алкохол Чарлз Буковски също си е патил сериозно. И той прекарал повече от десетилетие като пощальон и едва в края на живота си се прочува достатъчно, че да може да се издържа от писане. Но пък годините не били чак толкова изгубени, колкото изглежда - автобиографичната "Поща" му носи световна слава. Преди да пробие с "Кери", Стивън Кинг пък работел в пералня за жалки стотинки. С жена му Табита едва свързвали двата края. После обаче идва световният успех и милионите. Изобщо, онова мъчение и беднотия, което Джек Лондон описва в Мартин Идън, е всеобща орисия на повечето автори. Тук ще опишем опита на малкото български писатели, които успяват да се издържат само с книгите си. Броят се на пръсти.
Милен Русков и преводите
"Възвишение" стана една от онези книги, които се появяват един път на десетилетие. И тиражът й вече достигна достатъчно голям брой, за да може Милен Русков да се издържа само от писане. Но едва ли има по-заслужен успех от този на автора й. Милен пристъпва към писането на книгата по следния начин: от преводите, с които се издържаше през годините, е спестил известна сума пари, за да може да се усамоти и да твори. Започва да прави проучвания за книгата - при него всеки текст е предхождан от месеци наред четене в библиотеката. Захваща се и с писането, което му върви добре; усеща, че ще се получи хубава книга. В един момент обаче спестяванията му свършват. И се налага да прекъсне творческия процес. Отново се връща към преводите... И пак спестява малка сума, с която да изкара няколко месеца. Едва тогава успява да завърши "Възвишение". Нататък е ясно: първоначално малки кръгове, сред които се говори, че този роман е виртуозен. След одобрението на критиката постепенно идва и масовият тираж. Като добавка театрална постановка по романа, проект за филм, който навярно ще видим следващата година, и разбира се, Европейската награда за литература.
Щастливата книга на Георги Господинов
Една книга от малко над сто страници. "Естествен роман". Края на 90-те абсолютен вакуум на прехода. Литературата в последните години се свежда до мафиотските романи на Христо Калчев. Тогава се появява и малката книжка на Георги Господинов - иронична, игрова, "машина за истории", както я наричат в западните ревюта. Успехът е мигновен - едва ли има човек, който да се интересува от българска литература и да не е сложил книгата в личната си библиотека. "Естествен роман" претърпя превод на десетки чужди езици, а само в България изданията му са точно десет. Редакторът й Бойко Пенчев я нарича "щастлива книга" и тя наистина е такава. Георги Господинов се превърна в навярно първия писател, който може да се издържа от писането си след 89-та. Казва, че не е необходимо човек да мисли изобщо за пазарния успех, а по-важно е просто да напише хубава книга. "После я пускаш да си търси читателите. Нищо друго не зависи от писателя. За България е необходимо още да си готов да посрещнеш всички лични удари, които те чакат, да махнеш с ръка и да минеш над тях. За световния пазар - да приемеш, че идваш от страна, към която няма голямо литературно любопитство, и да продължиш да пишеш собствените си неща", казва Господинов. Който подкрепя думите със собствения си пример - той не се помами да търси чуждото, когато питомното е под носа му, и продължи най-силните си теми във "Физика на тъгата". А именно: самотата, наследството от социализма, локалните болки, споделени така, че да могат да бъдат разбрани от всички.
Стефан Цанев направи хит от хрониките
Славата на Стефан Цанев е безспорна и градена с десетилетия. Книгите, които обаче му дадоха финансова сигурност, бяха исторически. Томовете на "Български хроники" се купуваха като топъл хляб години наред. Заради интересния начин, по който историята е поднесена: не дистанцирано, а с отношението на писател, който черпи вдъхновение именно от нея. Хрониките носеха както познание, така и чувство за съпричастност, любов и разбиране на всичко, което се е случвало на българския кръстопът. Цанев започва първия том от Кубрат и Аспарух и завършва до болезнената оценка на нашето съвремие. И очаквано създаде истински бестселър. А това, че хрониките попаднаха под критиката на учените историци никак не попречи на продажбите.
Христо Бойчев сам си е господар
Христо Бойчев не е фен на най-често задавания въпрос в тоталната екзистенциална истерия: "Да бъдеш или да имаш?". Кабинетът му, който почти е залепен до Сатирата - въпреки че там нямат навик да поставят негови пиеси - прелива от изписани листа. Освен по електронната поща, най-играният по света бг драматург общува с театрите на планетата и по стария и демодиран начин - по пощата. Някогашният директор на завод в Полски Тръмбеш е наясно, че вратът на вълка е дебел, защото сам върши работата си. Така че Бойчев лично кореспондира с всички онези, които искат да четат творенията му, а после да ги поставят на международните сцени.
Заради всичко това и вероятно заради още сума ти факти и личности, при Бойчев няма криза нито на духа, нито на бита - той е в арт афишите на близо 50 държави, от Сахалин до Нова Зеландия и от Северния полярен кръг до Южна Африка. Преди седмица стана ясно, че в последната засега версия на "Полковникът птица" ще играе Джон Хана - един от най-известните актьори на Англия. Писателят и екскандидат за вицепрезидент е откровен: "Успявам да печеля от творчеството си. Но от други неща може да се живее много по-добре дори само в България". В Нюйоркския университет пък представят Христо като един от основоположниците на новата вълна в Европа, родена през последните 20 години. Той е в компанията на отличниците Ясмина Реза от Франция, Марк Рейвънхил от Англия и Василий Сигарев. Въпреки че Бойчев признава най-вече руснака.
Христо отдавна не е бил "на щат" - от ранната си младост на инженер. Никога не са го канили нито на заплата в театър, нито за съветник в министерство. Затова пък от биеналето за драматургия в Бон са го викали за член на борда на директорите. Христо се шегува, че вътрешната му хармония идва от волния живот на хонорари.
И съвсем сериозно споделя, че е готов да бъде "поръчков автор". Преди време от Канада му предлагат да драматизира "Зорба гъркът" на великия Казандзакис.
Опитът на старите майстори
Дори и в не толкова незаинтересовани от литературата времена като днешните, да се издържаш от писане е било сложна работа. Яворов умира в мизерия. Йовков работи като библиотекар и редактор на списание с така обстоятелствено име като "Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве". За първото издание на "Бай Ганю" от 1895 г. Алеко не получава и пукнат грош. А издателят му Пенчо Спасов фалира, защото книгата не се търси. Елин Пелин иска 50 лв. назаем от издателя си Александър Паскалев през 1911-та, когато закъсал сериозно. Дълго години единственото му препитание е на чиновник в библиотеката на Университета. Преписва на машина за 96 лева и 41 стотинки на месец. Дори и единственият професионален писател след Освобождението Иван Вазов често имал проблем със сметките. Молел се на издателя си за пари за вратовръзка и костюм.
Не е ясно какъв точно бохем е бил Димчо Дебелянов, при положение, че почти винаги е бил на ръба на бедността. За Чудомир пък се носят легенди, че използвал фалшиви банкноти, за да си купува пасти от софийска сладкарница.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
